Най-древните ритуали от България

45_afishcopy_200
45_dnevnika1_200
45_yassa_koshnicata_200

Преди 99 лета, на 1 ноември, в Пловдив, за първи път бил честван Денят на народните будители. Дотогава на тази дата празнували св. Иван Рилски Чудотворец. В освободена от османско владичество България осъзнали подвига на възрожденските писатели и революционери, довел българския дух до решимостта да се бори за държавен суверенитет. Много градове и села искали да отдадат заслужена признателност към народните будители, а не само да кръщават улици и читалища на тяхно име. По тази причина Стоян Омарчевски, министър на Народното просвещение на България,. внася през 1922 г. предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. От 1921 до 1945 г. този ден бил общонационален празник. След дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание на 28 октомври 1992 г, се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на Петър Константинов.

Будителството днес ни е по-нужно от всякога. Щастлив съм да предложа тази малка лекция, посветена на един друг голям омарчевец – професорът по праистория Петър Детев, откривателят на Прародината на дедите ни. Защото Българското Възраждане винаги започва с Нов Прочит на Историята Ни!

УНИКАЛНОТО НИ ДУХОВНО И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

Зла умисъл работеше неспирно за унищожението на Българското древно духовно и културно наследство. Тя се криеше в една недоказана липса на писменост, сиреч на исторически данни от първа ръка. Тъй за нея оставаше по-лесното – да разбърква откриваните артефакти и да унищожава уликите, сочещи начините за тяхната употреба. Тя се хранеше политически и идеологически. Политически всяка по-ярка проява на идентичност беше заклеймявана като националистическа, като българоцентризъм, недопустим в условията на интернационала, а идеологически личните аспекти на духовността бяха свързвани единствено с… лиричната поезия и нежната музика. Стигна се дотам, че духовното наследство престана да бъде част от културата на народа ни. От това пострада силно душевността ни – личното огледало на духовността у всеки от нас. Тези условия поквариха поколения български археолози, които така и не успяха да освободят окованото в исторически измислици, културно наследство на страната. Впрочем за духовното й наследство нямаше и как да се говори- заплатите на научните работници плащаше официалния държавен атеизъм. А обществото бе непрестанно тровено с евтини и елементарни страсти, подклаждани чрез неизтребимата жажда за живот, заслепила не едно съзнание. Посегнаха дори на Левски и от крилатия стих на дядо Вазов – „Манастирът тесен за мойта душа е” изфабрикуваха „факта”, че уж Левски в името на революцията захвърлил монашеското расо. И лишиха гения на българската свобода от възвишена духовност.

И това обаче не бе достатъчно, та към културното наследство внедриха „историческото другарче”. Културно-историческо наследство е термин употребяван в изобилие и до днес в научния и не дотам научния български печат. „Историческото” елегантно „открадна” културното наследство от неговия естествен съюзник- духовността. Обвързването му с конюнктурни (разбирай исторически!) съображения и интерпретации, нанесе непоправими вреди дори на самата дума наследство. Тук е и разковничето на проблема – желанието да не отправяме мислите си по посока на корени, етнос, че дори и на ген.

След като духовното и културното у нас никога не застанаха едно до друго в центъра на българското научно дирене, как да търсим и обсъждаме доказателства за наследствени връзки, отношения, употреби?! Що за наследствени доказателства всъщност търсихме? Дори и днес сме неспособни една ритуална чаша да възприемем като знак за духовно, а не само за културно наследство. Тъй губим нейното място в историята на духовността. Губим каквато и да е хипотеза за ритуала, извършван с нея?

ДОКТРИНАТА

Тази политико-управленска доктрина отгледа обществена среда, в която артефактите бяха безмилостно разпилявани физически в материалното пространство, без да носят никаква информация. Съществуването им се отчиташе единствено под формата на „научното каталогизиране”. В музейните витрини ги разпиляваха по всевъзможните рафтове, според недоразбраните им предназначения, най-често в компанията на обикновени битови уреди и уредби.

