Мислите на хората мигрират също. Седя си тук в Чикаго, а мислите ми там- в България, даже не питат-искам ли, мога ли да си го позволя. Те хвърчат и колата също. Една част от съзнанието регистрира заучените команди. Червено-стоп! Зелено-напред! Другата пърха насам-натам.
Ту се изкатери към пробуждащи се дървета и заглъхващи стъпки. Усеща даже миризмата на борина в столетницата- камина. Чува се разплискан смях и хлопваща врата със звънче на нея.
Тишина…Изсвирва влак и с тежка въздишка провлачва колела. Тополите свършват и само планините ту се изкачват, ту слизат, лъкатушейки покрай златистото корито на Върбица като Съмъртайма на Сачмо.
Тук, на пазара има всичко-домати, дини, лопати, пирони, кокошки, пуйки, панделки, мъниста. Питат ме на турски, аз отговарям на български и се разбираме. Без преводач и без Гугъл, нали тук съм родена. В училище учех приятелката си на български, а тя мен -на турски.
Къде ли съм? Май пропуснах ексита си, а следващата отбивка е на пет мили.
Пак се поддадох на тази инвазия от мисли, как да ги спра? Ни кънтри помага, ни макдоналдски сандвичи. Викам им:
– Спрете де, стига сте бягали. Не разбрахте ли, че земята е кръгла. Ще се въртите, въртите и ще се върнете там, от където сте тръгнали.
Там, където извивките на земята са с формите на жена има един град, приютен в пазвата на Източните Родопи, където ту лази към долините на язовирите, ту се изкачва по избелелите каменни стъпала на хълмовете. Толкова голям, колкото е нужно, за да събере легендите за Орфей и древните траки. Този град е Кърджали. Днес той е събрал най-прекрасните хора. И най-прекрасните художници, и писатели и музиканти и още, и още…
Да си дойда на думата, преди да съм пропуснала и тази отбивка. Има един особен род художници и журналисти тук. Хем рисуват, хем пишат, а и свирят, и то как още, защото тук има особени орисници, до три пъти орисват-пиши, рисувай, свири. А те това и чакат. Казва им Валентина, че идва месеца на Америка и те грабват тромпети, китари, барабани и „Емпти Ботълс” напълва залата. Гледам, слушам и не мога да се наслушам. Седнали тримата-Емил, Владо и Иван пред картините на някаква художничка от Чикаго и свирят ли, свирят. За Емил Пенчев тромпетът е не по-малко познат, отколкото мрамора, с който работи като скулптор. Май, че е единствен, който е направил „паметник на целувката”. Ама то си е живо предизвикателство, не можах да я пренеса в Чикаго, затова пък си взех негова книга, с автограф. За Владо Чукич –подобна история. Ако кажеш, даже ще свири и на пиано, а рисува като за световно. Дори си докарах през океана една от любимите ми, негови графики от „Сънят на пирамидите” и си мислех гордо, че съм единствена. Да, ама – не! Има една пианистка в Чикаго, Ани Гогова, която свири като за световно, но не рисува и компенсира с графиките на Чукич. Помислих, че ще прави галерия с негови картини, оказа се, че само ги колекционира. Тук се сещам и за прекрасните, музикални картини на друг мой колега – Камбер Камбер, в чиито платна можеш да гадаеш кодове от легендите на този край. Не случайно и третият световен музикант от „Емпти Ботълс” – журналистът Иван Бунков възкресява мистериите на Хухла, чрез поетичните, музикални и танцови фестивали, които организира, за да преоткрива и опазва от забвение легендите на тази древна земя.
Традициите са хубаво нещо, те са като „да опитомиш лисица” от повестта „Малкия принц” на Егзюпери. Това са хубавите неща, които очакваме да се случат в определено време, по определен начин и като наближи това време, изпитваш тръпка от предстоящата среща или събитие. Месец февруари е очакван с нетърпение в Кърджали, защото е Месец на Америка, Месец на приятелството и тогава се случват толкова интересни неща.
Вече се случиха и изложбите на Николай Дечевски с фотографии от Гранд Каньон в САЩ, и картините на Кина Бъговска, инспирирани от тракийски керамични статуйки. Презентацията на журналиста и главния редактор на в-к Нов Живот, Иван Бунков на калифорнийско вино от долината Напа. За САЩ разказаха и художниците Пенка и Хари Атанасови, но не за виното, а за изобразителното изкуство. И още, и още, за което вече писахме.
Но за да го има Месеца на Америка, организиран от Дружество «Приятели на САЩ», Клуба на американските възпитаници, Посолството на САЩ и Община Кърджали е виновна една жена, една жена като Валентина Иванова, която знае винаги в коя част на Америка в момента някой кърджалиец е написал книга, музика, нарисувал картина, скочил най – високо или построил къща. Тя е като морски фар, винаги будна в социалната мрежа, за да разкаже първа на другите какви новости са станали по света.
Тя прави от събитията традиция, а от традицията-приятелство.
С благодарност за приятелството от Чикаго,
Кина Бъговска
в. „България СЕГА“,
Фото: Мехмед РЕДЖЕБ
