… И пак витая в преломните моменти на историята. За миг погледът ми спира около една пътна врата, където петгодишния ми дядо по майчина линия Никола Сотиров Добрев на 1.януари,1878 г. яде попара. Майка му хаджи Събка поп хаджи Димитрова хаджи Костова го е забравила при паниката, породила се от отстъпващите от Сливен турци. По-късно Никола ще отиде до Цариград за да изучава счетоводство и ни остави за спомен зафиксирания върху плака негов образ от 1892 г. Една интересна снимка виси над рояла в салона на певческото дружество “Ангел Букорещлиев” в Пловдив – посрещане на Двадесетия век от членовете на мъжкия хор. Един от самодейците е дядо ми.
В личната ни колекция особено достойно място заема една “Руска фотография от 1905 г.” правена в град Сливен. Към нас са обърнати погледи на горди българи, разположени сред покрит с плочи двор, между които добре се.различават листенцата на поникналата трева. Това е семейството на прадядо ми Сотир Добрев х. Прасов и прабаба ми хаджийка. Тук са само четиримата й синове и двете й снахи. Останалите й деца са починали. Казват, че раждала седемнадесет пъти, това изтощило организма й и тя получила симптоми на туберкулоза. Реликва за нас е нейното последно писмо до синовете й, в което описва, на кого какво наследство оставя, уточнява ритуалните подробности около смъртта й и моли при погребението й “музика да свири”. Силна жена е била. И с право – нали е дъщеря на известния сливенски учител и свещеник хаджи Димитър хаджи Костов Димитров.
Димитър е гордостта в рода ни. Роден е на 14.09.1826 г. в с. Градец, Сливенско. Първоначално, в продължение на три-четири години учи в Бесарабия, а по-късно през 1844 и 1845 г. продължава образованието си в Котел. От 1846 до 1849 г. учителствува в с. Медвен. Тук той подбужда и урежда медвенци да си построят специална сграда за училище. Бил е инициатор за построяване на първата църква в селото. Разяснявал е, че борбата на българите трябва да започне с тяхното духовно възраждане. С негова помощ учениците започват да учат по бероновия рибен буквар. Преподавал им е аритметика, география, история, славянска и българска граматика.
Димитър се премества в Сливен през 1849 г. Бил е учител на Киро Табака, бащата на доктор Симеон Табаков. Киро Табака забелязва, че Даскала си взема бележки за по-забележителните случки и събития и в него се поражда желанието да напише летопис. Години по-късно синът му използува тези записки в забележителния краеведски труд “История на град Сливен”.
Два важни момента от обществения живот на град Сливен са свързани с личността на даскал Димитър – зараждането на борбата за независима българска църква и създаването на библиотеката към училището, която става предшественик на читалище “Зора”.
През 1850 г. от Русия в Сливен се завръща Добри Чинтулов. Тук той заварва само един основен учител, а именно Даскал Димитър, които преди това е възродил преподаването на български език в училището. Добри и Димитър ги свързват едни идеи и те стават добри приятели. Училището е издържано от църквата и те имат задължението да пеят при църковната служба. Предшественици на борбата за национална църква са опитите да се четат богослужебните книги на славянски. Първи в Сливен чете евангелието на български Даскал Димитър. Но Димитър и Добри са били “външни” служители на църквата и тяхната борба не е била особено ефективна. Тогава решават Даскал Димитър да се ръкоположи за свещеник, за да пробият елинския дух и превземат църквата “отвътре”. И успяват. През 1858 г. един утвърден учител надява по патриотични съображения папското расо.
Един спорен и неизяснен момент е възникването на сливенското читалище “Зора”. Приема се 1860 г. на основание на една дописка във вестник “България”. Фактически читалището възниква в периода 1850-1660 г., когато първоначално по форма то съществува като училищна библиотека, а по-късно се преименува в читалище. Според Стилян Чилингиров, виден изследовател на читалищната дейност у нас, инициатор за създаването на читалището в Сливен е даскал Димитър х. Костов, който владеещ руски, сръбски и гръцки език, е имал възможност да следи развитието на културните инстанции в чужбина и оттам да пренесе тази идея и у нас.
Поп Димитър се проявява като авторитетна личност в Сливен. Интелигенцията и духовенството в града решават, че трябва да се подготвят кадри за бъдещата българска църква. В тази връзка му предлагат да е подготвен за владика. Необходимо е само да се разведе формално и стане хаджия. С тази мисия през 1864 г. той тръгва за Йерусалим с жена си Пенка Димова Повивкова (1826-1896), прабаба ми Събка (1852-1928), синовете му Стефан (1853-1907) и бъдещия ботев четник Костадин (1850-1907). Дъщеря му Екатерина (1856-1919) остава да се грижи за най-малкия за тогава син Васил (1861-1919). В това време Пенка е бременна и по-късно ражда Димитър (1864-1919). Вероятно поп Димитър минава за първи път през Цариград, защото като видял добре подредените цариградски гробища пожелава след смъртта му да го погребът в тях. 3а съжаление желанието му се сбъдва много скоро. На връщане от Божи гроб той заболява от пневмония и на 16.05.1864 г. умира в Цариград. По този повод във вестник “Гайда” се появява съобщение, че е погребан с почести в Егри Капия. Поп хаджи Димитър е оставил много добри спомени между сливенските граждани и учениците си като човек милостив, добър свещеник и образцов възпитател.
