Л а б и р и н т

img

Толкова исках да те докосна… Ако знаеш как протягах премръзнали длани към лицето ти и колко пъти имах усещането, че долавям дъха ти, от което ми ставаше по-топло и уютно. Поне в момента. После заблудата изплуваше победоносно и изтикваше далече встрани моите грешни видения. За да остана отново сама, с премръзнала душа и неясни надежди.

Защо ти разказвам всичко това? Вероятно, защото никога няма да го чуеш, никога няма да го прочетеш… Защото ти дори не ме познаваш – така, както е прието да се разбира едно познанство. Ти не знаеш как ухаят косите ми, защото си ги виждал само зад кадър или на снимка. Не знаеш колко е нежна кожата ми, защото няма как да я погалиш. Както не знаеш колко са студени дланите ми, които така копнеят да те докоснат. Защо ли? От студа, който почти винаги заобикаля душата ми. От честата отбранителна позиция, която тези ръце са принудени да заемат, оголвайки се, за да предпазят душата ми от ударите, насочвани толкова често към нея. Има ли смисъл да разказвам? Моите предани ръце, удряни така често, за да се отдръпнат уплашени…

Дали се страхувам? Мисля, че да! Има ли някой, който може да признае пред себе си, че не се е страхувал? Не мисля, че са искрени онези смелчаци, които казват, че не познават страха. Всеки има мигове на това състояние, важното е да се научим да го преодоляваме. Така и аз, на фона на всичко, през което се е наложило да премина, мога да кажа, че въпреки на вид безстрашните ми постъпки, познавам страха. Има неприятно лице. Кара те да трепериш като лист пред откъсване. Но ако не го познавахме, как бихме могли да почувстваме красотата на спокойствието, на свободата на волната душа?

Усетих, че много говоря. Но ти така или иначе няма как да прочетеш тези мои мисли. Защото няма как да дойдеш в живота ми, макар да си често край мен. Ето абсурда на днешните технологии. Научиха хората да живеят заедно, но разделени. За жалост, хората приеха с въодушевление тази възможност. И престанаха да се търсят наяве. Дори по-лошо – когато се намерят, когато кръстосат енергийни полета, започват да се отблъскват. Може би, по-лесно им идва общуването през екран – един живот като на кино, в който всеки е главен актьор. И така се вживяват в ролите, че забравят за времето, което изтича.

Познаваш ли ме? Познавам ли те? Желаеш ли ме? Желая ли те? Какво ще направиш за мен? Какво ще сторя за теб? Достатъчно ли ти е само да си говорим? Стига ли ми само да те гледам? Можеш ли да живееш на екран? Приемам ли да бъда само героиня на филм?

Да питам ли още? Или е достатъчно? За да бъдем разтърсени от този абсурд и да се опитаме да променим нещо. А можем ли? Как мислиш?

Деси затвори лаптопа и се надигна бавно от стола. Струваше й се, че се връща от голямо разстояние. Разтърка очи, опъна се, при което ставите и гръбнакът ѝ издадоха някакъв пукащ звук и тръгна към огледалото. Гледа се дълго в очите, а те й се сториха чужди, далечни.

Телефонният звън я извади от това хипнотично състояние.

”Кой ли може да бъде?” – запита сама себе си. Напоследък рядко я търсеха. Вдигна слушалката с безразличие.

– Ало! – гласът звучеше непознато. Глас на мъж.

– Моля! – отговори без ентусиазъм.

– Прощавайте, търся Мария.

– Имате грешка, тук няма Мария.

– Наистина? Номер 876 466 443?

– Да, същият, но няма Мария.

– Не може да бъде!

– Както виждате, може!

– Но точно този номер ми каза… – гласът му прозвуча отчаяно.

– Съжалявам… – бе готова да затвори, когато мъжът отсреща я спря.

– Моля Ви, почакайте! – звучеше като загубил опора.

– Да? Слушам… – чудеше се тя ли беше това. Толкова уморена се чувстваше. Нямаше сили дори за нормална реакция. Да чака един непознат да се наговори?

