Калина Томова
Боса, притича по топлия пясък…
Насреща шумеше морето.
Погледна вълните,
събуди мечтите
и волно разпери крилете.
Сън ли било е? Кога ли свободна
пътуваше с птичите песни?
Сега го измисля
или е истина?
А пясъкът скърца в нозете…
Докоснала нечия длан непозната,
в която усети човечност,
въздиша по минало,
но без настояще
върви по земя непозната.
Морето, морето… Вкусът на вълните…
Къде са въздишките бели?
Къде са огньовете,
претопили водите
в искри от прикрити копнежи?
А слънцето? Родното, живото слънце,
къде разпиля си лъчите?
Подала две шепи,
очакваща милост,
тя боса притичва в … мечтите.