Вода на прицел
Теомира – Десислава Петкова
Вода, разпъната на кръст,
хлябът от носталгия разчупва времето,
устремът от ноти тюркоазени
напомня трели неродени.
Водата ме изпита неведнъж,
препятствия безбройни ми постави,
в които като в блато аз потъвах,
нима съм уязвима до погубване,
каква ли напаст ще ме отравя непрестанно?
Безмълвно водие очаква доброта,
но може би невероятно късно.
В премеждия безбройни се изгубих,
водата ме извайваше тъй предано, изкусно,
преди да се родя и след това,
в епохи на упадък и страдание,
на светлинни години разстояние.
Аз все не мога да се реванширам,
в одисея мъчителна се сражавам докрай.
Простете, че Ви питам, врагове,
но иска ми се да узная нещо важно:
”Заедно с водата ли ме ваехте,
или гледахте безчувствено?”
Еволюция от пепелища и жестокост
очертава същността ми безмилостно,
за какво амплоа може да се говори,
когато неузрели са все още утехите?
Да завържем червените панделки на историята,
защото ”утре” ще лумне за миг,
симфония от лудост и раздели,
от глупост и любов и смърт,
а новата Божествена трагедия
ще ме омайва в алтруистичния си дъжд.
Осъденост
Теомира – Десислава Петкова
Дроздове носят ризата на детството,
подава ми я Сайданая,
одисея в кандилото на времето се гърчи като змия,
суматоха коварна пристъпи.
” – Ловци убиха мен и децата ми,
стреляха и се смееха,
кохорта главорези.
Що за твари сте Вие, хората?”
Скръбта е житен клас,
оплакване на мъртви – кобалтово и безвитално.
” – Куршумът заседна в сърцето ми,
можеш ли да го извадиш?”
На пътешествие ли е заминала Темида,
с куршума ли при Ангелите ще отида,
децата до мене ли ще закопаете?
На месец бяха само…
Слушам яребицата и мисля:
Аз ли съм или не съм,
мой ли е животът или не,
в коя държава се намирам?
В епоха на осъдените робски рамене.
Нито слънце, нито буря,
нито ад, нито Рай,
ни истина, ни лъжа,
нито въпроси, нито отговори,
нито морал, нито корист,
нито право, нито беззаконие,
нито с мен, нито без мен.
P. S.
Сайданая (сир. Наша Госпожа) – Богородица
 |
Чаена роза
Tzveta Grady
Позлатена чаена роза пред мене,
на чаша пълна до горе с вино.
“Наздраве ” нека за мене и тебе да пием,
пожелавам и на двама ни само добро.
Очите ти гледат в мене и питат,
до тук ли ще свършим, защо?
Как мога тъй просто да отговоря.
Не зная пред нас е врата от стъкло.
Думите твои не чувам, които
произнасяш пред мене сега.
Ще трябва стъклото пред нас да отвориш,
но допий най напред своята чаша вино.
Загледай се в мен и навярно ще видиш,
онова, за което бе сляп до сега,
две очи изпълнени с обич за тебе
и позлатената чаена роза на моята чаша вино.
“Наздраве ” за двама за мене и тебе,
за нашата среща, за нашето добро.
Стъклото пред нас, любовта го разчупил
Ти сигурно няма да питаш защо?
 |
Бедни деца
Tzveta Grady
Презряни, голи и боси,
деца на бедняци отвън,
на ъгъла просят монети,
да зяситят глада на днешния ден.
Одърпани, в дрипи, нечисти,
деца като всички деца,
обаче презряни от всички,
защото те просят пари за храна.
Дечица, какво ви доведе,
до тази зловеща съдба ,
в дъжд , сняг и студ да стоите,
просейки нашата милост сега.
Гледам тази тъжна картина,
потресена питам се аз,
как обществото безсрамно допусна ,
да се върнем с толкова години назад.
В оправдание някои ще кажат,
деца на неуки са те ,
може би прави са даже,
но кажете , не сме ли ний всички виновни,
че без шанс и деца на неуки са те.
Опомнете се хора и своята милост,
дарете на тези нещастни души,
които вместо волно вън да играят,
към вас са отправили те без надежда
уморени ,посърнали ,гладни детски очи.
Разберете с вашето боготство ,
отнемате шанса пред тях,
да имат и те детство нормално,
с подслон в студа и храна като нас.
 |
Утро в твоите коси
Tzveta Grady
Рубинения блясък на изгрева когато,
в стаята при тебе заблести,
Не се извръщай остави лъчите,
да играят палаво в твоите коси
Червени са и още по- червени стават,
от утринната ярка светлина .
Стани и в огледалото ти погледни се,
как изгрева сияе в твоята коси.
След това пък вятърът с тях ще заиграе,
неочаквано в прозореца нахлул,
Недей го спира нака да те гали,
помни от дълъг път за тебе е дошъл.
Навън излез и сред тревата,
с босите крака стъпни,
Капките роса са сълзите, които
не виждаш ти в моите очи.
Сега разбра ли, че съм тука
с рубинения блясък в утринта.
С вятърът в прозореца при теб нахлуващ,
и росата в твоите крака.
Не съм заравил,че те има,
Помни не си самотна не тъжи.
Навсякъде, ако се огледаш ще ме видиш,
Макар незрим да съм за твоите очи.
 |
Свобода
Tzveta Grady
Поиска да ме видиш окована,
c вериги тежки на крака.
Поиска да ме видиш унизена,
теглейки каруца от безжизнини тела.
Ти искаше да не забравя,
че отряза моите крила.
Радваше се че не ще политна,
към простора и безбрежната му синева.
Искаше да съм нещастна,
винаги да съм сама.
Слънцето дома ми да не грее
и да спра да виждам бледната Луна.
Каторжник искаше да стана
на безкрайно сивата тъга.
Радост никога да не усетя,
и покой да няма моята душа.
Така и не разбрах защо поиска,
да съм птица с прикършени крила.
Може би така ти щеше
да се чувтвуваш победител и на свобода.
Сбърка и крилата ми ти не прекърши
и днес аз продължавам да летя.
Погледни ме, в простора аз се рея,
като волна птица в утринта.
Запомни това, което ще ти кажа,
не желай на другите беда,
Ако искаш радостта да видиш
И да спиш спокойно в нощта.
Аз веригите от теб отхвърлих,
Снех каруцата с безжизнени тела
след това урока си довре научих
затова не вярвам на красивите слова.