Анна и белите гълъби

Странно… Точно днес на моя прозорец долетяха два бели гълъба! Толкова бели, че чак блестяха от светлината, която струеше от тях! Гледах ги недоумяващо. Откъде се появиха така изненадващо? Никога досега не бях ги забелязвала, макар че често се вглеждах в безмълвния полет на дивите гълъби, битуващи около дома ми. Тайно се опитвах да разчета езика на танца им, понякога се вслушвах в странното им гукане и се питах за какво ли разговарят помежду си.

Но днешните си гости не бях виждала между тях! Откъде ли се взеха? И защо избраха точно моя прозорец? Гледах ги и не можех да им се нарадвам! Бяха толкова красиви! Така горди и величави в своите бели одежди! Погледнах очите им, странно дълбоки – като бездънни езера – тъмни, потайни, загадъчни! Сякаш в тях открих запечатани безброй съкровени истини, които ние – хората, бяхме забравили.

Неусетно потънах в тази магия. Душата ми застана редом до тях и очите ми се опитаха да погледнат през погледа им. Бях изумена! Светът изглеждаше толкова различен! Светлината струеше от много страни и докосваше с възторг всичко, което срещне по пътя си! Да, светлината се опитваше да проникне навсякъде, да стопи следите от мрака, да покаже красотата на всичко сътворено и способността на човека да я пречупва през себе си, да я умножава и раздава на другите! Светлината се изявяваше в своята вълшебна същност и се надяваше да бъде разбрана, да бъде почувствана и уловена от всеки! Но дали това щеше да се случи? Е, останалото бе съвсем индивидуално и зависеше от желанието на човека да я допусне в себе си.

И както си стоях и наблюдавах изненадана тези открития, белите гълъби, стоящи пред мен, промениха своя образ и се превърнаха в… хора! Невъзможно! Това не е истина! Явно сънувах! Протегнах ръка – раздвиженият въздух нежно погали кожата ми. Ощипах се! Бодливи иглички сякаш изплуваха в кръвта ми и поеха в неясна посока из вените. Но колкото и да недоумявах, пред мен безмълвно стояха две личности, една от които познавах!

… Бе толкова отдавна. Деветнайсет години назад! Пак беше март и Първата пролет пристигна в нашия свят нова и бяла, напориста, задъхана, обещаваща. Но тогава не знаех, че мигът на вълшебство щеше да бъде толкова кратък! Само ден след това ме връхлетя най-жестоката буря, която бих могла да си представя! Отиде си Анна, моята приятелка, една съществена част от моята душа! Ей така, изведнъж, без предисловия, без обяснения, безмълвно и ненадейно тя ни напусна.

А сега я виждах пред себе си – цяла и истинска, изплувала от белотата на странния гълъб! Загадъчно усмихната, Анна ме наблюдаваше и ми заговори мислено. До нея стоеше непозната жена с ангелски нежно лице. Господи! Дали е истина? Да, днес е денят, който никога, докато ме има, не бих забравила! Но не съм мислила, че точно сега ще ми се случи това! Анна бе дошла да ме види! Тя искаше да ми каже нещо! Съзерцавах напрегнато тези два образа и престанах да се питам действителност или сън е всичко! Имаше ли смисъл? Важното бе, че пред мен стоеше моята незабравима приятелка! А това доказателство бе достатъчно само по себе си, за да ми покаже, че въпреки всичко, тя не си е отишла съвсем! Щом намери начин и сили да ми се покаже, макар и в този фантастичен образ, какво повече бих могла да искам! Духът ми възторжено полетя към  нейния!

Радостта затанцува в пространството! Въздухът светеше, впечатлен от нашата среща и вибрираше в неописуем екстаз! Цялата вселена блестеше от възторг, развълнувана от смелостта ни – да се срещнем противно на всички закони, за да изразим обичта си, за да докажем, че истинските чувства са незаличими и непреходни през времето! И макар огромни пространства да лежат помежду ни, няма невъзможни неща за човешкия дух!

Анна ми говореше с думи, непонятни за нормалния слух. Те влизаха в мен по други канали, уловени директно от мисълта ми.

“Разкажи ми, мила приятелко, разкажи ми за теб, какво ти се случи през всичките тези години” –  настояваше моята същност!