Примерите не са един и два и доказват наличието на една съзнателна практика. В нея някои добросъвестни, но оказали се пишман археолози, важно и прегледно подреждаха на едно място (витрина) чиниите, на друго купите, на трето чашите и т.н. Така постъпваха дори с праисторическата идолна пластика, смесвайки я с обикновения артистизъм на иначе малко известните наши характерни човешки скулптурки. Така представяна, духовността чезнеше…

Омесваме олтарчета с ритуални факли и жертвеници, все едно всеки свещник е едно… кандило! Тъй безелектрическите хилядолетия потънаха в мрака на бездуховността. Още ред материали, носители на духовността, останаха в здравия плен на наивитета около Великата Богиня-Майка и култа към жената в т.нар. матриархат! Кашата е пълна, защото архаичния религиозен пласт на т.нар. езическа религия бе съзнателно подминаван по простата причина, че никой не искаше да се занимава нито с Получателя, нито дори с неговия Адрес. Праисторията ни беше големият потърпевш, нелюбимо дете на българската археология. Върху ред ритуални праисторически ансамбли, които имахме шанса да открием и спасим, тегнеше тегобата на разделението. Те така и не се събраха в своята ритуална цялост. Все едно да се раздели Панагюрското съкровище и неговата изящна ритуална трапеза да се експонира в различни витрини за фиалите,  ритоните, амфорите и т.н. Войнстващият атеизъм не пощади дори скалните религиозни и културни паметници, които вирееха с общото име „светилища”.

Едва за тракийската античност нещата като че ли се поуспокояваха. Все пак ритуалните предмети от тази епоха вече си имаха земен адрес – безподобните полубогове в Тракия – царе/жреци.

Е ЛИ ИСТОРИЯТА ТОВА, КОЕТО ОФИЦИАЛНО НИ ПРЕДЛАГАТ?!.

Милионите артефакти, с които ни е дарила нашата най-древна земя, се нуждаят от основно разграничение и изследване, което да роди Истината за духовното ни наследство, за Историята на Вярата ни. Сегашната „рефлексоскопия” вследствие на дълго дирижираното ни поведение, ме кара да мисля едва ли не, че на страната ни не са й нужни още открития, щом научната продукция за миналото ни, получавана от „другаруването” между артефакт и археолог, остава хилава, неясна, че дори невзрачна. Време е да самооткрием една нова „нашенска” дисциплина – „Археологията на Очевидното”. Само така ще помогнем на археологията у нас да си стъпи на краката и да започне да се занимава със… себе си, сиреч с нещата, такива каквито те са били.

Научните ни работници отдавна са доказали качествата си, щом работата им попадне връз „разрешени” исторически времена. Например когато по подобни съдове гордо се мъдри името на техния собственик, някой полуанонимен тракийски цар. Тъй и ние научавахме за него едва-едва, главно от поредното „несметно” негово съкровище или от по-слабо известните на широката публика монети, ляти с неговия лик.

Причината за подобно избирателно поведение изглежда неприлично проста. Тук, у нас, в Античността бил отгледан протоизточния модел с неговия феноменален култ към личността на Единствения – Царя-Жрец, Върховен господар и Съдник, Владетелят на Четирите Власти! Пардон, четири ли казах? Да, защото и „медиите” поставил под контрол – не допускал появата на грамотни!? Нали грамотността се създава и отглежда, с нея не се раждаш. Но за какво му е на селянина-производител ограмотяване – мислел си тракийския цар!?

Тъй най-дългата история на един прадревен народ стои и до днес в полусянка. От нейните повече от 8000 години духовност и култура, се затъмняваха и осветяваха определени „полезни” за моментната конюнктура части, други се подминаваха, а трети държаха направо „невидими”. Вадихме някой и друг век тракийска държава, премълчавахме истината за римската античност по нашите земи, за да се впуснем в лъжи и словоблудства, колчем се зададеше разпада на Източната римска империя.

КОГАТО ДУХОВНОСТТА Е БИЛА ЧАСТ ОТ КУЛТУРАТА НА НАРОДА НИ…

Чудя се как го възпитавахме този род български, що за усет към собствената му история инжектирахме в него? И как ще го разпознават по света? С какво подменихме неговото невероятно духовно и културно наследство? Срещу варварството на управниците си народът ни таи и до днес над 300, 000 народни поетични песни, когато другите културни нации едва сбират до 30-ина хиляди. И то големи нации като немската, френската, английската.

