Белият лист. За пръв път от години не знаех как да го запълня. Гледах го и сякаш не го познавах.
-Теб какво те вдъхновява?- изскочи някакъв странен въпрос на хартията.
-Ти пък откъде се взе?- замислих се аз.
-Какво те вдъхновява?- продължаваше изпитателно да настоява белият лист.
Аз замълчах…
Вдъхновяваше ме обикновеният поздрав, комбиниран с още по обикновения въпрос: „Хей, как си?”
Все още ме вдъхновяваше онзи сън, в който молех един човек да ме погледне, без да мисля какво ще се случи след това…
Много силно ме вдъхновяваше детенцето, което тръгна на детска градина.
Как само ме вдъхновяваха онези ръце, които докоснаха моите някъде там…по средата на стълбите, които трябваше да изкача сама.
И пак някъде на онези стълби… изпратих посланието: „Не съм те виждала отдавна”…
Да, вдъхновяваше ме гласът, който ми прошепна: „Щастлива съм, че сподели”…
И онзи, който добави: „Никой не може да те направи жертва…”
Толкова ме вдъхновяваше репликата: „Гордея се с теб!” в моментите, в които губех гордостта си.
Както и онова съобщение, в което прочетох „Не си сама!”
И все повече ме вдъхновяваше телефонното обаждане…след което светът изглежда различно.
Може би истински ме вдъхновяваше момичето, което ми написа: „Мислих си за тебе днес?”
И само ако някой беше видял очите на едно куче….
И само ако някой беше прехвърлил вдъхновението си на белия лист….
Кристина Ненова,
в.”България Сега”
