Последният Гладиатор

от

НА БЪЛГАРСКИЯ МОНПАРНАС
/литературно- критически очерк за големия български поет Иван Пейчев по повод предстоящата 92-годишнина от рождението му/

ОТ ВАЛЕРИ ИВАНОВ
Валери Иванов е роден на 2 декември 1963 г. в Пазарджик. Завършва педагогика /1987/ и магистратура- българска филология в ПУ “Паисий Хилендарски” /1997/. Занимава се с редакторска дейност и литературна критика. Преподавател по български език и литература. Член на СБП. Работи като кореспондент на БНТ, в. “Народна армия”, сп. “Читалище”, Радио “Веселина”; директор на Радио “Алматея”; редактор на в. “Пазарджик днес”, отг. редактор на вестник “Метафора”; зам. председател на Дружеството на писателите и председател на СНБП в град Пазарджик. Участва в редица поетични антологии и чуждестранни сборници, в биографичната енциклопедия “Кой кой е в България”. Носител на националните награди за социална и патриотична поезия – “Гео Милев” и “Кирил Маджаров” /1998/. Валери Иванов е председател на Партията на свободните демократи в Пазарджик. Художествен ръководител на рок-група и Вокална студия “Вега”; авторски песни в БНТ и БНР /”Аз нищо не съм ти дал”, “Без брод”, “Странна нощ”, “Просякът”, “Урок по география”, “Кадилак жена”, “Различни деца”/ и др. Автор на стихосбирките:

“Шепотът на града” /1993/
“Смарагди в пепелта” /1998/
“Грешна молитва” /2006/

Монографии:
“Последният гладиатор на българския Монпарнас. Иван Пейчев” /2008/
“Фейлетонното творчество на Алеко Константинов” /2008/
АБВ – Кратък литературен речник /2007/

На сина ми, Стели…

ISBN
ISBN

НЕ СИ ОТИВАЙ,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце.
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсно доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.

/*публикувано за пръв път в Алманах “Поезия` 66”, София, 1966, стр. 119/

АДАПТАЦИЯ
музика Митко Щерев

Спри не си отивай, ще ми бъде тъжно,
ще ми бъде тъжно без твоите ръце.
Не, не си отивай, днес ще ти направя
най-страшното признание.

Под мостовете не шумят реки,
когато ти не си, не си със мен.
Пристанищата са пустинно тихи,
когато теб те няма.

Спри не си отивай, ще ми бъде тъжно,
ще ми бъде тъжно без твоите ръце.
Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно,
без твоите единствени ръце.

Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно,
без твоите единствени ръце.

/*изп. ФСБ и Васил Найденов, Балкантон, 1980/

Може би мнозина от нас са изрекли с доза сантименталност: “Спри, не си отивай, ще ми бъде тъжно…” на Старата 2007 година! Казал го е и поетът, доста отдавна – Васил Найденов го направи песенен хит, но и благодарение на това великолепно съчетание, баладата из филма “Адаптация” /1981, сценаристи: Въло Радев, Райна Томова; режисьор Въло Радев; оператор Христо Тотев/ надскочи времето и е още жива… Малцина са онези, които ще назоват автора на текста, дори в представителни Интернет сайтове името му към песента липсва; творец, чиято литературна реабилитация през последните години бележи възход сред малобройните изследователи на творчеството му…

Той е сред едно блестящо поколение “воини на перото”, които представляват високоинтелектуалната гражданска и перфекционистка литература, чиито път на осъществяване е често трънлив и по мъжки тежък или пък – неочаквано извисен, поради статуса на бащите си… Първото, типично градско поколение поети /Здравко Петров/, противоречиво възприемано сред обществото, чиито нагласи често са се влияли пряко и от публикуването на негативни студии по повод тяхното творчество. Дори и уважаваният критик Борис Делчев – широко скроен, артистичен в интерпретациите си, е пресилено строг и неточен в оценката на страданията и диренията на дебютиращия Иван Пейчев, като в своята небезизвестна статия “Един поет търси брод към реализма” /сп. “Младеж”, 1949, № 4- 5, стр. 85- 95/ враждебно пише и по повод една от най-стилните творби в първата му самостоятелна стихосбирка: “Тези стихове имат твърде малко общо с основната мисъл на произведението /“Мечти”/, тяхното предназначение е съвсем друго: да изненадат, да смаят читателя, а не да му кажат нещо – не да го стоплят и развълнуват… тези игрословици са досадни.”

