"Последният гладиатор на българския Монпарнас" излезе от печат

img

Авторът е популярен с гражданската и социалната си лирика. Литературно-критическият очерк “Последният гладиатор на българския Монпарнас” /Изд. “Български писател”/ за Иван Пейчев – едно от най-противоречивите имена в българската култура – вече е факт на книжния пазар. Силно противоречивата и ярка личност на Иван Пейчев и неговото творчество са перманентно предизвикателство за всеки следващ изследовател. Още с първите си стъпки в поезията Иван Пейчев е белязан като неблагонадежден в очите на властта. В годините на цензура това е пагубно за твореца, който до края остава някак неразбран – за жалост, защото той е автор на едни от най-съвършените български стихове. Монографията реабилитира от съвременно гледище и прави Иван Пейчев по-познат и на по-младите почитатели на нежното слово, защото обичан или отхвърлян – той е поет с уникално харизматично въздействие върху развоя на българската литература, убеден е Валери Иванов.

Цена на книгата: 12, 00 лв.
Телефон за връзка с автора /за покупка/: 0898/946262

Извадка от финала на книгата:

Вероятно и днес поетът щеше отново дълбоко да изстрадва противоречивата нова епоха, недолюбван от бившите “свои” и настоящите “нови”: През последните 50 години ембарго за публикуване и обреченост на мизерия от предишните и днешните кариеристи тегнеше над видния Константин Павлов: Големият български поет Христо Фотев, духовен приемник на Иван Пейчев, в крайна сметка също си тръгна дълбоко наскърбен от управляващите и обществото, както първоучителя си:

КАК ИСКАМ ДА НАПИША ПАК…
На Иван Пейчев

Как искам да напиша пак
“кога ще тръгна”!
Да изрека отново тия думи
с провинциално юношески устни!
С оная тъй жестока и невинна,
и нежна интонация на предано,
отчаяно момче… Кога ще тръгна?
Из тия пусти улици – тъй тесни.
Опровергани от сияйно-тъмното
движение на кораби…На кораби
приличаха жените, а животът ми –
на хаотично-празнично
пристанище!
Вселената се взираше в очите ми,
тъй жадна за детинско милосърдие.
Смъртта бе тъй далечна и безименна.
Лъжата я загатваше единствено
със буржоазно достолепие…
Наистина
кога ще тръгна?
О, кога ще тръгна?

Мълчание над моите далечни
провинциално-юношески устни!
Как искам да не зная, че отдавна
съм тръгвал – че пътувам непрестанно,
че си отивам, че мечтая може би,
да се завърна пак, но всички кораби
и влакове жестоко ме обсебиха!
Не позволяват никакво завръщане!
Жените с непрестанно и убийствено
присъствие са по-далеч от всякога!
И верността ми си отива сигурно
с оная все по-глуха интонация
на предано момче… Но тъй са предани
след всичко, тъй спасителни са думите!
Благодаря за тяхното присъствие!
Но въпреки това – кога ще тръгна?

/Христо Фотев/

И не защото съм роден в романтичен Пазарджик, градът на “цезарите” – Константин Величков, Борис Делчев и Нерон, където властва звездната поетична династия на Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев, Теодор Траянов и: хиперболизирания Иван Динков, съм впечатлен от творческото извисяване на шуменския тореадор на нежното слово, а по-скоро съм запленен от магическото му присъствие и сред моето съвремие в епохата на болезнения преход. Подобни творци имат харизматично въздействие върху развоя на нашата литература, нейна характерна багра, което трябва да се цени високо. На 9 юли т.г. се навършиха 33 години от кончината на Иван Пейчев, комуто културната общественост на България и Европа трябва да бъде признателна. С изваяния си живот, ритуализирал правото на човека да отстоява духовната си независимост, той трасира пътя ни към модерния свят и към най-хуманните образци на съвременната Цивилизация. В пантеона на националната литература за този непобедим гладиатор могат да бъдат изписани  словата, които стоят под бюста на шотландския поет и патриот Том Кетъл, загинал през 1916 г. на фронтовете на Европейската война: “Не умря за едно знаме, нито за един крал, нито за един император, умря за една мечта!” /същата година се ражда Поетът/: или парафразата на откривателя Томас Едисон /1847-1931/ за музиката в операта “Бохеми” на великия маестро Джузепе Верди: “Човек умира, правителствата се сменят, но поезията на Иван Пейчев ще живее вечно!”

Дали най-после се сбъднаха мечтите на българската бохема? Дали поколенията разшифроват ясно посланията му? Да бъдем истински европейци, по-щастливи, по-добри и по-справедливи, да се обичаме повече: след бурите:

СЛЕД БУРЯТА
На Иван Пейчев

Вече късно е,
прекалено късно е
за силни мъжки приятелства –
моят кораб в небето отдавна отплава,
странстващ рицар
след нежно предателство,
след неподозирано гнусно предателство –
боен флагман, с разкъсан пряпорец.
Рано е,
съдбовно рано е
за забвение или котва в морето –
аз пътувам,
пътувам,
с кървяща рана,
към мостика на мечтите,
където
всъщност никога не е късно или рано,
никога не е било безвъзвратно късно
и особено рано,
ако всички гари и влакове са се сбъдвали,
ако животът е ново прераждане,
ако това за пръв път се случва:
Всеки край е ново начало.
Всяко начало – нов край.
В края тъжен и не толкова,
защото все пак ти си длъжен
себе си поне веднъж да излъжеш,
че не е прекалено късно,
че не е обезателно късно
и че никога не е особено рано
да разбуниш вълните гигантски
пред даляна на океана,
и да превърнеш живота си в празник,
в един безконечен оазис.
Не е късно,
не е късно, капитане –
замислен, мълчалив и наскърбен от хората –
да продължиш далечното плаване
и да заживееш отново истински.

/из “Грешна молитва”, 2006/