Не искам да ставам художник

42_gvitanow_329_244Сутрин ставам към десет часа пия кафе. Мога да спя доколкото си искам, но обикновено ставам към десет часа, защото ми омръзва да се валям повече в кревата. Пия кафе и започвам да рисувам. Пускам транзистора някъде, където  свирят хубаво и рисувам. Аз съм художник. Впрочем не съм художник, но така казват другите, защото рисувам. За да бъдеш художник, трябва да си учил някъде за тая работа, а аз  не съм учил никога, защото съм ненормално дете. Започнах да говоря, когато  бях на петнадесет години, а дотогава бях пълен гьон, само дето гледах наоколо и нищо друго. От слаботия не можех да си държа затворена устата и ченето ми беше увиснало надолу, та езикът ми бе изтекъл навън, като ми бе мъка да си го прибера. Когато дойде един тлъст лекар в селото, рече, че съм дете-кретенче, и това никой не знаеше какво е, а когато мама ме заведе при дедо Благо Татулата – човек  церител и билколечител  и го попита какво е това, той мъдро мисли и после рече, че “кретенче”, ако си е нашенска дума, то е, че живота на детето едвам крета, но ако е латинска, понеже докторите много обичат да говорят по тоя език, то ще е някоя чуждоземна болест. Мама ревна да  плаче и да проклина тая пуста чуждоземна болест, която дошла от девет земи в десета и не намерила друго, ами именно в нашето дете да се загнезди… То на сиромах човек ще се случи и свинята му много да яде, понеже е сиромах и нема с какво да я храни, ако ли не това, ще му се случи пък да му умре.  Те и болестите, коя откъде се откачи, се на сиромашко ще се лепне…  Мама плачеше и нареждаше горко, а дедо Благо, за да я успокои, даде и една китка жълт равнец и една червен кантарион, да вари и да ми дава до три пъти на ден…

Впрочем разрешете ми да ви се представя, аз съм Илийката улавото от село Горно Нанадолнище, дето живея оттатък селото в Камено дере над чучката. Не съм учил и съм ненормално дете, но всичко което знам, е защото много гледах, много слушах, а когато се научих да чета и много четях. Да чета ме научи баща ми, бог да го прости, защото той четеше не само по книга, но и по дървото в гората, по листата и тревата, по птиците в небето и по гадинките в земята. Баща ми също много гледаше и много четеше. На него му беше буца в гушата цял живот за това, че аз съм ненормално дете, та ето, той не е могъл да учи от сиромашия и простотия, а аз пък от ненормалност и това го беше най-много яд.

Независимо от всичко баща ми беше много добър и много ме обичаше.  Не ме пусна на даскалите да се подиграват децата с мене и да ме замерят с камъни, а ме учеше вкъщи, както той си знаеше, и ме научи. Купуваше ми всичко и когато излязоха транзисторите, купи ми един транзистор от Разлог, та като ходех с него по селто, децата не ме замерваха вече с камъни и не ми викаха: “Илйката, Илийката, улавотоооо!”, ами ме наобикаляха и слушаха транзисторчето, а то пееше, свиреше и говореше какви ли не наща.

Много обичам да слушам радио и това, как говорят по него, красивите гласове, хубавите думи  –  като малък това ме караше да треперя и да се задъхвам. В селото няма човек с такъв глас освен дядо Атанас семкаджията, който продаваше семки, четеше много вестници и бърбореше с другите старци като високоговорител,  като пушеше с лулата си, но той умря.

Сетне, като излязоха телевизорите, аз вече си купих телевизор, но него не мога да го гледам, защото всичко, което виждам там, е нечовешко… Толкова красиви хора –  мъже, жени, които говорят изящно, които пеят, свирят, смеят се  –  лицата, усмивките им, устните и очите им –  такива хора няма. Мама вика, че всичко това го прави  пудрата. Тия като се напудрят  –  излизат красиви и сигурно е така, защото тука никой не се пудри и никой не е нечовешки красив.

Като гледам телевизор започвам да заеквам, говорът ми се изгубва и започва да ме боли глава. То е нещо като един вид борба между мене и тази електронна красота от екрана, която иска да те превземе, а ти не й се даваш, защото а й се дадеш – край.