Поетът опровергава прибързаната преценка на безкомпромисния рецензент, най-същественото в творческото му проявление е невидимо за очите, а “най-хубавото се вижда само със сърцето”, потвърждавайки безсмъртната аксиома на Антоан дьо Сент Егзюпери /1900-1944/: “Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му.”

МЕЧТИ

Въпрос не ставаше за здрача,
хазяина на мойта стая,
но привечер от скръб и скука
прочетох твоето писмо.
И ето, двамата китайци
сервиза стар напускат мрачни
и с порцелановото куче
отиват в джунглата на лов.

И за да слуша тишината,
небето слиза над лагуната
с бакърено-червени облаци
и тебеширена луна.
Докосвала ме е ръката ти,
брега достигала пирогата
и после ний сме се целунали
на топлия оранжев плаж.

Във същност аз съм сам и никога
мечтите ми не са се сбъдвали.
Писмото вече е прочетено
и флирта – обявен на търг,
и сепва ме внезапно спикера
с комюникето си далечно
за партизаните, осъдени
в Атина завчера на смърт.

И без да искам, аз забравям
скръбта си делнична и сива.
Забравям спомените скучни,
които ми остави ти,
и гняв за гърлото ме дави,
и целият живот откривам
във простата човешка участ
на милионите борци.

И миналото ми изглежда
досадно, глупаво и пусто.
Как лесно е да се въздиша
в ръка с последното писмо!
А виждам: вее вятър снежен,
засипва едър сняг следите
и ти вървиш, и с трясък рухва
след теб минирания мост.

Мечтите, срещите във парка
и дните, в самота погребани,
какво са те пред байонетите –
пред гордостта да си човек?
Сега е синя нощ над Тракия
и ветрове сурови дебнат
в неуловимата далечност
на проясненото небе…

/из “Стихотворения”, 1948/

В наглед антифашистката тематика, характерна като цяло за литературната “фаланга” в периода на съпротивата, се преплитат импресионистично-експресионистични фрагменти, характерни за почерка на ранните Валери Петров и Богомил Райнов, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, където диференцирането на картинно-епитетни словосъчетания като “бакърено-червени облаци и тебеширена луна” не е трудно. И в други стихове от този цикъл /“над кошмарите месеца щърбав”/ ще открием тази странна смесица /“По следите”/. “Мечти” е сред малкото творби, съдържащи имплицитно и епистоларно-наративен елемент, който ще открием завоалиран и другаде. Противно на характеристиката на Делчев, тези стихове са въздействащи, звучат откровено и земно, нямат общо със словесната еклектика, разкриват един ярък новаторски талант:

ДАЛЕЧНО

Напразно всяка вечер аз поглеждам
във старата кутия за писма .
Не идва пликът бял със почерк нежен,
с любимо нежно име на гърба.

По коридора тръгвам много бавно
и в стаята си влизам много сам
и седнал до проэореца по навик
стоя във мрака, чакам теб, мълча.
И мисля дълго как отмина влака
и мисля дълго колко си далеч
и колко дни ще трябват на писмата ми
да стигнат до далечния адрес.

