 |
 |
 |
Университет за родители
Още щом разбрахме, че съм бременна, въпросът с двуезичието на нашето дете започна да ни вълнува. Аз съм българка, а съпругът ми е американец. И двамата искахме дъщеря ни да говори и двата езика. И двамата знаехме, че това е от огромно значение, не само защото е прекрасна езикова стимулация, но също така е и невероятна възможност за черпене от богатството на две култури, два светогледа и най-вече емоционалната полза от връзка с две баби и дядовци.
Разровихме се из интернет, заразпитвахме наши приятели, които вече бяха минали по този път. Очерта се следната картина: при разноезични родители, майката винаги трябва да говори на детето си на родния си език, същото се отнася и за бащата (независимо какъв е езикът, който двамата използват помежду си). Така детето се научава да разграничава “езикът на мама” от “езикът на татко” и впоследствие, след като започне да говори, да не ги смесва. Има голяма полза от това двамата родители да владеят (поне пасивно – на ниво разбиране) и двата езика. Така, когато единият родител общува с детето, другият не остава изолиран и може да потвърди на глас на своя език, това за което става дума.
Нашата езикова ситуация стана още по-интересна, поради факта, че първите 4 години от раждането на Яна живяхме в Мексико и след като навърши година и половина, тя започна да посещава по два- три часа на ден мексиканска детска градина. Освен това започнахме да се събираме с други мексиканчета на нейната възраст. И така малко по малко испанският стана, за един период от живота й, предпочитаният й език. Разбира се, че малко се притеснявахме дали три езика няма да я ”объркат”, но решихме, че ако се придържаме към системата за несмесването на езиците, всичко ще върви добре.
И така, аз отговарях за научаването на български език. Заех се с желание и упоритост.
Говорех й само на български, в много случаи дори с риск да бъда нелюбезна в компанията на хора, които не говорят български. Това е много важно, особено в първите две-три години, след което могат да се правят малки изключения, в интерес на възпитаването на езикова толерантност и чувствителност към хора от небългарска езикова среда.
Всяка вечер без изключение, още от бебе, й чета по една-две книжки на български. Преди пет години нямаше много хубави, съвременни образователни книжки в България за малки деца, но с всяка изминала година техният брой расте и в момента книжният пазар в България изобилства от образователни съвременни издания за деца.
Друг образователен материал, който аз използвам са детски филми -любимите й, за да има желание да ги гледа, а не да предпочита други – дублирани на български. За тези пет години събрахме значителна библиотека от книжки и филми на български. Всеки път, когато се връщаме от България или когато моите родители ни идват на гости, половината куфар е пълен с книжки и филми.
Освен да й чета или да гледаме филми заедно, винаги й обяснявам думи или ситуации, възникнали в историите и ги обсъждаме. Това е много важно за мен, защото основната ни домашна езикова среда е главно на английски (със съпруга ми) и една такава допълнителна стимулация на дискусия помага за развитието на активното знание на езика (говоренето, а не само разбирането).
Имаме си и няколко “игри”, с които упражняваме писането или четенето на букви, срички и думи.
Неделя е време за разговор с баба и дядо. Всеки от тях й чете по една приказка по телефона, играят по една-две игри и си разказват какво са правили през седмицата. Яна винаги отговаря на български на моите родители. Когато сме в България, тя също така говори само български. В повечето случаи, когато разговаря с мен, обаче отговаря на английски (или на испански, когато живяхме в Мексико). Аз винаги съм й предлагала да ми отговаря на български (така както аз говоря български), но никога не съм я задължавала, не исках да го възприема като нещо, което трябва да прави насила. Този подход се оказа успешен, защото Яна започва да се чувства по-сигурна в своите знания по български език и вече сама решава да ми отговаря на български, засега само понякога.
Пътуването до България винаги дава огромен тласък в знанията по български. Всичко, което е било старателно “складирано” като пасивни знания, изведнъж излиза на бял свят и се използва и употребява.
След като дойдохме да живеем в Чикаго, бях много щастлива да открия Български Учебен Център “Знание” и Училище „Родна Реч” към което има детски групи и предучилищно образование за нашите деца. Там Яна научава не само учебния материал по български от прекрасни учители, научава също тако за културата и традициите на България, чрез песнички, танци и обичаи. И най-вече там тя е в изцяло българска среда, където “не само мама говори този език”.
Ученето на един език изисква много инвестиция на време, желание, упоритост и най-вече постоянство. Знаем, че колкото бързо децата могат да научат един език, още по-бързо могат и да го забравят, ако не се поддържа постоянно. Но богатството, което получават е неизмеримо. Освен самочувствие от усещането за постижение, което придобиват, развиване на толерантност към света като цяло, заради това, че от рано виждат, че има повече от една гледна точка, повече от едно вярно решение, повече от една дума да се нарече едно нещо. Всичко това, заедно с допълнителната “езикова гимнастика” им дава една по-добра адаптация и приобщеност към новия глобален свят.
Деси Киин, майка на Яна Киин