Все се виждаме като горди, непокорни и необразовани (думата, която използват за това нашите прелюбезни съседи – протогърците била „варвари”) траки, величаещи своите царе-полубогове! Размахваме гордо златните им съдове, украшенията им, мърморим за величавите им битови подвизи. А стоим анонимни пред света!

Да, това е вярно, така е лесно! Можем дори да се догадим какъв е бил ритуалът, използвал съдовете от Панагюрското съкровище или от което и да е друго царско съкровище от златна Тракия. Но какво правим с онези, прадревни първични образци, чийто истински стопанин бил горе, в небето? С онези ритуални ансамбли, дали образ и форма на изначалната човешка духовност?

Огромната като време, хронология, фактология и артефакти праистория, нямаше подобно щастие, може би по простата причина, че адресът на собственика на тези уникати липсваше. А на кого му се говореше за Бог в онези времена? Разхвърлянето на подобни открития (поне за тези, които са намерени на едно и също място почти цели), какъвто е случаят с неолитната параферналия, открита край огнище в къснонеолитна къща в Пловдив, има за резултат пълното неведение по въпроса за древните ритуали, които те са обслужвали.

Чудно ли е тогава, че доктрината за тракийския орфизъм остава заключена в няколко умове? Нима широката публика няма право да се наслади на духовното наследство, създадено и завещано на този народ? Очевидно някога и някъде целта може и да е била такава, може би доктрината на посветените наистина да стои вън от всякакви масовки, но духовността и духовното ни наследство са изконно право и привилегия на Хората, така както го доказа християнството. Щеше ли да има християни, ако Христовото учение бе останало затворено сред 12 Апостоли? По-скоро целта остава друга – да се опази истинската духовност от нейната естествена среда, отровена и развращавана в друг вид „религия”.

ИЗГУБЕНИ ДУШИ

Как да върнем древните ритуали на духовността, родени от омайващия досег с природни чудеса и феномени на ред природни явления, на сегашната българска и чужда публика? Артефактите, на които се натъкваме по тези земи, наистина изглеждат смущаващо. Как тъй над 1000 години преди да се появят където и да било, доказателства за откриване на виното например, в полите на Родопите се ражда първият керамичен ритон, под формата на изящно изваян от глина, при това на ръка, огромен сръндак, пълнен с вълшебен елексир. Тук вино дори изглежда като пошла дума за „течност, символизираща кръвта на жертвоприносеното свещено животно”. Що за прадревна рецепта, скрила изумително познаване на природата и нейните естествени дарове, го е забъркала? Извайването на този пръв идол по нашите земи разкрива факта, че Ритонът, този Рог на изобилието, е открит от дедите ни символ на древната Вяра, на първичната им Вяра. И този основен духовен пласт бил положен първо в земите ни, а в последствие и в целия свят. Тази Вяра е носила в себе си поне частица от Върховното Божество, от Бога-Слънце. Тя е създала разликата между Идол и последвалата го Икона. Общо е религиозното чувство, но е дълбока разликата в самата Вяра, защото не е все едно да искаш да Почетеш Божеството (иконата) и да преживееш  Присъствието Му.

Този, макар и пръв Идол, нямаше да задържи толкова вниманието ни, ако не бе подкрепен от други съдове и предмети. Сред тях на първо място е уникалната чаша. Тя остава без аналог в света. Оказа се една вълшебна колба, в която пречиствали водата, другата съставка на божествения елексир. До нея, сред ненадминатите уникати от този ансамбъл, стои модел, сътворен от някой гениален Вярващ преди 8300 години. Той поставил под олтарчето кух ствол-дръжка, превръщайки го в подвижен факел, годен единствено за … Свещенодействие. И Първият Древен Ритуал по нашите земи вече бил роден!