Прости ми, че така скърбя за тебе
не бива, знам, не бива, а боли
Прости ми, утре пак напразно ще погледна
в кутията за малкия бял плик.
/из “Стихотворения”, 1948/

Екзалтацията на младия тогава старозагорски поет Янко Димов по повод първото му докосване до дебютната книга в книжарница “Български писател” на бул. “Руски” е най-искрена: “На авантитула имаше графична скица на автора, която очертаваше красив волеви профил и при това някак декадентски – загадъчен… Цялата книга бе облъхната от някаква вглъбена меланхолия, от играта на високо въображение и недоисказаност, каквито контрастираха на тогавашната поезия – “отражение на живота”, – занимаваща се “реалистично” с борбата на народите за мир, строителството в Родопите, звеноводските и свиневъдските вълнения в ТКЗС. Поезията на Иван Пейчев внасяше друга, по-имагинерна атмосфера – хем някак старомодна, хем по-градска и дори по-реална в почти ефимерното докосване до човешката душа. Имаше в нея нещо, в което и пейзажът, и чувството, и зарисовката, и дори версификацията се преливат в уж проста и прозрачна словесност, а придобиват магнетично въздействие” /“Младост с Иван Пейчев”, в. “Словото днес”, 21 декември 2006 г., бр. 40/.

В метафоричен стил започнах някогашната “юбилейна” студия за поета, опирайки се на стихотворение, което се отнася до друг конкретен лиричен субект, а не отминалата 2007-а година. “Не си отивай” е сред шедьоврите на интимната ни лирика, а не е популяризирано достатъчно в учебните помагала и литературата. Независимо от меланхоличната си интровертна нагласа, Иван Пейчев е автор на силна социална и гражданска поезия, на… батална поезия, които са го откроили като творец. В компанията на такива като: Александър Вутимски, Александър Геров, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Валери Петров, Веселин Ханчев бохемът не се е чувствал “богопомазан”, а още по-малко и зависим от комплексите на 50-те години на ХХ век. Завършените величия са слабост на литературната ни критика. Пейчев не е такова. Материалните несгоди често го съпътстват и отдалечават от действителността, в която другите му колеги плуват свободно. Отделен е въпросът, че помежду им като светоусещане има абсолютна органическа непримиримост с фалша на буржоазното общество. Демокрацията /по Уинстън Чърчил/ и гражданското още не са на мода… Вярата им в днешния нов свят, либерално отворен към хората, дава смисъл на живота на тези неспокойни натури. Ако доскоро се е гледало с лошо око на декадентския уклон, на привидно лозунговата литература и на романтичния идеализъм /става дума за поляризирането и ерупцията на обществото и до след 11 ноември 1989 г./, то съвременната херменевтика залага на художествеността на стила, на мисловния стойностен продукт. Този и мой подход не е плод на конформизъм, а има за цел ясно да отграничи Иван Пейчев от редовете на пренебрегваните, “незабелязваните” поети, вечно игнорираните, неясно тълкуваните… Защото сред многобройните химни за любовта, сред стотиците ярки социални /граждански/ произведения в художествената литература, сред патетичните фанфарно-декламативни военни творби, той създава неподражаема и сакрална поезия, РЕАЛИСТИЧНА, съчетаваща контрастите и на нашия нов век…

Поезия, която не се забравя.

Личности, у които така скрижално да отекват противоречията на времето, както у Иван Пейчев, са малцината недостижими. “Истинските поети – пише руският поет Евгений Братински /1800-1844/, тъкмо затова са редки, защото трябва да обладават съвършено противоположни свойства: пламъка на творческото въображение и хладината на проверяващия ум”. Иван Пейчев притежава и двете. Поезията му е арена на ексклузивни колизии, кей на кармични срещи и раздели, трибуна на дуелиращи се антагонизми. Такава поезия е неподвластна на времето, защото в нея искри пулсът на онази другост, в която живяха пълнокръвно нашите бащи и майки, баби и дядовци, което е неразривната ни връзка с рода и земята ни. Не е необходимо да си автор на вечно актуален епос /като Омир примерно/, за бъдеш запомнен в умовете и в сърцата на поколенията. По-важното е да си искрен и откровен с тях, а след това, както френският писател и държавник Едуард Ерио /1872-1957/ констатира: “Културата е това, което остава, когато всичко е забравено.”…

