Има една мисъл на Джон Кехоу: „За да направиш прерия е нужно да имаш пчела и детелина, но ако мечтата ти е много силна, можеш да минеш и без пчела и детелина.”
Смея да кажа, че мечтата на всеки от нас от БУ”Джон Атанасов”да бъде отново учител, да влиза в час, да преподава отново любимия си предмет, да среща жадните за знания детски очи е била толкова силна, че ни събра тук, в това училище, защото тя съдбата, води този, които иска и влачи онзи, който не иска.
Пристигнала от сърцето на Тракия, където слънцето ходи по небето и не залязва, във ветровития град Чикаго, изведнъж осъзнах каква огромна празнина се отвори в душата си, когато не бях вече учителка. Тогава, когато не влизах в час, осъзнах какво съм имала и какво съм загубила. Липсваше ми всичко – тетрадките, учебниците, моите ученици, моите колеги, липсваше ми дори и тебеширения прах. Повтарях си често тази мисъл от книгата на Джон Кехоу и изглежда моята мечта е била много силна, защото ме отведе на точното място с точните хора, хора , които като мен бяха доволни, че са сред българската общност, че отново обучават български деца, че отново практикуват своята професия, па макар и един ден в седмицата. Но този един ден за нас всички означава много, защото претъпява в някаква степен носталгията и изгражда един духовен мост към родината .
Ние знаем, че чужбината родина не става, но мисълта за родината си остава, където и да си. И когато си далеч от нея, можеш да създадеш нещо, чрез което да се чувстваш като част от отечеството. Ето това е за нас всички БУ „Джон Атанасов” – част от отечеството. Вече почти 15 години мисълта за Родината обединява усилията ни в това училище, насърчава действията, изпълва сърцата ни. Всяка идея, свързана с българското, с родното, става притегателен център за всички – учители, малки и големи ученици, родители. Всеки иска да участва, всеки предлага идеи, предлага помощта си. Така беше, когато правихме проекта „Китка се дава за обич”, когато правихме възстановката за Бъдни вечер, музикално-драматургичния проект „Даваш ли, даваш, балканджи Йово” , „ И ний сме дали нещо на света” , „Алеко Константинов – будната съвест на своето време”, „Робството и борбата за свобода, отразени в народната песен” и много други, все непреходни идейни центрове, които те карат да дадеш сърцето си, да гориш в работата си. И тук се сещам за одата „Левски”: „… всякоя възраст, класа, пол занятие, зимаше участие в това предприятие…” Такова възрожденско въодушевление настава при нас, когато подготвяме проектите си. Защото, когато става дума за Отечество, за Родина – средно положение няма. Тук ще цитирам и една моя любима мисъл на възрожденския ни писател Л. Каравелов- „Ако е живот, да бъде живот, ако е дрямка – да бъде дрямка, средата никога не може да се нарече блаженство.” Затова, ние учителите от това училище, работим с възрожденски устрем и с мисълта на хилендарския монах, че българинът трябва да знае своя род и език и смея да кажа, че сме се посветили на тази мисия, защото осъзнаваме колко отговорна е тя. Нашата работа в училище – това е нашият отчет пред Родината. Когато правим нещо не щадим силите си, не щадим творческата си енергия, не щадим любовта си към това , което правим и към децата, с които го правим. Нашите проекти, който осъществихме, вълнуваха хората, някои дори се прозълзяваха по време на уроците ни. Спомням си какво сподели зам.-министърът Николай Василев след урока „Аз обичам България” – цитирам „толкова съм развълнуван, че едва сдържам сълзите си.’’ А и самият той каза, че по време на урока на няколко пъти е бърсал сълзите си.
Случвало ми си е по време на урок учениците да ме прекъснат с думите „Госпожо, хайде да си говорим за България!”. Тези българчета живеят с мисълта за родината от ранно детство и те ще я съхранят в съзнанието си, независимо къде се намират.
Никога няма да забравя думите на моя ученик Илиян Даскалов, който преди години ми каза: „Госпожо, аз нося България в сърцето си “. Думи, като тези от наши ученици, са най-точният атестат за нашата работа.
Но тъй като ние сме училище зад граница и на нас е поверена най- важната задача – съхраняването на българския език и култура, съхраняването на българското самосъзнание – времето ще покаже, доколко ние сме си свършили работата. Има ли я България тук, на американска земя, или – не. Жив ли е българския език, или – не.
И тъй като съм преподавател по литература, ще си позволя да направя и една асоциация с едно друго възрожденско произведение – „Немили-недраги”. Защо? Защото живеем в чужбина и когато имаме проблеми, усещаме най-силно липсата на нашите близки в България и пак ще кажа, че тук, в училище, понякога се чувстваме като в кръчмата на Странджата – спомняме си за миналото, споделяме проблемите си от настоящето и мечтаем за бъдещето т.е. усещаме училището си като наш втори дом и искаме и учениците ни така да го усещат като нещо мило, съкровено.
След няколко дни е денят на народните будители. Учителският колектив на БУ „Джон Атанасов” ще посрещне този празник с достойни прояви, със задоволство от постигнатото и с осъзната отговорност за бъдещето на България тук, на американска земя.
Будител ли е българският учител днес? Това е въпросът, който си задаваме в навечерието на 1-ви ноември. И отговорът не закъснява – да, будител е. Будител е, защото успешно продължава делото на стотиците знайни и незнайни духовници, книжовници, учители, съхранили вечния български дух, вечния стремеж към овладяване на знанието. Будител е, защото не престава да буди съзнанието на младото поколение за нашето наследство, което съхраняваме и разпространяваме през вековете за едно по-добро бъдеще на народа ни. Будител е, защото обогатява и опазва българската духовност и копнее за нови хоризонти в образованието и културата.
Горди сме, че с ежедневните си усилия да продължим делото на будителите, да съхраним родолюбието, строим духовни мостове, по които нашите учениците да пренесат българщината в бъдещето.
Нека пребъдат във времето българските училища ! Нека винаги те да бъдат огромния духовен, притегателен център за нашите деца, учейки ги на четмо и писмо, възпитавайки ги в любов към „всичко българско и родно” !
Честит празник на всички, които се чувстват продължители на великата традиция, завещана ни от народните будители !
Честит празник, българи !
Виолета Петрова –
БУ „Джон Атанасов”,
Чикаго