Духовното няма как по друг начин да се овеществи! Няма да влизам в подробности като как, според мен, се е разигравал този ритуал. Ще ви върна в действителността като кажа, че и до ден днешен тези уникати не са се срещали на едно място, за разлика от тяхното намиране. Пловдивският музей се е окичил с този керамичен образ на „елен-лопатар”, както може би го е нарекъл откривателят му, въпреки че по всички закони на изкуството – религиозни или не, живият прототип е бил едногодишен млад елен-сръндак. Всеки, който е виждал сръндак, ще го разпознае в миг, защото самото му извайване е фантастично, експресивно-реалистично. Каквото впрочем е цялото последващо изкуство на местните гении, именувани кой знае защо далеч – далеч по-късно като траки. Сякаш онзи пръв Ваятел е бил нещо друго. Останалите предмети от свещения ансамбъл обаче ще търсите в Асеновград. Кога ли ще видим събрани тези неща в един двор?

Случаят с Мулдавските придобивки може да бъде оспорван. Все пак откритите предмети са били пръснати в (едва) три постройки, от които двете очевидно с помощно предназначение. Но в какъв момент и как е загинало селището? И дали това е селище или култов обект? По-късната история ни учи, че религиозните обекти се разрушават по друг ред и по други причини. Но е факт, че трите споменати съда са намерени на различни места в тези „жилища”.

Ритуалите били създавани, за да обслужват цикличността, основа на митичното, а не на обикновеното линейно време. Присъствието на Идола-Ритон в помещението Винарна изглежда оправдано – все пак той е трябвало да бъде пълнен. Както и присъствието на Олтара-Факел в „Зимника”. Все пак там бил в компанията на още 9, макар и обикновени олтарчета. Чашата също си е имала компания от доста други трапезни чаши в Централната сграда. Нали и в манастирите днес живеят хора-монаси?

Нека се множат въпросителните около Мулдавското съкровище и неговата „разпиляност”. Поне досегашните „подреждачи” ще имат някаква аргументация. Но какво да кажем за следващите ритуални предмети, обединени в ансамбъл от нови 5 съда, открити в Пловдив, почти цели край огнището в къснонеолитна къща? За наша радост от този дом са си тръгнали „навреме”, едва ли някой е събирал тези уникатни предмети специално в чест на напускането на къщата. От 5-те предмета, трите са уникатни, придружени от други два с ясна и недвусмислена  употреба: чаша, която странно прилича на използваните за комкане и до днес в църквите и „тепсия” с 4 крака, която откривателят Детев определя така:

„Прилича на сач за печене на палачинки”.

С това уподобяванията свършват. Голямата новост в този ритуален ансамбъл е появата на изящно изваяна женска статуетка. Думата „изящество” е дори слаба. Няма по-съвършена статуйка от това време. Нейното съвършенство и майсторството на глинения скулптор остават ненадминати. За жалост статуйката е силно увредена. Запазена е само част от торса. Компания на „Богинята-майка” правят един странен съд с два ръкава за наливане, приличащ на прото-балсамарий и едно прото-кандило. Материалът отново е вездесъщата през неолита глина. Един незначителен факт остава скрит досега от очите на публиката. Откривателят съобщава, че странната „двуръка” глинена бутилка е имала капачка?! Значи в нея сипвали летлива течност. Нейната употреба говори дори за наливане на две течности, по един ръкав за всяка. Вероятно етерично масло и вода. Ненапразно споменах думата „балсамарий”. В много по-късната римска античност подобни шишета са широко използвани за съхранение на… благовонни масла. Нима присъстваме на откриването на техния прототип?

В тази епоха предците ни откриват култа към домашното огнище. Скитническият им живот на номади е отдавнашно минало. След утвърждаването на неолитния стандарт, житейските удобства се множат, а Жената заема централно място на Жрица на домашния уют, на добрата кухня, на подреждането на къщата, на Зачатието. Ненапразно много хора мислят, че това е епохата на Богинята-майка. Появяват се в изобилие култови фигурки в канонични пози и типични изражения. Почти всички са бременни. Асоциацията ни отправя към Зачатието, чудото на жената да дарява Живот! Но нашата фигурка, независимо от оскъдния й остатък, не е! Що за загадка са ни оставили предците ни преди повече от 7000 години?!

Статията е предоставена за в.”България Сега” от БУЦ “Знание”
Снимки Петър Детев