– Простете, мога ли да попитам за Вашето име? Извинете ме, ако звучи неприлично. Аз съм Борис.

– Защо Ви е моето име? Казах, че не съм Мария!

– Знам, знам, не се сърдете. Не искам да кажа, че Ви подозирам в лъжа. Бих желал само да се запознаем.

– Да се запознаем? – сега вече изненадата я извади от хипнотичното състояние. Опита се да вникне в случващото се. Някакъв смахнат непознат, търсещ незнайно защо на нейния телефон друга жена, изпада в сантимент по нея и иска запознанство. Що за странник!

– Много Ви моля, не се сърдете. Та това е само едно представяне! – гласът му звучеше умоляващо. – Да не би да не си харесвате името? – засмя се и с това я спечели. Нещо в нея светна и пробуди в душата й онова весело момиче, което бе някога.

”Какво толкова, ако си кажа името?” – запита себе си и се почувства странно развеселена.

– Добре! – гласът й прозвуча прекалено меко и дрезгаво. – Името ми е Десислава. Сега доволен ли сте, Борис? Нали не сгреших, това е Вашето име?

– Благодаря много, Десислава! Красиво име! Не сте сгрешила, това е името ми.

– Предполагам, че не за да си правим комплименти на тема имена, се провежда този разговор! – никога досега не бе се държала толкова грубо и дръзко. Но така й дойде отвътре. Въпреки раздразнението, й беше забавно. Изведнъж в нея се отключи нещо, което я караше да бъде предизвикателна, но й доставяше и странно удоволствие.

– Мога ли да Ви наричам Деси?

– Всъщност, искахте да кажете нещо… – прекъсна го без отговор.

– Да, простете. Иска ми се да Ви разкажа… Така или иначе, не се познаваме и ще ми бъде лесно да говоря.

– Да ми разкажете? – попита в недоумение.

– Да! Нещо ме кара да мисля, че мога да го направя. Всъщност, първо да попитам, имате ли свободно време?

– Мога да Ви отделя малко, но…

– Знам, знам! – прекъсна я Борис с интонация на усмивка в гласа – Не е нужно да продължавате. Разбирам абсурдната ситуация. Самият аз никога преди не бих повярвал, че мога да постъпя по този начин. Не ми е присъщо. Ще бъда кратък, имам нужда да поговоря.

– Добре, слушам! – каза с тих глас Деси.

Борис, като повечето съвременни хора, често потъваше в дълбините на мрежата. Обичаше да чете, да разглежда. Все още не беше стигнал дотам да направи свой уебсайт, но уважаваше труда на другите и откриваше интересни неща, които предизвикваха възхищението му. Понякога се питаше как са могли хората да живеят до скоро без интернет, с какво са си запълвали времето. Не че последното бе в изобилие. Напоследък повечето от тях масово страдаха от хроничната му оскъдица. Но затова пък така неусетно го губеха из необятните ниши на киберпространството.

Така, случайно, пишейки си из форумите с хора, скрити зад маската на потребителското име, той се запозна с Мария. По този начин се бе представила. Имаха сходни интереси. Започнаха да се засичат често в късните вечерни часове и разговорите понякога се обръщаха в дълги философски дискусии. Борис установи, че този контакт започна да запълва по-голямата част от свободните му часове, но му беше хубаво. Дори повече, очакваше с определно нетърпение появата на Мария. Навик ли бе това? Или се превърна в нещо повече?

Така у него се появи идеята да поиска телефона й. Да чуе гласа й. Не успя да научи откъде е, всеки път тя отклоняваше въпроса и стана ясно, че не желае да каже, поне засега. Когато я помоли за телефонния номер, тя му изпрати една усмивка от онези странни малки иконки, които гледат по определен начин и изразяват настроенито на партньора в разговора. После му зададе само един рутинен кратък въпрос: ”Защо?” Отговорът му бе в същия делови тон: ”Искам да чуя гласа ти…”. Не писа нищо повече, многоточието би следвало да подскаже. И тогава, без повече обяснения, Мария му написа номера на мобилния си телефон.

