Есенни импресии

img

Не корете дъжда

Вали, вали… Уморено и тихо – в някакъв тайнствен захлас. В унес безмълвен малки капки изтичат от безкрая през времето в нас. И проникват в душите ни – крепости каменни, уморени от дългия път. Неестествено нежни, с малки длани погалват най-съкровеното в нас.

Вали дъждът, като пречистена истина и отмива от нас пепелта, наслоена безредно, утаена с годините в дълбините на наш’те тела. Не корете дъжда, че намокрил е дните ни, не упреквайте с мисъл дори разпилените облаци – самотни, бездомни, от които дъждът се роди!

Вали, вали… Но какво е дъждът? Наши мисли, от мрака пречистени, отделени от злобата, егоизма потиснали, завистта оградили в стени. Нашите мисли, стаили обидата, отлетели в космичния мрак, не изтичат в безкрая, на времето в бездната, а отново се връщат при нас. Те с дъжда се завръщат, но измити, пречистени – като малки, прозрачни сълзи. Не винете дъжда, че намокря душите ни! Без дъжда ще сме сухи скали!

Антидепресант

Когато септемврийското утро отвори очи и разпилее върху лицето ти своите нежни искри, усмихни се спонтанно на тяхното плахо докосване, прости нетърпението им да те обгърнат с блясъка си! Те са толкова добронамерени! Желанието им е да ти дарят своя импулс, да ти вдъхнат надежда! Да повярваш на себе си и да поискаш да извършиш нещо велико, което да остави следа!

Когато септемврийското утро поеме небето в ръце и разлее в недрата му цялото сияние на своята мощ, приеми, че го прави за теб! Довери му се и се почувствай щастливо създание! Позволи радостта, като тайнствена тръпка, да се влее в сърцето ти и да обагри мечтите ти в светлина!

Когато септемврийското утро достигне сърцето ти, отдай му се цялостно, безрезервно, до дъно, за да усетиш онзи вихрен екстаз – стимулиращ, зареждащ с космични енергии, за да уловиш вечността, стаена в душата ти и да потънеш в най-живата песен – безкрая на времето!

Всичко друго е дребно, беззвучно, без стойност… Всичко друго е преходен миг – слава, пари, коли или служби – все едно, от тях не остават следи. ТИ си този, който е стойностен, който може да твори до безкрай, комуто служат светлината, безкрая, природата! Пожелай да оставиш следа!

Когато септемврийското утро отстъпи свойте владения на поредния ден, ти вече си нова, преродена, въздигната същност! Прегърни този образ и го понеси върху бели криле! Покажи на света на какво е способна мечтата човешка и не спирай, напред и нагоре върви!

Ветровете

Ветровете настръхнаха и се втурнаха стремглаво един срещу друг, полудели от скука, от бездействие и от празни надежди – да срещнат по пътя си нещо различно, нещо невиждано…

Дърветата, тези безмълвни и тайнствени стожери, се изпречиха саможертвено на техния път, с единствена цел – да укротят бесовете им, да уловят изпуснатите юзди на развилнели се страсти.

Ветровете летяха в полуда, подвластни на своите тайни вродени стихии! И всяваха страх! И респект! И омраза! У всеки! В този си образ – опустошителен, пагубен, мрачен, те бяха неканени гости, натрапници властни, безпардонни рушители. И носеха скрито нещастие.

Ветровете развихрени! Кой огорчи ги? Кой нарани ги? Кой не зачете тяхното его, че са толкова бесни? А понякога са така благородни и нежни! Могат в мека прегръдка да докосват вълшебно всеки и всичко и от полъха свеж радостта да възкръсва, да обичат и да целуват омайно косите, очите и жадните устни.

Ветровете… Тези непредсказуеми мощни стихии, без които не можем, въпреки всичко! Да им отвърнем с добро! Нека почувстват, че имаме нужда от тях, за да бъдат по-рядко зловещи рушители!

Ветровете – една непозната, неподвластна стихия на страст и любов!

Есенна балада

Вятърът тичаше по прашните улици, разперил хилядите си призрачни ръце и опипваше отчаяно пространството. Тъжният му вой ехтеше сред уплашената тишина и пораждаше противоречиви чувства в душите на заселниците на синята планета: едни му съчувстваха, усещайки интуитивно гнетящата го тъга; други завиждаха на неизразимата му мощ; трети упрекваха демонстративния му каприз; четвърти просто го слушаха с безразличие…

А вятърът толкова страдаше! Той обикаляше отчаяно пустите улици с тайна надежда в сърцето: да срещне онова нежно и чисто момиче с прекрасното име Жена, което толкова пъти бе наблюдавал да се спуща по стръмната каменна улица към една стара безмълвна градина, да върви под вековните кестени и да подрежда в мисълта си мечтите.

Вятърът загуби от поглед прекрасното светло момиче в един есенен ден. Беше нещо разсеян и разпилян из пространството на своето царство и не усети кога точно се случи. Но фактът бе неоспорим – нямаше и следа от приказното видение! Първоначално не се разтревожи, приемайки като моментна случайност изчезването на момичето. Но времето минаваше, а то не се появи. Тогава вятърът разбра, че се е случило нещо много важно, което той беше пропуснал. И се уплаши! От това, че може би загуби завинаги нещо, което му липсваше. В този миг той проумя истината, която толкова време неосъзнато бе носил у себе си – че дълбоко обича онова незабравимо момиче, което мислено споделяше с него мечтите си. И полудя! От болка, отчаяние, страст…
 
И ето, вече години, когато мъката превземе до дъно душата му, когато се сети за своята неоправдана разсеяност, когато спомените се окажат недостатъчни да подхранят търсещата му същност, вятърът се отдава на своята пронизваща болка и се втурва стремглаво по пустите есенни улици да търси следите на загубеното момиче… Вилнее и стене по пътя си, вдига високо нагоре безбройните свои ръце и опипва безнадеждно и въздуха, и земята – с надежда да улови из пространството нещо познато.

Самотно момиче върви по многолюдните улици на чуждоземния град и се любува на прекрасната есен. Усеща пулса и скрития ритъм на един различен живот, но дълбоко в сърцето си пази спомена за онзи малък южен град с изоставена стара градина, край която лениво проточва снага в каменното си корито безмълвна река. И си спомня за родния вятър, лудеещ и палав, който нежно беше галил косите му…

Калина Томова