Свещена простота… Като оная клета старица, която донесла наръч съчки, за да подсили огъня под нозете на Ян Хус… Свещена простота. Господи, винаги ли е било така!?… Глупостта, невежеството и слепотата да движат историята? Винаги ли?…
Мисля си за ония хора, които възторжено крещели, когато гилотината на френската, на “Великата френска” революция, летяла шеметно надолу, към врата на жертвата. Мисля си за онзи задавен от старание руснак, който събарял с чук кръста на божия храм. И за пламъците в прозорците на бившия ни партиен дом. И за бай Иван Кривия от село, който с кооперативния булдозер рутеше хангара за тракторите …
Господи, винаги ли е било така?… Винаги ли новото е трябвало да мине през ръцете на свещената простота? През смъртта на интелекта.
Спомняте ли си /сякаш вчера беше/ как по площади и около кръгли маси крещяхме, че сме били “полицейска държава” и как малко по-късно неколцина от нас – уж по-умните и по-мъдрите, съсипаха органите, които трябваше да ни пазят от престъпниците? Спомняте ли си как изпаднали в умилението на свещената си простота обявихме държавата си за престъпница, защото притежавала военни заводи и 
предоставихме правото на оръжейно производство на ония, които съвсем скоро след това започнаха да ни дават заеми, за да има какво да ядем? Спомняте ли си как отрекохме ядрените електроцентрали, които не ние, а други са измислили? И как посегнахме на химическата си промишленост. И как се отказахме от овощните си градини. И как изклахме добитъка си. И как започнахме да обезоръжаваме армията си. И как затъпкахме граничните си бразди.
Свещена простота… Не усещате ли как постоянно и упорито някой ни подтиква да събираме онзи едва ли не библейски наръч, за да подсилим огъня. Кой огън? Не онзи ли, който гори под собствените ни нозе? Не оня ли, който ще изпепели самите нас?
Свещена простота… Но защо “свещена”? Свещена е била простотата на оная старица от историята на Ян Хус. Свещена, защото клетницата е вярвала… А Ние? Ние вярваме ли? Или разпалваме огъня на разрухата и собствената си гибел от страх? От вечния страх, че другите около нас изведнъж ще открият и нашето безличие и нашата нелегитимност върху лицето на Земята, и нашето безбожие.
Не свещена, проклета, дяволска е нашата простота. Проклета и дяволска…
И ме обхваща страшното, изпълнено с безнадеждност предчувствие, че Бог никога няма да ни я прости.
Петър Китински
За “България СЕГА”
