Стих от Теомира – Десислава Петкова

SONETTO
Теомира – Десислава Петкова

Сонетна пролет и контеса,
гондоли пъстри, но сами,
реката чака, но уви –
завеси спусна тъжна меса.
Плачете до полуда дива,
вълшебно е небето днес,
сеньори пеят във унес,
луната е отломка жива.
Какъв е този маскарад?
Защо сме предрешени и прикрити,
нима душата може да се скрие?
Венеция е в бална рокля,
в коприна и тафта – рубинено сияйна,
напомня ми на сребърните тайнства.

VIA DOLOROSA
Теомира – Десислава Петкова

VIA DOLOROSA ме очакваше стаена,
невероятна и безвременна.
Била съм тук преди да се родя,
до болка помня всеки камък.
Сега, като дете оставях стъпки,
очите плачеха сломени, грешни.
Как трудно се върви по тази мъка,
да можех само да избягам, да се скрия,
да не я докосна никога,
но не успявах!
Разсякоха ме въглените на страданието
и заглушиха този зъл, объркан свят,
за да остана насаме със Вечносъществуващия.
Какво ли да ти кажа,
престъпила законите ти неведнъж,
какво в душата ще остане
след провалените ми мисии?
Една трагична земна невъзможност,
превърнала се в грозен хаос –
какво ли от Небето може да се скрие?
Надявах се, че мога да те следвам,
но толкова да бъда силна аз не мога.
Тайгата и пустинята се срещнаха,
преплетоха се земните окръжности,
глътка разкаяние за дълга изповед.
Умирах и възкръсвах всеки миг,
окаяна и обновена, ранена и добра,
безполетна, безпътна, ничия,
приличах на загиваща звезда.
Нозете ми пътуват закъснели,
във бяла приказка свещена,
синевата ми дари покаяние,
дали свободна мога да се върна?
Къде е пристанът на отчаянието,
ще ме погубят ли чакалите на греховете?

Д’АРТАНЯН И ЕСЕНТА
Теомира – Десислава Петкова

Цитрусова география възторжена пътува,
омъчнява при илюзиите безметежни щъркел,
съпротивление, осъдено без капка милост,
безпомощни пространства от любов – делба,
измамни нишки откровения опъват лък,
за да превърнат в рана вечни пориви маслинени.
Баронесата Есен ми сипва кафе,
на провидението зашумя жаравата,
докосвам векове прочетени,
мускетари оседлават коне,
Д’Артанян ми подава от шапката си перо,
великият гасконец полита във галоп.
” – Пази го добре, дете наивно! Завинаги ще те опази!”
Къде ли да го скътам, на пауново прилича?
Кафето е с ванилия и кардамон,
започва матине във замъка на Есента.
” – Чест имею!” – промълвява Д’Артанян
и бързо се изгубва изведнъж.
Кафе със него молех се да пия,
да слушам разкази за битки кралски
и да усетя предаността безсмъртна.
Бисквити от тъга мълчат,
от Лятото подарък на прощаване.
Вълшебство странно и невъзможна гравитация
към центъра недостижим на сътворението.
Крилата на галактиките са прекършени,
но нека помълчим, тъй както правят мумиите.

АЛИЕНАЦИЯ
Теомира – Десислава Петкова

Алиенация глобална връхлита битието,
светотатство историческо рани родословните дървета,
роптаят екзистенциалните нищожества,
”Новото време” изкусно погубва с химия и финикийски знаци,
Романтика шармантна рони сълзи безвъзвратно,
еклектични спорове са годините земни,
с космическа скорост се преобразяваме до неузнаваемост.
Хармония и тишина, заключени във перли,
захвърлени далече в Планета неродена,
в брилянтната реалия, която ни напусна
с каляска аристократична и средновековни трели.
На изкуствата сантименталните воали докоснаха лицето ми,
скъпоценният разум на същността ми подари диханието на епохите,
изтънчена барокова феерия ми каза: ”Сбогом!”
Къде сте, времена вълшебни и омайно тъжни,
защо ни изоставихте и на кого сте ни продали?
Хладнокръвната ерес се разпорежда неистово,
клеветница проклета и излишна.
Не са ни нужни ”новите герои” и техните слуги сервилни,
теории, измислени за глобализма –
дрехите нови на империализма,
експлоатацията отвратителна не може да се скрие,
дори прикрита с плащ коварен,
тя пак се вижда, чува, стене и проклина.
Изкуствените догми кръстосаха шпаги със истината –
поредната екзекуция на престъпно безсрамие.

ПИАНОТО НА ДОН КИХОТ
Теомира – Десислава Петкова

Белочудна есен тича презглава,
вятърни мелници разказват легенди,
онемяла зорница си спомня сенокоси,
светлосънно пътуване на орхидеи.
Препуска Росинант самотен,
объркана действителност рисува справедливост,
а Дон Кихот запалва факла.
Ще зазвучи ли ”Малка нощна музика”?
Испанският идалго се усмихва.
Алкала де Енарес ликува белосвидна,
изпраща ни жасминови сонети.
Епохи са притихнали в чертог космополитен,
а, аз танцувам в кралски двор,
където преданост и истина ми се покланят.
Не искам никога да свършва този танц,
о, нека рицарят да свири неуморно,
напук на подлеците в заговор сплотени,
готови да нападнат в гръб,
да ме разкъсат като плячка,
да ме залагат срещу титли и имоти.
Нима възможно е да бъда уловена,
да ми надянат хитра примка враговете,
когато Дон Кихот е моя орисия?
Не мисля, че ще стана жертва,
завинаги ще ме закриля тази песен,
която камъните ще запеят.
Добър вечер, рицарю, мой!
Мое убежище и моя утеха!
Мимолетните времена си отидоха,
а ти остана завинаги верен.

ГЛАС  НА  РАКОВИНА
Теомира – Десислава Петкова

За греховете да плачем, приятели, така както Рая скърби.
Какво ли говорят звездите за нас в  сияние трансцедентално?
Белези от смърт остави гордостта земна,
смарагдова суета ме смразява,
благородството претърпя трансформация –
защо ли в измама се мъча?
Тежат греховете като стоманени мечове,
от безумие предадохме Небето,
разболяхме се от своеволия, за да не сме съвършени,
в съня си само не грешим.
Очите на Луната са добри и няма никого да оскърбят.
За къде ли сме тръгнали, се питат раковини и гларуси?
До къде ще достигнем в алчност неистова?
Маскирани грешници се преструват на Ангели –
на живот и смърт всеки ден.
Ще си отиде ли завинаги вината, сковала цялата ни същност,
покрила ни с отровна тога?
Ти, истина ли си живот, кажи?
А може би си мисъл бяла,
реалност осезаема ли си,
или дихание сапфирено от детство долетяло?
Лъжа препуска неуморно,
Жана д' Арк бе предана до смърт,
да стигна до сърцето и желая,
в него аз вълшебница ще бъда.
Инкрустирана романтика ми подари лятото,
но аз съм каещ се грешник.
Умопомрачително недоволни сме често,
инквизирайки добротата.
Кажете ми, дървета, какво е обичта истинска?
Нима инфанта  аз съм, тичаща между колоните на времето,
които като кукли се засмиват?
понеси ме, Небе,  някъде далече от тази окупация .
Моя, Земя, прегърни ме  –
глупостта загуби сражението,
а ту при ще побеждаваме,
алтернативна друга невъзможна е.