Като светъл спомен ме обайва незабравимата среща по повод 90-годишния юбилей на поета, отбелязан с премиерата на луксозния двутомник на проф. д-р Божидар Кунчев в книжарница “Хеликон” /“Иван Пейчев. Лирика. Драми”, Изд. “Балкани”, 2006/, с неговите близки и приятели: дъщеря му Антоанета Редуей /очарователна като благородния си баща/, сина му – сценаристът Петър Пейчев /трогателно-скромния бивш корабен капитан/, талантливия и мъдър актьор Досьо Досев /негов неотлъчен съратник/… Подобни оставят трайна диря в съзнанието ни, както споделя и самият творец в съкровените стихове за “ръцете, които се разделят”, следвайки неумолимостта на съдбата. Неслучаен е интересът ми към шуменския ваятел на нежното слово. Сред плеадата свои видни литературни връстници – именно той ме грабна паметно с неподправения си “гладиаторски” стил на живот и творчество, характер и интелект, чиито хармоничен синтез априори е перманентен дефицит в българската литература. Опцията да бъда коригиран от неговите настоящи и бъдещи следовници винаги ще съществува, в случай че се опровергае и правдивото заключение на руския поет, публицист – Юрий Кублановски: “Днес добрите стихове не са рядкост, но личността на автора и с лупа не можеш да видиш!”

“Човекът е бог, когато мечтае, и просяк, когато разсъждава.” – Фр. Хьолдерлин /1770- 1843/

Кой всъщност е Иван Пейчев?

Иван Пейчев е роден на 16 декември 1916 година в град Шумен. През 1933 г., заради активно участие в дейността на ученическия стачен комитет и РМС, е изключен от Шуменската мъжка гимназия без право да продължи образованието си. Днес е почетен патрон на ІХ СОУ “Иван Пейчев” в град Монтана. От 1939 г. до 1948 г. публикува епизодично произведения и сътрудничи на вестниците “Отечествен фронт”, “Работническо дело” и “Стършел”. От лятото до 9 септември 1942 г. пише първата си пиеса “Трите прилепа”. Участва активно в антифашистката съпротива, но след 1944 г. демонстративно отказва членство в управляващата БКП. Във времето 1949-1955 г. работи като кадровик в Димитровград, библиотекар в Калофер. През 1958 г. дебютира като драматург с пиесата си “Ковачи на мълнии”. През пролетта на 1959 г. написва “Денят след най-кратката нощ” /непубликувана пиеса, която остава в архивите му/. През периода от лятото на 1955 до есента на 1964 г. завършва пиесата “Всяка есенна вечер” – превеждана, издавана и многократно поставяна у нас и в чужбина. От 1966 г. работи като драматург в Сатиричния театър в София. През 1967 г. е удостоен със звание “Заслужил деятел на културата”. През 1974 г. е отличен с Димитровска награда за “Всяка есенна вечер” /считана за начало на “лирическата вълна” в театъра/. Умира в София, на 9 юли 1976 г., след продължително боледуване.

Извадка от официалните публикации:

1939 г., 6, 18, 25 януари – “Русалка”, “Приказка за водната царкиня”, “Разпятие” и “Дрезгавини” /първи стихотворения, във в. “Шуменска поща”/

1948 г., есента – “Стихотворения” /първа самостоятелна книга/

1955 г. – “В минути пред атака. Стихотворения”

1955 г. – “Начало на деня. Стихотворения”

1960 г. – “Всяка есенна вечер” /пиеса в 7 картини/

1962 г. – “Далечно плаване. Стихотворения”

1963 г. – “Всяка есенна вечер. Ковачи на мълнии” /пиеси/

1964 г. – “Лирика. Избрано”