Дни наред Борис се бори със себе си. Искаше му се да позвъни веднага, но сам разбираше, че може би ще е пресилено. Реши да изпробва търпението си. То се оказа не много голямо и само след няколко дни поддаде. По тази причина днес реши да опита. Изненадата беше много по-силна от момента, когато Мария охотно му написа номера си. Бе очаквал отказ тогава, но това… Ако трябваше да е откровен със себе си, такъв номер не бе си представял – да му даде друг телефон. Едва сега си обясни отсъствието й от форума в последните дни. Всъщност, от въпросната вечер тя не бе се включвала.

Почувства се неловко, като пълен глупак. Не можа да проумее защо беше тази игра. Би могла просто да каже, че не е удобно да разговарят по телефон. Той би разбрал. А сега?

Искаше му се да поговори с някого, да разкаже как некомфортно се чувства душата му. Тази жена, Десислава, с нещо докосна обърканото му съзнание. Може би спокойният й мелодичен тембър го накара да се отвори към нея, да пожелае да поговори и да й разкаже, вместо извинение, по каква причина е позвънил на телефона й. По какъв ли критерий Мария избра телефонния номер? Дали я познава? Дали е случайна комбинация от цифри, които му изписа? Или е знак от съдбата?

”Ще разкажа!” – решението му вече бе непоклатимо.

– Деси, иска ми се да разкажа откъде получих телефонния номер. Ще бъда максимално кратък. От известно време си пишех в един форум с жена, представила се за Мария. Разговорите ни постепенно се превърнаха в потребност. Започнах да намирам разтоварване и удовлетворение в тях. Струваше ми се, че е взаимно. Изведнъж почувствах, че само те не са достатъчни и ми се прииска да чуя гласа й, да се докосна до нещо по-истинско в нея. Помолих я за телефонен номер и тя ми изписа този. Дори не знам къде живее, не пожела да ми каже това преди време. Сега се чувствам безкрайно объркан. Може би звучи наивно и неправдоподобно разказаното, но е самата истина. Не знам кое ме накара да поискам да я споделя, но сега ми е по-леко. Моля за извинение, не е шега, не съм искал да Ви обезпокоя.

– Интересно… Разбирам… Мога да си представя как се чувствате. – гласът на Деси трепна колебливо.

– Благодаря, Деси!

– Мога ли да мина на ”ти”? – съвсем естествено попита тя.

– Абсолютно!

– Знаеш ли, Борис, звучи ми така познато. В днешно време сценарии, подобни на твоя, са толкова чести! Невинаги знаем кой стои отсреща, нали? Понякога е трудно да разбереш хората. Защо го е направила, кой знае… Можела е просто да ти откаже!

– И би било много по-лесно! Аз бих я разбрал.

– Да, но хората мислят по различен начин, макар на пръв поглед да изглежда, че имат много допирни точки помежду си.

– При нас беше точно така! Ние обсъждахме различни теми и имахме много близки становища… Чувствам се странно, като умишлено употребен.

– Може би е така, Борис? Някакво сбъркано чувство за хумор… Но когато се рани душата на някого, това вече е сатира, макар и незаслужена, не мислиш ли?

– Права си, Деси, може и така да се каже. А ти познаваш ли някоя Мария, която би могла да пожелае да даде твоя телефон, вместо своя?

– Борис, ела на себе си! Ако беше моя позната, дори да е под измисленото име Мария, по-логично би било поне да ме предупреди, ако е искала да се пошегува с теб. Нямам позната или поне така смятам, която би постъпила по този начин.

– Най-вероятно е написала случайна комбинация цифри?

– Така мисля…

– Деси, ще бъде ли прекалено, ако попитам къде живееш? Ще кажа предварително за себе си, че съм от Варна.

– О, Борис! – Деси започна да се смее на глас. Стори й се толкова наивно и забавно всичко случващо се. Как можеше да изпита страх или безпокойство при това разстояние.

– Какво смешно казах? – недоумяваше Борис.

– Нищо, Борис, нищо. Самата аз реших, че ситуацията е забавна, при това разстояние, което лежи помежду ни. Аз съм от Смолян, не е ли достатъчно близо? Има ли причина да се тревожа?

