Калина Томова
Кафе със сълзи…
Пил ли си? Горчи…
Без захар, без заблуди…
Черна болка…
Отвсякъде се стрелкат изненади,
с остри нокти гледат да ме вкопчат…
Понякога надежда се прокрадва,
но бързо задушават я неволите.
Кафе отпивам, заедно със сълзи…
И как намирам сили да заплача?
Не знам… Дори и отговор не търся.
Но трудно ми е и сълзи да падат.
Пресъхнаха… Едва се насъбират,
но капят по една в кафето тъмно…
А вън блестят на слънцето лъчите…
Защо ли са от мен така далече?
Звездите ли? С които разговарях?
Замлъкнаха… Май с нещо ги обидих…
Боли. Душата празна е.
А тъмнината
превзема подло моя оптимизъм.
Сама… Сама… И толкова самотна…
Живот – театър, с много сложна роля…
Коя съм? Откъде съм?
И защо е труден пътят?
Не бих могла сама да отговоря.
И питах! И се молих! Даже плаках!
Но отговор наяве не получих.
И страх изпитвах, също и омраза…
Макар да мислех, че за мен е чужда.
Да! В мен се вдигаха вълни рушащи!
И казвах си – със нокти ще се боря,
но себе си ще трябва да въздигна –
сама, без ничия опора!
А после пак съмнявах се и страдах,
защото много труден се оказа пътя…
Сега?
Сега съм празна тъмна стая…
Кафе със сълзи…
Черната отрова…