/През април 1991 година бяхме с моята съпруга Христинка в Инстамбул и посетихме гробището в Егри Капия. Не бяха запазени архиви на погребаните. Поклонихме се пред паметта на п. х. Димитър. През юни 1990 година със сина ми Евгений посетихме Ерусалим и Божи гроб. Поклонихме се пред символичния гроб на Иисус Христос. Дълго стояхме на онова малко и ограничено място пред каменния саркофаг, където са стъпвали всички наши предшественици – хаджии от рода ни, при посещение и преклонение пред Христа…/
… Събития, преживявания, спомени. Като че ли най-често сведенията за историята на рода се съхраняват от жените. А в родовите хроники женската или т. н. чистата , “сребърна линия”, е пренебрегвана. Не е ли тя “най-надеждната”?
Майка ми – Елена Николова Сотирова е родена в Пловдив през 1915 г. Тя е добра педагожка и отдалече предусеща предстоящите проблеми. Много добре планира и организира дейността си. Може би кулинарното изкуство е върхът на нейните способности. Когато бях ерген всяка вечер приготовляваше някакъв сладкиш, от които не се пълнееше – поне тогава бях по-слаб. :
Баба ми – Теофана Иванова Спасова е родена в Пещера през 1882 г. Когато е била двегодишна, цялото семейство се премества в столицата на Източна Румелия. Впрочем това е най-ранното присъствие на член от рода ни в Пловдив. Беше тиха и набожна жена. Когато излетя Гагарин, не повярва, че в Космоса лети човек. “Не е вярно, казваше тя, там горе може да бъде само Господ”. До смъртта си през 1963 г. не повярва за космонавтите.
Прабаба ми Мария Георгиева Милчева, известна като Шопчева, е родена също в Пещера около 1861 г. Починала е от херния, поради късно оказаната й медицинска помощ, тъй като се срамувала от доктори, а към 1907 г. вероятно в Пловдив не е имало лекарки хирурзи.
Пра прабаба ми Велика Трендафилова Гюржекли на тригодишна възраст е бягала от турците към Неврокопско. Било е между 1810-1820 г., понеже почива през 1911 г. приблизително на стогодишна възраст. Велика е била добра жена и свекърва. Снаха й Екатерина Рилска се омъжила на е 16 годишна възраст за сина й Щерю. На младото девойче сутрин все й се спяло. Величка поставяла одеала на прозорците, за да не би ранните слънчеви лъчи да разсъбудят младото булче.
Пра-прапрабаба ми се е казвала Гюрга. Фамилията на съпруга й “Гюржекли” подсказва, че може би е от с. Гюреджик, разположено на половината път между Неврокоп и Драма. От памтивека се е помнило, че селото било заселено със здрави българи. След 1944 г. в България се изселват всдички и днес в него не живее нито един кореняк. Времена. Носталгията за родния край продължава ли само едно поколение?
/През септември 1989 година посетихме с моятя съпруга Христинка и дъщеря ми Елина с. Гюреджик, днес Гранитис в Гърция. От старото селище, долу до реката, бяха останали само руини. Благодарихме и се поклонихме на земята, която е приютявала нашите предшественици/.
Понякога сме склонни да приемем за безинтересно близкото ни минало и пропускаме да го отбележим. Всяка епоха, всеки миг си има свои вълнения, необходимо е само да се “пресеят” значимите събития. Преди да се заровя в семейните архиви, знаех малко за баща ми Георги. В родния си град Хасково той учи до осми клас. През 1922 г постъпва в новооткритото железопътно училище, което се е намирало на терена на днешния Народен дворец на културата. През 1939 г. полага допълнителни изпити, благодарение на което е назначен първоначално за ръководител депо на гара Златидол, днес Симеоновград, а после в Бургас. След 1944 година Георги Чаракчиев се премества в Пловдив и посвещава силите си на техническия прогрес в железопътното дело. Рядко го виждах. Излизаше в тъмно, прибираше се след залез слънце. Почина на 26 септември 1953 година. (На същата дата през 2005 година в Чикаго се роди внукът ми Денислав Евгениев Чаракчиев).
* * *
Родови записи – погледи в миналото. Дали сме успели да опишем същественото или сме се разминали със значимото? Но радостта ни, че сме род български, че нашите предшественици са били пример за съвременниците си, ни задължава да бъдем подражатели на доброто, прогресивното, вечното. Ще продължат ли нашите потомци родовите записи, ще осъзнаят ли, че е необходимо тяхното допълване поне веднъж на столетие? С вяра за вярата. Започва традицията…
Забележка: На 11 май 2015 в Чикаго актуализирах настоящето изследване, като отбелязах в скоби добавената информация.
Край на поредицта.
Родови записи, май 1982, Пловдив.
Проф. д-р Никола Чаракчиев
В. „България Сега”, Чикаго
Снимки – родови архив
