Запазване на българската идентичност зад граница

Етническата идентичност е променлива величина, която се формира, развива и подхранва в конкретни исторически условия при опозиция спрямо “другите”. Съответствието между етнически произход и самоопределение при малцинствените групи се запазва най-добре сред многочислени и компактни общности, които имат формирано етническо самосъзнание, не са подложени на асимилационни въздействия и получават подкрепа от държавата-майка. Различията в историческата съдба и съвременното положение на българските общности зад граница обуславят различната степен на съхраняване на тяхната етническа идентичност.
 Междинна категория, между общностите с български етнически произход, но друго самоопределение и общностите с български произход и самоопределение, са групите с раздвоено самосъзнание, чиито български компоненти се проявяват само при определени обстоятелства. Тази особеност е характерна за лица, които живеят в чуждо обкръжение или за децата от смесени бракове. Но тя може да се открие и при компактни български по произход групи, които са били подложени на силен асимилационен натиск, или са се приспособили към етнонационалната среда на държавата, в която живеят.
  Раздвоена е  идентичността на етническите българи, установени в “емигрантски” държави, като САЩ, Канада, Аржентина и Австралия, където нациите се формират чрез гражданско обединяване на различни етноси. От една страна, те са носители на етническа българска идентичност, а от друга – придобиват чувство за принадлежност към гражданската нация, а в последствие и към културната общност на новата си родина.
  Бидейки най-явният ограничител от “другите”, езикът е първостепенен критерий, определящ динамиката на българската идентичност. Повечето общности, които са загубили българския език като средство за общуване, постепенно започват да гравитират към доминиращия етнос и след няколко поколения загубват своята първоначална идентичност. 
 Голямо етно мобилизиращо влияние върху българската идентичност зад граница оказват запазените фолклор и обредна система. Като силно консервативни системи, те съхраняват регионалните особености от времето преди миграцията, или откъсването от общобългарското културно пространство, макар и да възприемат нови елементи, под влияние на взаимодействието с другите етнически култури. Фолклорът пренася през вековете легенди за съдбата на българския етнос.  Добре запазеният песенен и танцов фолклор при българите  повишава националното самочувствие на тези общности. Наличието на добре развити песенни и танцови традиции в много случаи компенсира невъзможността за контакт със съвременната  българска култура.
  Асимилационните промени могат да се извършат и при наличието на всички изброени по-горе маркери, тъй като най-силно влияние върху идентичността имат политическите фактори- отношението на държавата, в която общността живее, както и това на държавата, от която тя произлиза. При целенасочена и трайна асимилационна политика на държавата-приемник и при липса на етно охранителна политика от страна на държавата-майка, за няколко поколения границите на първоначалната идентичност се размиват. Проявяваната през последните години активност на българската държава за етническото съхраняване на българските общности зад граница след време ще се отрази върху тяхната идентичност и самоопределение. Сравнението в исторически план между политиката на държавите-приемници за интегриране (асимилиране) и тази на България за етническо съхраняване (възраждане) на българските малцинствени общности не е в полза на запазването на тяхната етническа идентичност. Неангажираната и непоследователна политика на българската държава в миналото е една от причините, поради които българските общности зад граница са в традиционно неравнопоставено положение спрямо другите малцинствени групи.
Съвременната кауза на малцинствено организираните български общности в смисъл на интерес, идея и общо дело, може да се формулира като етнокултурно възраждане, стопански просперитет и духовно приобщаване към България, при запазване на лоялност спрямо държавите-приемници. Основният акцент в тяхната организационна активност се поставя върху културно-просветната дейност, а главните проблеми са породени от затрудненото й финансово обезпечаване и липсата на единодействие и координация. .
Като постижения на компактните български групи през съвременния период могат да се посочат: създаване на обществени сдружения и организации; изучаване на български език и откриване на български училища; издаване на собствен периодичен печат и литература, излъчване на радио и телевизионни предавания на български език; формиране и изявите на състави за български фолклор; провеждане на чествания, фестивали и други културни инициативи; участие в обществено-политическия живот в страните, в които живеят и т. н. Разбира се тези постижения имат различни нюанси и проявления в различните държави. Макар че техни преки изпълнители и стимулатори са представители на елита на самите български общности, по правило те са напълно обусловени от съответната държавна малцинствена политика, която преследва свои цели. 
Общото в отношението на задграничните българи към България, като държава – майка, е очакването за подкрепа при решаването на техните общностни или индивидуални проблеми. Но докато западната емиграция е по-сдържана, а тази с политически произход проявява и основателно недоверие към трудно реформиращата се след 1989 г. българска държава, сред общностите в бившите социалистически страни се наблюдава определена романтична идеализация и митологизация на старото отечество, които нерядко пораждат разочарования при непосредствен досег с действителността. Интересът към България е продиктуван и от прагматични мотиви като възможностите за безплатно образование, печеливш бизнес и т.н. Привлекателността на страната за задграничните българи зависи от нейния просперитет и позитивна репутация в чужбина, без които тя не би могла да изпълнява функциите на интегриращ фактор.
 Българските общности зад граница са своеобразната “втора България”, която може да съдейства за многостранното и двустранно сътрудничество на страната, да спомогне за нейната реална демократизация и за преодоляване на икономическата криза, да съдейства за възраждането и обогатяването на общобългарската култура, да бъде етнодемографския резерв за изпадналата в демографска криза българска нация. Сравнението на малцинствата с “живия мост” има своя дълбок смисъл в условията на многонационална, но единна Европа. Задграничните българи остават потенциалните и реални посланици или лоби на българската кауза в чужбина. Осъществяването на взаимоизгодни връзки между тях и България ще зависи и занапред преди всичко от това доколко българската държава ще съумее да формулира и провежда съответната политика, отговаряща на очакванията на “външните” българи, на общонационалните интереси и на европейските стандарти. Бъдещето на нацията е в нейното развитие като общност, която обединява българските граждани и интегрира в културно отношение етническите българи по света, диаспората на малцинствените групи от страната, всички лица и общности, свързани с българския етнос, територия, държава и култура.

У-ще „Джон Атанасов” за в.”България Сега”