Телевизорът е много силно нещо, но още по-силна е действителността. Точно бях започнал да се уча да говоря, когато татко ме заведе в планината. Оттука като гледаш, планината си е тая планина, с която си се родил и която винаги си  гледаш както си е, но когато се изкачихме горе, гледката беше поразителна. Бяхме с магарето за слабовици-  татко често караше слаб на бай Милош кацаря, който правеше от тях чепове да скърцат. Слабът расте по високото и първия връх, който ми се изпречи насреща, ме разтрепера. Едно огромно нещо, силно, тежко и могъщо, което седи срещу тебе, не се помръдва и от него духа вятър. Аз искам да не му се давам на този обветрен връх, а той ме обзима, хилядократно по-силен от мене и ми духа. Върхът беше нещо огромно, вечно и живо. Сърцето ми започна да бие силно, очите ми не можеха да го обемат и ми се разшириха като дъна на каци. Тогава умрях. Когато се разбудих у дома си, за два месеца пак онемях и три месеца заеквах, докато пак проговоря. Нашите помислиха, че ще онемея пак завинаги, а мама плачеше и молеше бога да не я  наказва повече, като ме гледа ням, ами да я вземе барем. Татко се чудеше от какво ли съм се уплашил горе в планината и аз не можех да му кажа, защото, първо, пак не можех да говоря и второ  –  какво да му казвам…

От всичко най-много обичам да рисувам. Като малък татко нарисуваше едно пиле и понеже искаше да ме учи да говоря, сочеше ми рисуваното и викаше:

– Пиле! Я тука, пиле. ПИЛЕ! ПИЛЕ!

Татко искаше да повтора и аз “ПИЛЕ”, ама аз го гледах като тъпигьоз и не мога да река пиле. Той написваше отдолу “ПИЛЕ” и аз написвах под неговото “ПИЛЕ”. На него му беше драго, че можех да пише и чета, но се ядосваше, че не мога да говоря. После, когато вече бях започнал да говоря, видях петела като пее, седнах и го нарисувах. Викам на татко:

– ПИЛЕ!

Той се  смее отдрагости и вика на мама, виж наш Илийчо какво е нарисувал, а мама веднага позна, че това е нашият петел Геро, защото само на наш Геро в селото гребенът е извит така, а онова перо на опашката е пък така. Сетне нарисувах нашата мякница Писа, като се миеше и ме гледаше любезно да й кажа нещо. Показах на Писа да се види каква мякница е, тя го погледна любопитно, после погледна пак мене и нищо. А после нарисувах и кучето Караман, дето някой го отрови и всички плакахме за него.

Един път татко се върна от село кьор-кютук пиян, от нещастие по мене беше започнал да пие, спа два часа с  разчекната уста пред огнището и аз го нарисувах. Мама му показа рисунката, да се види, когато е пиян като на какво прилича, и татко вече престана да пие. Нарисувах още много рисунки и татко ги беше занесъл на учителя Цветан в селото да ме види какъв съм зографин. И той, какъвто си беше дядо Лазе /той е внук на дедо Лазе, един бавноразвиващ се старец, с бяла глава,  блеснала като сребро на слънцето, бяла брада и караше едно бело магаре Зойка, същински Дядо Боже, ходеше нагоре-надолу и даваше акъл на всеки, без някой да му го иска; един много улав старец дето говореше като на вятър-воденица/, се чукнал по челото и рекъл:

– Леле майко, твоят Илийка е голем художник! Може да не умее да говори и се види улаво, ама заграфлъка  го умее и ще стане уметно дете.

Тоя даскал ме научи да рисувам с боя и аз изпонарисувах всичко живо в селото. Това рисуване ми оживя на сърцето, вече можех да говоря,но не исках, и вместо да говоря, по ми лесно беше да рисувам. Като говориш, не ти е така драго на сърцето, а като рисуваш, сърцето ти се смее, душата ти се радва и онова, дето рисуваш, е едно щастие и една свобода –  такова щастие и свобода, което те кара да си умираш от кеф, като рисуваш. Рисуването е най-интересното нещо. Двама души не си приличат и като ги гледаш, ти си рисуваш и викаш; как може на тоя носът да е така, а на другия, пък така; леле, гледай пък на тоя едното око какво е, а другото– майко, майтап – инакво. Но за да стане тоя човек, какъвто си е, ти си го рисуваш с едното такова, а другото инакво око и той почва да те гледа от листа като жив-  заспал или буден, с огън в очите или пепел, усмихнат и тъжен, радостен или яден въобще някакъв жив човек.  

В селото се заговори от уста на уста, по хората се носеше, че Илийката улавота на бай Михо е голям художник. Значи, като си те гледа, ще те изтипа как се секнеш и веднага след това, както си чешеш тиквата, докато гледаш снимката, на която се секнеш. Това донякъде се дължеше и на учителя Цветан, защото той нали е внук на дедо Лазе, който говори като на ветър-воденица, та е и  нещо като телеграфна агенция.

