ПИСМО ДО И ОТ СТАРИЯ УЧИТЕЛ

Никога не ще мога да се отплатя с благодарност за душевното богатство, с което ме дари един нестандартен и почти невъзможен за днешната действителност родопчанин. Мнозина го знаят в Чикаго. Едни от Българската Православна Църква “Свети Иван Рилски”, където той  всеотдайно въдворяваше ред и чистота след служенията на Христовата ни вяра, на българската книжнина и духовност, на родната песен и старата, опазена през вековете частица от Божествената ни същност. Други от онези двеста и повече статии, които написа в “България СЕГА” и събра някои от тях в трите си издадени книги “От „Извора” над Чепеларе до Чикаго”, „Съдба моя – с Родопите в Чикаго” и „Ден денувам в Чикаго, нощ сънувам моите Родопи”.
Става дума за Самуил Каварджиев.
Видях го най-напред с един одран от тетрадка лист хартия, покрит от край до край с огромни, яко начертани букви в една съпоставка между Библейски текст и това що днес ни мъти разума… Втрещи ме и го поразпитах за неговия живот. Разбрах, че като почти всяко родопско дете денят му се е въртял повече около овцете и катърите, отколкото до писменото слово. Затова тези деца и когато станат възрастни хора са трудолюбиви, помагат от сърце на всички и са верни приятели.
Отрано Самуил подработва и в Чепеларе в една дъскорезница, после служи като трудовак, после с огромно желание и трудолюбие записва Техникум по строителство в София, като първия срок в първата година завършва с 14 двойки и 1 шестица – по физкултура. Но в края на учението става толкова добър бояджия, че за неговите работни ръце кандидатстват и се записват в „Софстрой” специални личности, които искат да имат хубава къща и представителна среда. Работил е за галерии, театрални зали и резиденции. От кабинета на Тодор Живков му поверяват всичко свързано с боята на резиденцията в Банкя. Няколко години Каварджиев работи в Ирак, бил е във Вавилон, и разказва, че тези хора, сред които по едно време се водеше жестока война тогава са били доста човечни, общуват с него сърдечно, и високо ценят неговия труд.
В Чикаго също работеше отлично, но вече имаше време да помисли и за душата си. Четеше Библията и ден и нощ, когато може, донесе и на мен една от своята библиотека и бях горд, че по онова време, когато се занимавах с чикагския “Старт”, вестникът беше сякаш единствен с такава специална Библия сред останалите ми познати вестникари.
Най-чудното бе, че след няколко месеца той поправи не само краснописа си, но и започна да пише така ярко и проникновено, че аз бях сигурен – Спасителят и Сам Бог благославяха неговия разум и ръководеха духовния му полет…
Един ден Самуил ми донесе статия трогателно посветена на неговите учители, включително и на авторите на неговите пословични 14 двойки. Беше шедьовър…
Запита ме:
-Ти сигурно много си писал за твоите учители?
Заковах както пред пропаст. Не беше ми минавало и през ум да правя такова нещо. И спомних си добрите им очи, на моите великолепни учители от един истински елит, на които дължах всички изкачени от мен върхове из моето вестникарство, на публицистиката, на писменото слово…
Какъв човек съм аз!!! Не е за приказване…
След седмица-две Самуил ми донесе и малка купчинка писма от България. Беше изпратил отпечатаната в “България СЕГА” своя статия за своите учители и те му връщаха своите отговори.
Прочетох ги. После имахме дълги разговори с нашия чикагски родопчанин.
– Защо започна да пишеш, Самуиле? – питам го.
– Защото човек има душа и тяло. И както тялото има нужда от хляб, така и душата има необходимост от вълнения, от душевни наслади и красота, дори и от изпитания. От борба и победи. Душевната храна е различна за различните хора. Едни я намират в музиката, други – когато вкарат гол във вратата на противника, трети – когато ги изберат за кмет, четвърти – като броят богатството си, като карат другите да коленичат пред тях или дори когато унижават или унищожат ближния си. Това е разстоянието от Бога до сатаната. Това е необятният обем на човешката душа.
Моята душа се храни с доброто и почтеното, което ръцете и мисълта ми могат да направят. Да го направят заради нея – душата ми и заради хората, с които живеем заедно в този миг…
Може би и затова започнах нещо, което въобще не е работа за един бояджия. Да пиша.
Но беше ми необходимо след работа, заради мене си, да си спомням тези, с които ме е срещнал живота. Те изпълваха детството и младостта ми, годините които и сега минават край мен. И когато видях, че дори нескопосаните ми първи опити зарадваха хората, за които си спомнях, разбрах, че за мен същите тези спомени са най-добрата храна за душата ми.
Затова и когато изпитвам душевен глад – сядам да пиша. Не е това работа за пари и по-хубави манджи и дрехи. Това е само храна за душата.
И питам понякога старите ми съученици – защо не зарадвате старите ни даскали с едно писъмце или спомен?
– И какво казват те – за да се оправдая и аз с думите им?
– Време няма – казват, – трябва да храним деца, жена, чорбаджията, пенсионерите, кучето… колата гълта бензин! Да не съдим никого. Тези грижи също поддържат жива човешката душа.
Но аз мисля много често за моите учители, които направиха от мене дори, от селското момче израсло с гората и безсловесната твар из тая гора, сред много кърска работа и малко книги, човек. Един от тях е онзи напет и начетен млад мъж Тодор Сиваков, който въпреки такива слаби ученици като мен стигна от учител от селското Богутевско училище до директор на гимназията в Чепеларе. Помня го, като ни водеше един ден на поход из горите и заваля порой. Вървим мокри като риби, а той поддържа геройския ни дух като ни пита: Колко беше 50 и 50? Как да мрънкаш срещу пороя при толкова сериозна изпитна ситуация?
Как да забравя как пропадна най-голямата ми мечта – да уча в Родопския пансион в Пловдив, където горските деца като мен учеха и живееха безплатно и на почит?
Седмица след като влязох в казармата дойде депеша – “Приет си”. Като ме видя командирът помислил, че слон ме е ударил с хобота си… И ми обеща, че той лично ще ме запише да уча в “Истински техникум”. И като дойде време ме заведе в Строителния техникум в София. И двамата в униформи – аз с кепе, той с фуражка, едва не се претрепваме в лъснатия коридор за смях на младите курсистки, в които отчаяно се бяхме зазяпали…
– Не сте от нашия район – казва директорът, от Софийско приемаме, Родопите са другаде…
А командирът се държи за кобура и крещи като за атака:
– Слушай внимателно! Дивизията взе решение, военното командване пусна заповед – войникът да учи непременно във вашия техникум!
А аз рева вече от отчаяние… Във военната униформа.
Директорът се усмихва: Е, щом дивизията е издала заповед не мога да не го приема…
И ме записа. И викна най-строгата класна и каза: – Зачислявам ти този войник – с главата си отговаряш, ако не го изучиш!
Големите се смеят, а аз от радост не мога да проговоря.
Как да не пишеш за такива хора?
И ми даде още едно писмо, което току-що бе дошло. Нищо общо нямам с това писмо, но се гордея с него. Гордея се и с нашия приятел и колега Самуил Каварджиев, който се намира в своята Родина сега, в България, посъбра силите си и се надявам, че отново ще надникнем в кристално-чистото родопско езеро, където още има доброта и човешка любов към Ближния и Неговата мисия възложена му от Създателя…
Климент Величков
в. “България СЕГА”, Чикаго
Ето и самото писмо:

