Традициите и как те се отразяват в Чикаго и в Кърджали през Месеца на Америка

Мислите на хората мигрират също. Седя си тук в Чикаго, а мислите ми там- в България, даже не питат-искам ли, мога ли да си го позволя. Те хвърчат и колата също. Една част от съзнанието регистрира заучените команди. Червено-стоп! Зелено-напред! Другата пърха насам-натам.
Ту се изкатери към пробуждащи се дървета и заглъхващи стъпки.  Усеща даже миризмата на борина в столетницата- камина. Чува се разплискан смях и хлопваща врата със звънче на нея.
Тишина…Изсвирва влак и с тежка въздишка провлачва колела. Тополите свършват и само планините ту се изкачват, ту слизат, лъкатушейки покрай златистото корито на Върбица като Съмъртайма на Сачмо.
Тук, на пазара има всичко-домати, дини, лопати, пирони, кокошки, пуйки, панделки, мъниста. Питат ме на турски, аз отговарям на български и се разбираме. Без преводач и без Гугъл, нали тук съм родена. В училище учех приятелката си на български, а тя мен -на турски.
Къде ли съм? Май пропуснах ексита си, а следващата отбивка е на пет мили.
Пак се поддадох на тази инвазия от мисли, как да ги спра? Ни кънтри помага, ни макдоналдски сандвичи. Викам им:
–    Спрете де, стига сте бягали. Не разбрахте ли, че земята е кръгла. Ще се въртите, въртите и ще се върнете там, от където сте тръгнали.
Там, където извивките на земята са с формите на жена има един град, приютен в пазвата на Източните Родопи, където ту лази към долините на язовирите, ту се изкачва по избелелите каменни стъпала на хълмовете. Толкова  голям, колкото е нужно, за да събере легендите за Орфей и древните траки. Този град е Кърджали. Днес той е събрал най-прекрасните хора. И най-прекрасните художници, и писатели и музиканти и още, и още…
Да си дойда на думата, преди да съм пропуснала и тази отбивка. Има един особен род художници и журналисти тук. Хем рисуват, хем пишат, а и свирят, и то как още, защото тук има особени орисници, до три пъти орисват-пиши, рисувай, свири. А те това и чакат. Казва им Валентина, че идва месеца на Америка и те грабват тромпети, китари, барабани и „Емпти Ботълс” напълва залата. Гледам, слушам и не мога да се наслушам. Седнали тримата-Емил, Владо и Иван пред картините на някаква художничка от Чикаго и свирят ли, свирят. За Емил Пенчев тромпетът е не по-малко познат, отколкото мрамора, с който работи като скулптор. Май, че е единствен, който е направил „паметник на целувката”. Ама то си е живо предизвикателство, не можах да я пренеса в Чикаго, затова пък си взех негова книга, с автограф. За Владо Чукич –подобна история. Ако кажеш, даже ще свири и на пиано, а рисува като за световно. Дори си докарах през океана една от любимите ми, негови графики от „Сънят на пирамидите” и си мислех гордо, че съм единствена. Да, ама – не! Има една пианистка в Чикаго, Ани Гогова, която свири като за световно, но не рисува и компенсира с графиките на Чукич. Помислих, че ще прави галерия с негови картини, оказа се, че само ги колекционира. Тук се сещам и за прекрасните, музикални картини на друг мой колега – Камбер Камбер, в чиито платна можеш да гадаеш кодове от легендите на този край. Не случайно и третият световен музикант от „Емпти Ботълс” – журналистът Иван Бунков  възкресява мистериите на Хухла, чрез поетичните, музикални и танцови фестивали, които организира, за да преоткрива и опазва от забвение легендите на тази древна земя.
оркестър "Емпти Ботълс" - от ляво на дясно: художниците Емил Пенчев, Владимир Чукич и журналиста Иван БунковТрадициите са хубаво нещо, те са като  „да опитомиш лисица” от повестта „Малкия принц” на Егзюпери. Това са хубавите неща, които очакваме да се случат в определено време, по определен начин и като наближи това време, изпитваш тръпка от предстоящата среща или събитие. Месец февруари е очакван с нетърпение в Кърджали, защото е Месец на Америка, Месец на приятелството и тогава се случват толкова интересни неща.
Вече се случиха и изложбите на Николай Дечевски с фотографии от Гранд Каньон в САЩ, и картините на Кина Бъговска, инспирирани от тракийски керамични статуйки. Презентацията на журналиста и главния редактор на в-к Нов Живот, Иван Бунков на калифорнийско вино от долината Напа. За САЩ разказаха и художниците Пенка и Хари Атанасови, но не за виното, а за изобразителното изкуство. И още, и още, за което вече писахме.
Но за да го има Месеца на Америка, организиран от Дружество «Приятели на САЩ», Клуба на американските възпитаници, Посолството на САЩ и Община Кърджали е виновна една жена, една жена като Валентина Иванова, която знае винаги в коя част на Америка в момента някой кърджалиец е написал книга, музика, нарисувал картина, скочил най – високо или построил къща. Тя е като морски фар, винаги будна в социалната мрежа, за да разкаже първа на другите какви новости са станали по света.
Тя прави от събитията традиция, а от традицията-приятелство.
С благодарност за приятелството от Чикаго,

Кина Бъговска
в. „България СЕГА“,
Фото: Мехмед РЕДЖЕБ