Започнаха и да ме викат да рисувам. Първо ме вика поп Никола да му историша една гола стена в църквата, изписах я, ама поп Никола не остана никак доволен от моята зография. Телеграфната агенция на учителя Цветан веднага съобщи как поп Никола изразил мнение, че това е банкет на пияни трупчии в хоремаг, а не тайната вечеря на Христос и апостоли в Гетсиманска градина. Към съобщението имаше и коментар на агенцията, че  това се е получило поради липса на юрнек /модел/  и откъде Илийката улавото ще си изсмуче образите на светците, ако не от селската кръчма. Иначе зелената лака и модрата лака, лака гювезията, анабола, та и сандалоза били чудесни, да не говорим за чивата и сарката, но тука въпросът не опира до технология, а до иконография. Защото Исус Христос по никой начин не може да прилича на шофьорче, а апостол Павел на пийнал смолар.  Бабичките, като водеха внучетата със себе си на църква, докато поп Никола издуваше със зор през носа си ектениите, те сочеха стената с Тайната вечеря и обясняваха на децата бате им Илийката какво е нарисувал:

– Те, чедо, видиш ли там в средата баче ти Асен, шофьорчето на газката в селкопа, те той е Христос. А от тая страна видиш ли бай ти Христо на кака ти Мара – той е апостол Петър. А видиш ли оня там с торбичката в ръцете, чичо ти Веле циганина той е Юда Искариотски,  църнилото му с църнило, да вземе да предаде баче ти Асен на джелатите за трийсет сребърника! Пък виждаш ли там кака ти Благуна, писарката в съвета, тя е Мария-Магдалена,  шантавицата недна…

Но като започнах да рисувам на поразия, взе да ме вика кмета да рисувам Ленин и Георги Димитров.  Като отвориха ресторанта до  смесения магазин, председателят на селкоопа вика, абе, Илийка, дай да турим нещо за украса, така, разбираш ли, давам му, а оня ми плаща сума пари. Щех да почна да заеквам, а той вика, Илийка, мола ти се, твои са си тия пари, сиромашко момче си, подкрепи се. И кметът ми плаща много пари, а мама помисли, че съм откраднал отнякъде тия пари, та ходила да пита. От рода на баща ми навремето имало един хайдук и пройдоха, та помислила да не съм се метнал на него. Видехме се в пари и ми беше мъчно, че баща ми не беше жив сега да види безглаголният му син как печели. Когато беше жив, той ме гледаше с мъка и съжаление, та издишаше издълбоко, като казваше с отчаяние:

– Ех Илийка, Илийка, безглаголно ми чедо!…

Горкият ми баща, той се беше отчаял напълно и мислеше, че не ставам за нищо в тоя живот освен за социална пенсия. Чини ми се, че тая мисъл го бе заяла отвътре, бе оживяла на сърцето му и от нея той се дамлоса и умря.

Но видяхме се с мама в пари, купих си телевизор и маса други работи си купих, пред мене никой вече не смее да ми рече Илийката улавото, ако и зад мене да си ми викат, като трябва да посочат за кой Илийка става въпрос.

Понеже край селото биха сонди, дойдоха едни шефове отнекъде, кметът ги нагости в ресторанта и един от тях питал откъде са закупили тия прекрасни картини за ресторанта, а той им рекъл, че това са на Илийката улавото от Камено дере, срещу сондите тая къща. Запознайте ме, казва, с него и кметът  го води у нас  –  оня се шашна. Толкова картини накуп, все хубави, е виждал само в Националната галерия за изящни изкузтва, вика.Иска да купи две, подарявам му три и докато гледаха с кмета това-онова, аз му направих чабоджик една рисунка и оня дим се шашна. Хората са много интересни, като се шашкат от нищо.

Нали не работя никъде, освен да рисувам, отидох да видя тия сонди и това беше чудо невиждано в селото. Веднага им изпрасках няколко рисунки барбар със сондаджиите. Точно тогава дойде един журналист от огръжния вестник да види как вървят санвьорските работи и хоп и той при мене. Направи ми снимка пък той тоя път заедно с картините, щтрака, светка налево-надесно. Изтипаха ме във вестника и кой как ме види по село, ми дава вестника да се видя къкв Илийка съм, специално запазил вестника.

Така се завъртя положението, че започнаха да ми пращат писма за картини, аз пращам картини за изложби; искат да закупят картини за почивни станции, давам им картини за почивни станции; ако някой иска картини, мене да пита, друго ако не, картини дал господ.

Пишат за мене и викат художник, хората в село викат художник, всички викат художник, и аз а, а да си помисля, че верно съм такъв, дойдоха да ме вземат в окръга да ми дават награда за една картина на изложба. Там имаше много художници. Едни имаха бради като поп Никола, а други пушеха с лули и говореха авторитетно и изискано като по телевизия. Чудех се какво ли търся тука между тия художници, все учени хора, защото бях чул, че да си художник, трябва да си учил в специално училище, но когато видех техните картини, за първи път поисках да говоря, вместо да рисувам и като говоря, да напсувам всичко живо, дето ме мисли за художник.

Какъв художник съм аз, когато тия хора тука мажеха, плескаха, трупаха тонове бои по платната и ги назоваваха с най-причудливи имена, та нито по название, нито по изображение не можеш да разбереш какво е. Те може да са си много учени хора, а аз да съм расъл в гора, но в никакъв случай не искам да съм като тях.

Не искам да ставам художник! Искам да си рисувам!
     
разказ от Георги Витанов