________________________________________
“Скъпи Самуиле,
Наистина ти си скъп за мен, защото моите спомени за теб са много отдавнашни – когато ти беше малкото учениче в началните класове в Основното училище на село Богутево, на когото учениците казваха “Червената шапчица”.
Още тогава ти вършеше истински подвиг, защото сутрин тръгваше на дълъг път от махала Извора, идваше навреме на училище, а след това пак се връщаше в махалата, за да се подготвиш за следващия учебен ден, а и да помогнеш в къщи.
Мисля, че това, което си сега е заложено още от тези начални години. Още тогава ти “каляваше стоманата”, за да можеш по-късно да преодоляваш всички трудности.
Всичко си написал в книгата си, която прочетох много бавно и внимателно. Най-накрая прочетох това, което в началото е написал редактора, а след това и твоят автобиографичен разказ “Какво ме накара да пиша”. Исках от разказите, в които си излял сърце и душа, да те видя какво си сега, каква душевност си изградил.
Наистина от разказите разбрах каква висока нравственост си изградил, каква доброта лъха от всеки ред, готовност да помогнеш на всеки, който има нужда. Разбрах, че в живота си имал много трудности, но с помощта на близки и приятели всичко си превъзмогнал. Това буди само възхищение.
Много ярко подчертаваш какво огромно влияние ти е оказала вярата в Христа – Бога, какво богатство за теб е Библията.
Има, обаче, и нещо друго, много по-ценно, което те е подхранвало. Това са вечно живите спомени за родния край, отразени в началните записки и спомени. Между тях има истински бисери, като например “Феята, наречена Рут” или “Работиш в Чикаго, а сънищата български”.
Втората половина от разказите са истински учебник по нравственост, бисери от мъдрости. Много от тях карат всеки, който ги чете, дълбоко да се замисли за живота, да определи своята позиция към проблемите на всекидневието.
Драги Самуиле, това което най-много ми стопли душата е, че ти не ме забрави. Обаждаш ми се по телефона, пишеш ми писма, изпрати ми вестници, а сега и книгата. Аз също никога няма да те забравя, винаги ще живееш в съзнанието ми.
Накрая искам от сърце да ти пожелая много здраве и творчески успехи.
Поздрави чепеларци от мен!

Сърдечен поздрав: Т. Сиваков,
 град Чепеларе