Попитайте някой българин в Америка дали познава Джина и ще разберете отговора още преди да е изрекъл и дума. Ако на лицето му се появи усмивка, значи е срещал една от най-колоритните личности в трък-индустрията.
Всъщност Джина се казва Геновева Воденичарова, родена е в гр. Мелник, на 68 години е и работи една от най- мъжките професии – тръкър в Америка. Обича да шокира, когато разговаря с някой. Използва думи идентични с тези на „ранния Стоичков”. Тя излъчва енергия и увереност присъща на хората, които здраво са хванали живота си в ръце и всичко са постигнали сами.
Не, не съм постигнала всичко сама – казва Джина, – моят брат ми помогна много преди години, когато трябваше да вземам книжка. Въобще от хората съм видяла и добро и лошо.
Кое повече?
Виж какво, такива равносметки винаги водят до хленчене. Аз съм родена в бедно семейство със 7 деца. Сега какво, да седна да упреквам нашите, че ме изпратиха малка в София да уча? Ми това ми е било едничкият шанс! Аз съм си виновна, че вместо да науча нещо полезно научих как да правя любов, (засмива се доволно и продължава) и естествено се озовах сервитьорка в Балкантурист…
Това подходящо място ли беше?
Подходящо за какво…? ( Поглежда сепнато, след което се сеща за „правенето на любов“ и се усмихва.) Изгониха ме на третия месец. Някаква рускиня ми досаждаше: „ У меня нет ложки, у меня нет ложки“… Ми що не си стоя в Русия – там има „ложки“. Лъжици, де. Да ама тая разбирала и български. Оплака се и ме изгониха. Много важно!
После?
После – на крана, щото само така можеше да се остане в София, после такси, после шофьор на камион в ДАП-а, и… накрая – в Америка. (Гледам я, и не мога да повярвам, че тази жена е работила всички тези професии. Не че подценявам жените но …) Повечето като дойдат тук се оплакват: „олеле колко ми е тежко, олеле колко ми е тежко“! Ми да се качат по камионите, да им олекне. На мен ми е добре. Никой не ти се бърка, сам си свой началник, само да не бяха тия катастрофи и тикетите.
Какви катастрофи?
Абе, нали знаеш – шофьорска работа. Износени гуми, някой ти излезе, друг те подпре… Ама последната си беше сериозна работа.
Какво се случи?
Стана през нощта. Дъжд – като из ведро. Видях светлините на полицейската кола, обаче вече беше късно. Пред мен някаква каравана обърната. Хората излезли. Скочих на спирачките и гумите „тръгнаха“ по мокрото. Казах си – край! Тия си заминаха. В такива моменти сякаш всичко тече бавно, имах време дори и да се помоля на моя си Господ. Не за мен, хората да спаси! И нещата се оправиха.
(Тук Джина хитро замълчава – знае, че е раздразнила любопитството ми и чака да ѝ се помоля.)
И какво стана?
‘Ми, камионът се обърна в канавката, без да удари никого, и единствения потърпевш си бях само аз. Цицини на главата, гипс на крака и после в съда.
В съда!?
Ами, да. Нали знаеш, както си му е реда. Съдия, адвокат, прокурор. Обаче аз нали знам, че тука са си малко набожни наблегнах на тази история – с моленето за хората, и работата стана.
Какво стана?
Съдията прасна с чука и казва: „Слушай, да благодариш на Господ, че е запазил теб и хората! Сега те осъждам да платиш… това… и това… и това… в размер на 100 долара! А аз не мога да повярвам и му викам: ако платя сега – мога ли да си ходя? А те всички се смеят и кимат с глави. Че като почнах да ровя по джобовете! От единия десет, от другия двайсет – накрая събрах 99 долара. А сега де, един не стига! Един долар до свободата! И изведнъж се сещам какво да правя. Обръщам се към публиката. Нали знаеш, че тука съдът е нещо като театър, и ги питам: „Will anybody help me with one dollar?” Съдиите се шашнаха, обаче хората веднага ми дадоха един долар и всичко приключи.
Ами то и аз съм шашната. За другите истории няма да те питам.
А, чакай, тая има и продължение. Нали помниш за гипса? След като ме пуснаха бях толкова щастлива, че като надух с камиона… и съм качила на 105 мили. Усетих се чак когато видях светлините зад мен. Трябваше да кажа нещо за оправдание, и казвам на полицая, че кракът ми е в гипс и не усещам добре педала на газта. Тоя обаче бая се ядоса… „Ти мене на луд ли ще ме правиш?! Гипсиран ти е левия, а не десния крак! Или както той се изрази „wrong leg“. Wrong, wrong, ама ми отидоха още няколко стотака.
Слушай, остави ги камионите. Кажи какви са ти плановете, за какво мечтаеш?
За каквото и всички, да спечеля от Тотото.
И какво ще правиш с парите?
Ще си купя един чисто нов камион, защото ми е омръзнало да карам разни бараки по пътищата!
Гледам я… Джина! И ако не бях чула и от други за нейните истории, щях да си помисля, че ме пързаля. Оптимизмът, който лъха от нея е направо потресаващ! Подобни перипетии са способни да откажат и най-коравите мъже. Джина, обаче, няма никакво намерение да слиза от камионите!
Прегръщам я и ѝ пожелавам късмет!
Чанита Паунова,
„България Сега”, Чикаго
chanitainfo@yahoo.com