– Права си.

– Не виждам защо трябва да те хвърлям в лабиринт, Борис. Излишно е. Мисля, че сме зрели хора и е безсмислено да играем такива игрички. Като Мария…

– Точно казано, Деси, излишно е. За мен е удоволствие, че попаднах на човек като теб. И ако трябва да съм искрен, ще кажа, че сега се чувствам различно. Когато прозрях ситуацията, в която бях поставен, се почувствах засегнат и предаден, но сега ми е леко. Надявам се да махна с ръка и да забравя случилото се без самоирония и огорчена душа.

– Радвам се, че съм помогнала с нещо, Борис!

Странно топло звучеше гласът й. Борис наистина се чувстваше спокоен и удовлетворен. Може би това е трябвало да се случи, за да се кръстосат по такъв невероятен начин пътищата им. А дали бе само епизод на докосване или… Не смеееше дори да мисли. Прекалено рано беше.

– Деси, задължен съм ти за този разговор. Ще се постарая да се реванширам, но се надявам да не е в подобна ситуация.

– А защо не, Борис? – Деси отново се смееше.

”Колко е хубава като се смее!” – помисли си Борис, макар никога да не бе виждал лицето й. Представяше си я, беше я нарисувал в мисълта си и усмивката определено й подхождаше.

– Какво искаш да кажеш? – сега той недоумяваше.

– Нищо определено, Борис. Само това, че и аз изживявам някаква сходна интернет-връзка, която е едновременно привличаща и с неясна перспектива. Възможно ли е изобщо да има нещо реално в този вид връзки, Борис? Как мислиш?

– Ти сериозно ли говориш? – изненадата в него растеше.

– Не, Борис, говоря с усмивка, но истината.

Сега той започна да се смее. Стана му забавно и я почувства много близка.

– Деси, ти си невероятен човек!

– Благодаря, че ми го каза, Борис! Поне един да ме оцени по достойнство.

И двамата се смеееха с глас. Телефонният разговор можеше да продължи с часове…

В тишината на късната нощ Деси разговаряше със себе си. Беше лека като перце, освободена и въздушна. Имаше усещането, че ако внезапно духнеше вятър, би отлетяла при първия повей. В главата й се въртяха рояк странни мисли. Не знаеше какво точно изпитва, сама не можеше да познае себе си. Само допреди няколко часа се бореше с една започваща стихия в сърцето си, опитваше да я противопостави на здравия разум, а не виждаше пътя. И изведнъж се появи Борис, ей така, без покана нахлу в територията на объркания й живот и размести всички негови пластове… Борис, кой го прати на пътя й?

Борис се чувстваше странно спокоен. Не можа да проумее как за няколко часа премина през толкова различни състояния и се чувстваше все още цял! От възторга на една връзка, зародила се постепенно във виртуалния свят, прерастнала в копнеж за нещо повече, през разочарованието и болката от опита за манипулация, непочтеност и подигравка от страна на една жена, която спечели доверието му, за да достигне до спонтанното запознанство с Деси. Толкова сложно изглеждаше всичко, погледнато отстрани, а в неговите очи сега бе така естествено. Сякаш познаваше Деси от дълго време. Колко неща успяха да си кажат! Нощта го държа дълго буден в тъмните си ъгълчета, където можеше да разговаря свободно със себе си и да търси отговорите на много нестандартни въпроси.

Времето минаваше на бързи обороти. Всеки тичаше подир безконечните си задачи, доказваше недоказуеми неща – пред себе си и пред останалите. Но подир дългите дни идваха кратките нощи. И макар отново самотни, те не бяха празни докрай. Често телефонният звън нарушаваше тишината им и тогава Деси и Борис разговаряха дълго и искрено за своите болки, надежди и планове. Свикнаха дотолкова един с друг, че се чувстваха като членове на едно семейство. Искаше им се да се видят, искаше им се да се докоснат, да почувстват дъха си, не само да чуват понякога учестеното си дишане. Виждаха се и в кадър, възможностите на интернет не бяха за пренебрегване. Но дали биха могли да стигнат по-далеч? Желаеха го и двамата, макар да си даваха сметка колко трудно постижимо е. Куп обстоятелства заставаха на пътя им и надигаха глави като бариера между тях, за да  пропъдят надеждата при подобни мисли. И все пак, знае ли някой?

