Основна цел на българските училища зад граница е да създадат дълбока и трайна убеденост у учениците си, че съвременният гражданин на днешния глобален свят може да бъде силен и преуспяващ, ако наред с познанията си за чужди цивилизации и култури, съхрани родния си език и самосъзнание, за да бъде свободен в избора си да бъде гражданин на света и да може да се завръща физически и духовно у дома. Голяма част от всички нас, българските учители зад граница, сме убедени, че обучавайки младото поколение емигранти в родни традиции, култура и език, ние всъщност подготвяме потенциални възвръщенци в родината. От своя страна, вземането на решение за обратен път може да се окаже понякога по-трудно от решението за заминаване. Ето защо подготовката за това завръщане следва да се започне отдалеч, както от страна на самото семейство бългаски –емигранти, така и от страна на държавата-майка. Тази подготовка трябва да бъде още навременна, последователна и постоянна. Основен дял в нея заема непрекъснатото поддържане на родното самосъзнание, като противодействие на бързите асимилационни процеси.
Като представител на училище в държава извън континента Европа, ще си позволя да кажа, че асимилационните процеси сред младото поколение български емигранти зад граница са правопропорционални, както на разстоянието от България, така и на стандарта на приемащата страна. Претопяването и сливането с културата на една богата, икономически напреднала страна е много по-съблазнително и желано от страна на младите емигранти, а възпирането на тази асимилация изисква двойно повече усилия. Не е все едно да си емигрант в страна-членка на ЕС, където действат нормативни и законови договорености, за запазване на майчиния език, и да си в отдалечена от този континент страна, където няма нищо такова и запазването на родното самосъзнание е въпрос на по-сложни обстоятелства. Много бързо заедно с езика ще избледнее и образа на родината. Ето защо една национално отговорна политика от страна на България следва да бъде с по-голяма загриженост към тези общности, където нищо и никой не гарантира езиковото съхранение и етническо оцеляване на младото поколение българи в нея.
Всички ние, представителите на българските училища зад граница с 8, 10 и 20 годишна история се опитваме да удържаме тези процеси. Значително облекчение от миналата година имаме от страна на програма” Роден език и култура зад граница” на Министерството на образованието на България. Тя е в резултат на конструктивния диалог, провеждан в рамките на 2-3 години между Асоциацията на българските училища в чужбина и държавните институции в България. Благодарение на това, новосъздадените училища вече няма да изпитват големите трудности, през които преминаха тези с дългогодишна история и опит.
Въпреки това обаче, не бихме могли да приемем твърденията на някои от управляващите днес, че сега има достатъчно условия за запазване на българското самосъзнание и ”небългарин може да остане само този, който иска това, защото има сателит и интернет за връзка с България”. Не бихме се съгласили с това, защото досега няма разработена дистанционна програма за обучение по роден език, а и никой не е научил чужд език само чрез телевизионни и интернет излъчвания. Тебеширът, черната дъска и сателитът не са достатъчни за поддържане на родна принадлежност.
Една национално отговорна политика спрямо общности като нашата би насърчила силното живо, истинско българско културно присъствие, което липсва от десетилетие. Добре е, че тази липса до известна степен се компенсира с home made култура, благодарение ентусиазма на българските артисти, музиканти и художници емигранти зад граница, но това не е достатъчно.
Обидна е констатацията, че САЩ е нежелана дестинация не само за добрите културни дейци, но и за нашите политици. А добра политика за определена общност зад граница се гради на познаването на движещите я процеси, на статистическите данни за броя на българите в нея. Българинът зад граница милее за България и този потенциал не би могъл да бъде използван само, ако няма политическа воля за това. Той приема с болка информацията за ниския демографски прираст в държавата ни, защото децата – български граждани са родени, раждат се, растат живи и здрави, възпитавани в български дух по света, остава само бъдат възприети като неизменна част от държавата, която да създава условия на пожелалите да се завърнат в нея да направят това безпрепятствено.
Българинът зад граница е наричан от новите политици различно – не емигрант, а „пребиваващ” временно или постоянно зад граница, „работещ” или „учещ” вън от България, термини необвързващи с отговорност. А той самият и работи, и учи, и създава семейство и кариера, и ражда, и отглежда деца, а понякога и умира зад граница, недочакал завръщането си. Сънародникът ни с болка приема, както поредното разделение на народа ни на българи в България и българи извън нея, така и омразата, бълваща от различни интернет сайтове, където е наричан ”родоотстъпник” и „предател”, изоставил страната си в труден момент. А той самият съвсем не заслужава това и е време да се заговори с уважение за него, не само от страна на медиите в България, но и от страна на самите политици. И не само защото той, емигрантът, е не по-малко родолюбив и възпитава и децата си в български дух, но и защото никога не е дотежавал на държавата в годините на кризи. Очевидно и на днешните управляващи следва да се напомнят някои факти, като например, че децата на българите по света са освободили с отсъствието си в бюджета на страната полагащите им се средства за безплатно обучение до 16-годишна възраст. Техните родители, потърсили хляба си с достоен честен труд извън България, са облекчили бюджета на държавата от социални помощи, ако биха останали като потенциално безработни в нея.
И въпреки всичко българският емигрант държи децата му да останат българи. Самият той се връща в родината за кратко или за по- дълго, връща и децата си, пести и харчи парите си в нея.
Големият брой български граждани по света е резултат от лошото управление на всички български правителства през последните 20 години. Въпросът е, кое поредно би променило този резултат в полза на България. А сънародникът ни зад граница възлага надеждите си и е готов да подпомогне всяко следващо управление, което би работило за това, България да стане желано място за живеене и завръщане на децата му.
Боянка М. Иванова
Член на Управителния съвет на Асоциацията на българските училища по света
Директор на БУ „Джон Атанасов”-Чикаго
За в.”България Сега” (Bulgaria Sega)
www.BulgariaSega.com