1967 г. – “Лаконично небе. Стихове”

1967 г. – “Стихотворения”

1968 г. – “Есен на брега. Стихотворения” /стихосбирка/

1970 г. – “Избрани стихотворения”

1973 г. – “Знамената са гневни” /стихосбирка/

1976 г. – “Лирика. Избрани стихотворения”

1976 г. – “Орбити. Стихотворения”

Щрихи с автентично портретоописание на поета, поставен и доскоро в положение на извъстоящ спрямо манталитета и вкуса на обществото, дава бележитият му съгражданин, акад. Тончо Жечев: “Самият вид на Иван Пейчев излъчваше повече поезия от всичките му стихове. Той самият беше произведение и въплъщение на поезията. Висок, тънък, накуцващ като Рембо, дългокос, безработен и непрактичен, той олицетворяваше тая безполезна магия, наречена поезия” /сп. “Летописи”, май-юни 1996, стр. 4/. Подобно и редакторът Петър Пондев: “Той можеше да изглежда представителен и елегантен въпреки лекото му накуцване, ако се обличаше с общоприетото облекло и не предпочиташе своя черен панталон и неизменното си яке” /“Така ги видях”, Изд. “Български писател”, София, 1982/. Добавете към това неизменно – и по младежки “отметнатия перчем”…

Изкушен съм да открия настоящата монография върху творчеството на големия български поет с преамбюла на литературния критик Светлозар Игов в книгата му “От Ботев до Йовков – Литературни теми” /Изд.“Отечество”, 1991/: “…Освен “вечен прочит” има и един друг “нов прочит”, който е предизвикан не от самата иманентна възможност на литературата да бъде препрочитана, а от историческите промени в обществото, в един национален живот. Такава коренна промяна настъпи в България и в целия източноевропейски свят с краха на тоталитарните режими, наложили след Втората световна война в Източна Европа един “социализъм” от сталински тип.”

Горецитираното е своеобразна парафраза на изразеното и от английския теоретик на литературата Тери Игълтън /1982/: “Всички литературни произведения биват “пренаписвани”, макар и несъзнателно, от обществата, които ги четат.”

Никой език сам по себе си не може да изчерпи познанието за човека, да го разкаже докрай, до най-малките подробности. Следователно смяната на езиците, на мисловните нагласи е необходимост. В този контекст преоценката на стойностите на книжовната ни традиция е наложителна, с оглед метаморфозата на културно-художествените ценности, а в частност и в тълкуването на поетическото изкуство от периода на 40-те години на миналия век до наши дни.

И днешното време не е белязано с безусловна изясненост. Трудна е внезапната смяна на рецептивните ориентации, на арсенала от изразни средства, форми и похвати, в унисон с предизвикателството на новите ерупционни “чужди ветрове” и мирозрения, в повечето случаи – нетипични за бита и културата ни. Необходим е не само безконечен, трънлив и тегобен път, но и нравствен кураж.