Деси четеше писмата в електронната си поща. Ето, поредното писмо от Ерик. Обикновено не го приемаше насериозно. А той все пишеше колко много я харесва и как се е промъкнала трайно в мислите му, в сънищата и в мечтите му. Сега Ерик пишеше отново ясно и недвусмислено, че тя е жената, за която иска да се ожени, да се грижи и да й подари остатъка от живота си. Ерик, който не пропускаше да й покаже в имейлите си колко специална е тя за него! И на който Деси не обръщаше сериозно внимание. Та как ли би и могла! Ерик, който живее в САЩ! Но сега? Тя четеше уплашена последния негов имейл и се питаше възможно ли е това да се случи.

”Привет мила, мое сърце!

Надявам се всичко при теб да е прекрасно. Много съм щастлив да чета написаното от теб. Твоите мисли и това, което чувстваш, присъстват в мен дори в трудните и стресови моменти на работния ми ден. През изминалата седмица бях извънредно зает с проекти, мила. Но всичко е добре. Скоро ще съм свободен и планирам да си взема ваканция. Ще бъдем заедно. Искам да дойда при теб, да се видим, опознаем и почувстваме един друг. Да разберем и планираме нашето бъдеще след това.

Оценям високо твоето внимание, разбирам тревогите ти. Искам да те уверя, че аз наистина съм загрижен за теб, аз те обичам и винаги ще го правя. Ти си жената на моя живот, със сигурност ще се изненадаш да чуеш това. Обичам те и мислите ми са свързани с теб. Струва ми се, че ти си единствената точна жена за мен. Надявам се, че си искрена с мен, мила.

Моля те, не ме наранявай. Майка ми и по-малката ми сестра знаят, че има някой специален човек в моя живот сега и очакванията им са да се запознаят с теб един ден. Аз искам да се омъжа за теб и да живея с теб завинаги.

Грижи се за себе си. Ще си поговорим скоро.

Завинаги твой: Ерик”

Деси нямаше сили дори да мисли. В какво се забърка? С какво провокира тези сериозни намерения у Ерик? Имейлите й бяха толкова сдържани. Да, понякога разсъждаваше на глас, но това бяха просто житейски мисли. А и с какво ли толкова го бе впечатлила? Бе се опитала да му разкаже за тежкия си досегашен живот. Нищо повече не търсеше, нищо повече не искаше. А Ерик й предлагаше своя свят, който по думите му не бе безинтересен, нито оскъден. Но какво значеха думите? Не се ли бе наслушала на думи и красиви обещания… Той пишеше, че ще дойде да се видят, за да разберат…

Страхът я стисна здраво за гушата. Какво става? Гледаше обвинително навътре в душата си, която виновно се свиваше, защото не считаше, че е провокирала с нещо тези чувства у един непознат за нея човек.

Сърцето й плачеше… Борис бе нейната стихия, нейния заряд, копнежът й за едно споделено бъдеще. Струваше й се, че и той я приема така, макар да не го изразяваше, вероятно заради някаква своя самозащита. След всичко случило се в живота му… А в нейния? Би ли могла да си позволи следваща погрешна стъпка?

Тревожна камбана крещеше в душата на Деси. Вибрациите от оглушителния звук я разтърсваха, дотолкова, че се надяваше да прочисти уплашените си мисли. Мислите, които й нашепваха едно име, значещо много за нея, но околното пространство надаваше вой, понесло още имена из себе си… Дали всичко бе за заблуда?

Сълзите течаха по лицето на Деси. Нямаше кой да ги избърше, нямаше кой да ги попие с устни… Нямаше кой да утеши уплашената й душа. Кой кой е в този живот? И кому би могла да се довери? По-объркана не помнеше да се е чувствала някога… Ще намери ли изход от този омагьосан лабиринт?

Калина Томова