Самуил Каварджиев е наш сънародник, строителен работник, който живее вече петнадесетина години в Чикаго. В началото работи в строителството. По-късно започва да пише за случки в Родопите и статии за Библията и Вярата. Издава книгите “От Чепеларе до Чикаго” и “Ден денувам в Чикаго, нощ сънувам моите Родопи”. От три или малко повече години е служител на Вярата, първи помощник на свещенослужителите и при обрядите в Българската Православна Църква “Свети Иван Рилски – Чудотворец” – Чикаго. Веднаж стана дума за неговия интересен живот – животът на едно родопско момче, което с труд и упоритост постига много добри неща в живота си и е пример за хората. По наше предложение той написа някои спомени от своя трудов живот преди години.
Една сутрин ме викнаха в управлението на “Софстрой”.
– Пращаме те на работа в резиденцията на Тодор Живков – ми каза главният началник, с когото се познавахме, но никога не бях влизал чак в кабинета му. – Да не се изложим, ей! – махна ми приятелски и заговорнически с пръст шефът. – В Банкя! На чист въздух и силна храна…
– Добре – рекох му, – няма да се изложим.
Бях вече свикнал в тази огромна на времето си държавна строителна организация да ме пращат “на отговорни места” и това, разбира се, поддържаше настроението ми. 
Мълчах си. Но се радвах в себе си, че аз, простото родопско момче от Богутево, дето пасеше добитъка и си говореше през детските години най-вече с него, сега ме признават за майстор и ме уважават. Имах си и аз, обаче, една тайна, която ми помагаше и ми помага в живота. Навсякъде, където отивах се трудех с еднакво старание и правех всичко, което мога и знам, доколкото мога, по-добре и съвестно! Като правиш къща и на царя и на пъдаря – трябва да я направиш хубава и здрава.
На 16 години, след козите, кравите и катърите, изведнъж се “издигнах” много – бях здраво момче и ме приеха на работа в Чепеларе. Станах “банцикар”. Това значи да обработваш с “банциг” дървените трупи и дървесни плоскости с едни свистящи триони и резачки, от които ушите ти заглъхват, а дланите на ръцете ти стават като от ламарина.
После служих като трудовак. “Трудовите войски” сега са забранени и разформировани, но навремето те построиха в България такива важни и необходими заводи, фабрики, пътища, язовири и пр., че с това дадоха после работа на много хора. Освен това там такива горски хора като мене хващаха добри занаяти, цивилизоваха се, ставаха хора. Нещо повече – моят командир навремето се погрижи лично да ме представи и запише в “Техникума по дървообработка и вътрешна архитектура” в София.
Първи и втори курс от петгодишното обучение изкарах с огромни трудности и напрежение. Говорех на родопски диалект все още… Учителите търсеха посредници-преводачи да ме разбират. Първия срок имах 14 двойки от 16 предмета. Разваляха ми успеха само учебната практика и физическото възпитание. Но по това време се кали и моята упоритост да уча до дупка и да изпипвам нещата до последната възможност, която имах. Учителите бяха много добри хора. И съучениците ми помагаха почти всеки ден. Но и Бог е бил винаги с мене. На матурата след пети курс ми се падна единственият въпрос, който ме беше заинтересувал лично по някаква случайност и бях го чел и препрочитал и повече отколкото беше необходимо. Когато заговорих за Свети Климент Охридски учителите, които ме познаваха, просто се вкамениха от изненада и дума не ме питаха повече…
Истината е, че още тогава ме уважаваха като един от най-добрите почти по всички практики, които се изучаваха – мебели, декоративно бояджийство, гипс… Като завърших от няколко места ми предложиха работа. Започнах в предприятието “Страцин” – една година дърводелска работа на шлайф машина. Плащаха ми огромна заплата – 150 – 200 лева месечно и за пръв път в живота си бях богат човек със собствена квартира и собствено свободно време в София. Плащах наем 4 лева и 50 стотинки. Месечно. Порция кебапчета в ресторанта бяха 36 стотинки. Транспортът струваше 2 стотинки.
След време ме “примамиха” в “Багра”. Добрите работници се търсеха и уважаваха много. Скоро от там ме представиха и за “софийско жителство”, трудно достижимо навремето като “зелената карта” сега в Америка, което се даваше на добри професионалисти, необходими в града.
Следващата организация, където постъпих на работа беше именно “Софстрой”, от където след време бях изпратен и на работа в Ирак… една страна, която винаги ще помня с огромните обекти, които българите построихме, с Багдат и Вавилон, с благодатните реки Тигър и Ефрат…
Но сега “Софстрой” ме пращаше да работя за човека, от чиято дума цели десетилетия зависеше всичко в България – политика, икономика, обучение, култура, дори и физкултурата и спорта… По принцип не беше нещо ново за мене. Знаех и вътрешно се гордеех, че различните директори от “Софстрой” постоянно ме викаха и пращаха на техни обекти. Имаше даже два скандала, когато “генералният” е трябвало да решава на кой обект трябва да отида при наличието на двама, които твърдяха еднакво упорито, че техният обект е по-важен и там трябва да съм обезателно… Но сега въпросът бе явно с едно решение…
Истината за тази резиденция в Банкя е обаче малко по-друга от това, което се знае. Когато ме наснимаха и ми изготвиха документите, с които щях да влизам и излизам от там, когато ме закараха със служебната държавна кола в резиденцията, аз бях просто ошашавен от огромния парк, в който бяха разположени пет постройки. Във всяка можеше да живее не само един човек, а поне още стотина… Оказа се, че това са 450 декара сред такава красива природа, за която и английската кралица би могла само да мечтае.
Обясниха ми, че моите грижи ще са довършителните работи в централната част и басейна, който се оказа уникат, състоящ се от основна част и инсталации, разположени на три етажа. По принцип нямаше нищо непознато в моя занаят – боя, гипс, тавани, стени и плочки, само че щели да ги гледат не само такива като мене и другите подобни, а и много големи хора – чак до Брежнев, който добре познавал дори дворците на руските императори в Кремъл…
На първо време с мен бяха и колеги от “Софстрой” от различни специалности, но когато отхвърлихме обемните строителни работи, за четири-пет седмици останах само аз – за последните бояджийски и гисаджийски изработки. Даваха ми за помощници момчета от охраната на резиденцията, които бяха доста и също така доста скучаеха, защото хем не ги пускаха да напускат, хем на практика нямаше какво да правят. Поисках разрешение и с мен започнаха да возят от София до Банкя и малкия ми син, който се чувстваше като шеф и беше щастлив. Но един ден разбра, че има и по-големи началници от него. Беше в парка, когато се върна разплакан. “Тошко ми скубе косата” – оплака се момчето. Понякога в Банкя идваше и синът на Людмила Живкова и Иван Славков, двете момчета си играеха не лошо, но кой знае защо се бяха сдърпали. Сигурно е трябвало вече да се изясни все пак, кой тук е сепер-шефът!
… Минаваха дните. И те бяха добри и лоши. Около резиденцията, която се оказа, че не е резиденция, около всесилния Тодор Живков, който се оказа, че не е нито всесилен, нито щастлив на трона си, около разклатения режим на български диктатор, се развиха събития загадъчни и дори злокобни… Беше 21 юли 1981 година. Намериха мъртва Людмила Живкова…
Следва
Самуил Каварджиев
в.”България Сега”