С изключителната си физиономичност Иван Пейчев се откроява като типично неконвенционален творец. Не робува на комплекса да изглежда трансцедентен, немодерен или “чист романтик и бохема”, по думите на Атанас Далчев /в писмо до шуменския поет Ганчо Мошков, Нова година, 1978/. Не е сред креативните лакеи на управляващата върхушка, макар удостояван със звание “Заслужил деятел на културата” /1967/ и с Димитровска награда /за пиесата “Всяка есенна вечер”, 1974/, по настояване на своите “събратя по перо” в Съюза на българските писатели. Малко известен е и фактът, че Иван Пейчев, “неблагонадежден в очите на властта в онези преддеветосептемврийски години, е затворен за известно време в лагера “Свети врач” /Сандански – бел. моя/, откъдето го измъква един шуменски лекар” /Божидар Кунчев, “Далечно плаване”, Изд. “Български писател”, 1986, стр. 353/. Любопитен случай от нелегалното минало преди 1944 г. е и когато при рутинна полицейска проверка, и пребиваване за кратко в полицейския участък, Иван Пейчев бива подложен за дълго от другарите си на тотален бойкот и изолация. Компроматът е свързан с провал на явка по същото време, което насочва подозренията в предателство неоснователно към него. “Самоанамнезата” на поета по този повод е потресаваща – вижда в смъртта изход и спасение от унизителната ситуация: “Сънувам кошмари. Винаги ме преследват. Това е полушизофрения. Пистолетът не гърми. Винаги губя по някоя гара. Това е страшно… Питаш ме какво преживях, направо ми идваше да си тегля куршума.” /Божидар Кунчев, Литературно-критически очерк, Изд. “Български писател”, 1986, стр. 113/. Това красноречиво илюстрира болезнената му чувствителност и морал. Непосредствено след “историческия” преврат на 9 септември 1944 година, пред съпругата, а по-късно и пред сина си Петър, поетът споделя отвращението от варварските действия и нечистоплътната кадрова политика на БКП, от хищническото разграбване на чужда собственост. Писмо до любимата Ана от началото на 1947 г. регистрира покъртителната болка: “… и ми стана страшно – какво ще правим, какво ще противопоставим срещу бруталността на тоя див и безсмислен живот” или в друго, чието клеймо е от 2 март 1948 г., поредна горчива самоанализа: “… изпадам в униние при всяко по-грубо сблъскване с действителността” /Мариана Фъркова, “Далечна близост”, Изд. “Народна култура”, стр. 238/. Единствен остава без работа, не заема никакъв пост, не се включва в обществена дейност и категорично скъсва всякакви връзки с профанизираната политическа сила, на която мнозина творци-венценосци остават сляпо предани…

“Истинските писатели са съвестта на човечеството.” – Лудвиг Фойербах /1804-1872/

По повод смъртта на поета, Борис Делчев пише: “Иван беше чист човек, незасегнат от каквито и да било писателски или политически комбинации. Той живееше само с поезията – своята собствена и с поезията въобще…” /събота, 10 юли 1976/.

Скромността му го апокрифизира дотолкова, че този “родèн поет” /Божидар Кунчев/ и изключителен талант все още не е достойно реабилитиран в съвременните христоматии. Тук е невалидно твърдението на Оскар Уайлд /1856-1900/, че “скромността е характерна за онзи, който не притежава по-убедителни качества”, тъй като високата обща култура и пословичната страст на Иван Пейчев към книгите личи в пантеистичната промисъл на неговото безсмъртно творчество. Научно-критическата мисъл концептуира предимно утвърдените класически автори, където трансформациите в задължителните учебни помагала са неотложни. За антиципатори като Пейчев се лепва дихотомическото клише “гражданин-трибун и нежен лирик” /Пламен Шуликов/, след което биват забвеяни.

Обстоен и стойностен биографично-критически материал в конкретния случай не липсва, макар не прецизно систематизиран на текстово равнище: повече поетологическо и реторическо, и по-малко – семантично и нравствено-етично. Рискът от приповтарянето на факти е оправдан, с оглед стремежа ми за внасяне на нужната яснота в интерпретацията върху спецификата на иванпейчевския стил от съвременно гледище, когато идеологическият монополизъм отстъпи на демокрацията в политиката.

Новото поколение не желае да живее по достолепните догми на миналото, демонстративно отрича стандартните школски постулати, “пасторалната романтика и блудкавият реквизит на сантименталните излияния го дразнят” /Максим Наимович/. То идва не като певец на евъргрийни, а като нихилист на реалността. В лиричните му видения се мяркат контурите на бъдещето, но твърде имагинерно – една абстрактна мечта, родена не като цел, способна да мобилизира действеното творческо “его”, колкото като антипод на отблъскващата безперспективна действителност…