Заслушах се в шепота, докосващ мислите ми…

“Да, аз съм. Не се съмнявай в това. Белите гълъби са нещо специално. Те са проводници на връзката между световете. Човешката мисъл е ограничена в рамката на своето земно измерение и трудно може да се измъкне от обвивката на своята физическа форма, затова не успява да проникне в целостта на вселената, в същността на живота по принцип. Животът не започва от простото сливане на две срещнали се клетки. Това е само един епизод от неговото проявление. И естествено, този епизод е отрязан във времето: започва, протича и свършва. Но времето е условно понятие, сътворено от и за хората, за да могат да означат по някакъв начин престоя си във физическа форма. А животът е нещо много повече от този отрязък. Всекиму е отреден престоят му тук, на Земята, в твърдата форма, наречена тяло. Хората си мислят, че като са попаднали заедно, в една общност, си принадлежат един на друг завинаги, че са зависими един от друг безвъзвратно. И понякога така се увличат от това убеждение, че дори започват да си вредят помежду си, фанатично привързвайки се със здрави, дебели въжета. Дотолкова, че започват да се задушават от тази обвързаност и да не си позволяват взаимно свободно развитие. А всичко е така различно! Всеки върви по своя път и това, че е в близост до някого, не означава, че е негова собственост! Всеки би трябвало да чувства свободата си и да не пречи на другите да крачат свободни по пътя си… Все някога идва онзи миг, който е единствен, неизбежен, доказващ в този смисъл колко индивидуална е всяка личност, независеща от нищо и никого. И никой не знае предварително кога ще настъпи мигът. Осмислил го или не, той го спохожда и едва тогава човек разбира какво е животът в действителност. Възможно е по някакъв начин човек предварително да е достигнал до някои прозрения, но напълно и в цялост го разбира едва тогава – при прехода! И си дава сметка за толкова много заблуди! Но, такъв е замисълът на Създателя и на живата същност на всеки. Цялата тази истина е кодирана в същината на човешкия дух и предварително той е бил наясно с плана. Но за да прояви безпристрастно всички свои възможности, на човек му е нужно да изживее този отрязък от време далече от себе си, от истинските си познания.

А ето ме мен, истинска, безплътна в смисъла, който на земята е приет за плътност, но жива! Да, по-жива дори отпреди! Защото, рядко се случва земен човек да успее да надникне в безпределните светове около себе си, но за духа препятствия няма. Дори и това – да се материализира понякога, когато се налага. Исках да ти покажа, че ние наистина не сме разделени завинаги и безвъзвратно, че аз все още съм между вас! Макар и невидима, мога да идвам, да ви докосвам, въпреки че вие не ме усещате, да ви вдъхвам сили, кураж и надежда, да ви подкрепям, когато сте в затруднение, да ви просветлявам, когато сте изправени пред важно решение. Обичам ви не по-малко отпреди!

А защо стана така, че си тръгнах внезапно? Ами, ако бях знаела, как бих се чувствала в чисто човешко измерение? Сигурно бих страдала ужасно от мисълта за предстояща раздяла, бих се упреквала, че изоставям толкова скъпи за мен същества! Та помисли си само, как бих се съгласила да оставя сина си, когото така неизмеримо обичах, на когото интуитивно не можех да се нарадвам! Как бих се съгласила доброволно да причиня тази огромна болка на родителите си, на близките си? На съпруга си, с когото ме свързваше онази невероятна, вълнуваща  връзка с име любов? Не бих се справила, ако знаех какво ми предстои. Затова ми е било спестено. На мен, както и на вас. Защото, какво бихте могли да сторите? Да върнете времето? Да надникнете в отвъдното? Да разчетете и промените плана? Че кой тогава вярваше в такива неща? То и днес колко хора биха повярвали във всичко това, за което сега ти говоря? Но все пак, знам, че щом съм тук, дошло му е времето поне вие да повярвате, че е истина всичко, което ти поднасям под тази странна форма на връзка.

Да, така е трябвало да стане и нищо не би могло да промени заложените обстоятелства. И това, че се е случило, е поредното доказателство, че човек не може да управлява света и живота така, както си мисли. Че не в буквалния смисъл хората си принадлежат и са зависими едни от други. Че има неща, които са много над човешките възможности и не зависят от тях. Хората трябва да се научат да се радват на живота си, на близките, с които са свързани, на нещата, които ги спохождат във всеки един миг. Животът е това, което се случва сега, в този момент, който наистина е ваш и може да се възползвате от него. Защото никой не знае какво носи следващият, утре-то, бъдещето, на което понякога се залага толкова много, а то може никога да не дойде в очаквания вид.

Бих искала да кажа на всички да сте спокойни за мен. Аз съм в по-благоприятна позиция от вас, защото възможностите ми сега са по-големи. Когато поискам, мога да ви виждам, да се разтъжвам, да ви бъда полезна. Но вие не сте в състояние да доловите това, поради което страдате и тъгувате за мен. Разбирам ви. Защото е много трудно да повярвате в нещо, което не виждате, не можете да напипате или да чуете. Но ако не пожелаете да повярвате, ще продължите да живеете в заблудата, обгърнала физическата човешка форма. За да вникнете в истината, трябва да се отърсите от всички окови на познанието – такова, каквото ви е внушено, да надскочите всички прегради, трупани пред съзнанието ви през годините на пребивавнето на тази планета, да извисите духа си върху крилете на мисълта и да го пуснете свободен в пространството…

Може би затова избрах образа на белия гълъб – защото той е символ на чистотата, на полета, на надеждата и на Светия Дух, който се е спуснал над земята и е докоснал Човека в лицето на Иисус, дарявайки му възможност за вечен живот и истинска вяра!

Пак ще идвам и пак ще се срещаме… а когато след време, след много време в човешки порядък и не толкова много в космичен аспект, се окажем всички от една и съща страна на бариерата, разделяща световете, ще се убедите в правотата на моите думи. Сега трябва да ги приемете просто на доверие.”

Белите гълъби разпериха криле и в пространството се разнесе шепот на вечност. Светлината заискри по-сияйна отвсякога и в магията на неотразимия й блясък се стопиха два бели образа, полетели в необятната небесна шир – все по-високо, все по-далече… Къде ли? Не знам! Но съм убедена, че някой ден пак ще кацнат на моя прозорец.

А защо не и на вашия?

23 март 2006 г.
Калина Томова