Инвенциите с Уудсток и “бунтът на хипитата” през 70-те години на миналото столетие /make love, no war/ или с радикалните промени в посттоталитарна Източна Европа са уместни, но тук ретроспективно става дума за годините и преди 9 септември 1944, когато е налице силна социално-психологическа диспозиция. Обществото е изпълнено с трескаво предчувствие за кървав сблъсък. Поляризацията и обедняването на преобладаващата част от народа е факт, прозира ефимерността на утопичните идеи. Изкуството и в частност художествената литература афиширано се ориентират към революционен тезис и борба. Най-чувствителни към тази мрачна, потискаща, задушаваща с маразмите си човешкото атмосфера, са поетите. Все по-често в творбите им доминират мотивите на пълно отрицание и омерзение от настоящето, на трагичната обреченост на личността, на страдание и гняв. Повечето от тях подлагат обществото на тотална критика. Пространството е нажежено до взрив, предстои най-страшното…

Страната е България, а поколението, “родени между две войни” /Борис Делчев, Изд. “Български писател”, 1963/ след “мъртвата ивица в нашата литература” /Георги Бакалов, 1919/ и “естетическия прелом в поезията на двадесетте години” /Розалия Ликова, Изд. “Български писател”, 1978/, творци произхожда предимно от града. Както и по-горе отбелязах – първото типично урбанистично поколение в българската поезия, което никога няма да си позволи да противопостави селото на града като осъзнат избор. Няма да възпее и полиса, а ще го приеме като неизбежна даденост. В потвърждение не на обратната теза е и илюстрацията от стихотворението “Автобиография” на ранния Богомил Райнов, макар да се долавят както нотки на предвзета гражданственост, така и на иронична дистанция спрямо несъвършенствата на селския бит и култура:

и мразех селата, защото се плашех от гъските,
от злите пчели, от зъбите на псета едри.

В града се родих и градът стана моя родина:
от цъфнали сливи бензинът по-сладко ухаеше,
от славей по-звънко пропяваха утрин трамваите
и райски цъфтяха рекламите “Байер” и “Филипс”.

Лицето ми няма селяшката хубава свежест,
очите ми бляскат студено, като ламарина,
и черният пушек със линии черни бележи
по жълтото чело печатът на градски години.

Тревожното детство и преживелици в столичните “каменни джунгли”, лишеността от естествен контакт с природата, интелигентският произход и домашната обкръженост с книги, правят произведенията им осезаемо близки: “В тяхното светоусещане най-главното е дълбоката, станала вече органическа, непримиримост с фалша на буржоазното общество. С цялата страст на младостта си са готови открито да го атакуват. Расото на лирични отшелници не отговаря на темперамента им” /Максим Наимович, “Едно поколение”, Изд. “Български писател”, 1981, стр. 21/, както сходно ги характеризира и Светлозар Игов: “Всички те са деца на града, с напълно модерна урбанистична чувствителност, сложно ситуирани не само между кабинетната ерудиция и уличната контрактура, но и между традиционното и модерно художествено наследство и новата “пролетарска” култура, между комфорта на буржоазния бит и социлните рискове на революционната конспирация в атмосферата на засилващи се в Европа антифашистки настрения и симпатия към левите идеологии и политически движения, а в българската културна ситуация – между естетската крепост на “Златорог” и ригористичните с партийната си дисциплина и догматично заслепление леви издания” /“Българската литература ХХ век”, Литернет, Варна, 2000/. Ядро на общия им поетически живот са ремсовите кръжоци в софийските гимназии и някои печатни издания като: “Праг”, “Звън” и най-вече списание ”Ученически подем” /списвано в някогашната първа мъжка гимназия, популярна като “Бастилията”, впоследствие ІV СПУ “Отец Паисий”/ и други, където правят своя “прощъпалник” и се формират като творци: Кольо Неделковски /1912-1941, самоубил се/, Михаил Величков /1917-1993/, Александър Вутимски /1919-1943/, трагично загиналите Весела Василева /1919-1944/ и Димана Данева /1919-1946/, Емил Манов /1919-1982/, Александър Геров /1919-1997/, Богомил Райнов /1919-2007/, Валери Петров /1920/, Невена Стефанова /1923/. Постепенно към тези среди гравитират и такива от провинцията като: Цветан Спасов /Плевен, 1919-1944/, Веселин Ханчев /Стара Загора, 1919-1966/, Радой Ралин /Сливен, 1923-2004/, Божидар Божилов /Варна, 1923-2006/ и др. В преобладаващата си част произведенията им са израз на интелектуално презрение към меркантилното безвремие: “Дори и пиенето им ще издава книжната закваска: виното ще има дъх на литературни реминисценции… ще съжаляват, че в България не се продава абсент, ще говорят за Рембо и Верлен” /Максим Наимович, “Едно поколение”, стр. 71/. В това всецяло отричане на света те са индивидуалисти, не се претопяват в “общата маса”, не се опияняват от “бунтовния патос” и това не ги води до формиране на революционен мироглед. Представата им за социалните борби е книжна, а хуманизмът им – все още наивен и абстрактен. Творбите им носят белега на самотници, отреагиращи на несгодите бохемски и шокиращо, нетрадиционно. Изпреварващият модернист Пенчо Славейков би ги “порицал” с крилатото: “рояк рошоглави дечурлига”, учудващо попили мъдрите му литературни завети… Явлението “Angry Young Men” в английската литература дава проявление през 50-те 60-те години на същия този неспокоен и противоречив век, но и нашите са същите: “сърдити, направо гневни млади хора… техните стихове изобилстват от съмнения, противоречия и вътрешна сложност” /Михаил Василев, Съвременна българска литература, Изд. “Наука и изкуство”, 1978, стр. 359/. Обичайното им психологическо състояние е “сплин”. Те възраждат “опредметения реализъм” /Здравко Петров/ и символизма, полагайки фундамента на новата българска литературна история. С лукава насмешка и откровен до грубост присмех посрещат сладникаво-сантименталната поезия на Владимир Русалиев, ала питаят уважение и респект, и чувстват по-близка – философската на Атанас Далчев и Асен Разцветников /тайните “бащи” на тази нова генерация, която ги търси и вгражда в творбите си/… Михаил Василев продължава малко по-нататък в характеристиката си: “Те ежедневно с много мъки отстояват хуманизма. Младите поети на 40-те години ревностно се борят срещу всеки опит да се стесни и организира светът на емоциите. За дълго тяхната борба за отстояване неповторимостта и суверенитета на индивидуалността се определяше като индивидуализъм. Разбира се, те бяха понякога повече болезнени и усложнени. Но бяха далеч и от духовната анемия, от мисловната безпътица, от индивидуалистичното обожествяване на собственото аз, тъй характерни за декадентската поезия. При всички случаи у тях имаше тревога за съдбата на човека и планетата…” /“Съвременна българска литература”, стр. 360/. Душевната чистота, етичност и искреност са иманентни сякаш на всекиго от тях, но един излъчва самочувствието на духовен водач и вожд, комуто подражават и неотлъчно следват, в когото са вторачени и чийто модел на писане скрито плагиатстват… Той носи месианското начало в себе си, пръв преодолява своята съзерцателност и успява най-добре да се вклини в пулса на времето. Това не означава, че е бил “конюнктурен”, тесногръдието и притворството са чужд елемент на неговата пемза. Тематизмът в творбите му е съвсем слабо застъпен. Никога не изневерява на амплоато си:

СКУКА

Отдавна знам лакейството във стихове
и подлостта набрана с едър шрифт,
разбрах, че зад любезната усмивка
заплювката предателска се крий.
Затуй не съм превивал гръб изтънчено,
изключим ли познатия фенер,
и плюя на бакалското безсмъртие,
на радостта в бакалския тефтер.

/из “Далечна близост”, 1996/