Приказка за лека нощ

37_imboc_enhanced_272Случило се отдавна… Някога, когато Земята била още млада, необуздана и влюбена. Тя била така вдъхновена, че не можела да удържа енергиите си и измисляла постоянно нови идеи, които да изпробва, за да живее по-пълноценно. Устремът й бил толкова силен, че денят и нощта едва смогвали да разменят местата си и всеки следващ път откривали нещо ново около себе си.

По времето на младата Земя се родили безброй реки, изригнали огромни вулкани, сушата се разцепвала и между пукнатините й се въздигали върхове, океаните се вълнували и трошели с неукротимите си вълни скалите. Но Земята не се насищала и въображението й раждало нови сценарии.

Така минавали годините…

Господ гледал отгоре и като виждал неукротимата й мощ, решил да спусне материал и частица от Своето вдъхновение, като изпратил семена на растения и зародиши на твари, животни и хора… Така населил Земята!

А тя обикаляла радостна своята орбита и отправяла знаци към Слънцето, за да привлече вниманието му, да му се хареса, да я забележи, да оцени таланта и вдъхновението й. Но Слънцето било така заето със своите дела и проблеми, че не му оставало време да забележи старанието на Земята да го впечатли. И без да знае, я наранявало със своето безразличие.

Помръкнала Земята. Не я радвали вече нито нейните, нито Божиите творения. Тя страдала, защото любовта й оставала несподелена. И решила да обърне гръб на Слънцето! Да го забрави завинаги!

Каква непростима грешка!

Черен мрак обгърнал Земята. Ледове сковали плътта й. Загинали безброй нейни обитатели. Изчезнали усмивката и вдъхновението й. Останала единствено болката, смесена с безизходица…

Тогава Слънцето я забелязало. То почувствало с тялото си, че нещо не е наред в пространството около него. И прогледнало с нови очи. Видяло каква печал е обгърнала Земята. Животът бавно я напускал, а на нея й било все едно. Едва сега Слънцето си спомнило как е изглеждала тя преди време – нейната лазурна синева и звездните нощи, прекрасните уханни цветя, танца на птиците, възторга и усмивките на хората… Тръпка преминала през душата му и то разбрало, че е пропуснало да отмине покрай него нещо толкова красиво.

И Слънцето взело решение – да спаси красавицата Земя с топлината и любовта си. Дълго се борило с коварния мрак, с ледовете и черните сенки на злото. Но в крайна сметка успяло!

През необятните космични пространства и до днес се вълнуват един от друг Земята и Слънцето. Когато в едната половина на Земята падне нощта, Слънцето тича към другата й страна, за да я прегърне с лъчите на любовта си, а после бърза обратно. И така непрестанно са в страстна прегръдка и делят обичта си взаимно!

Да се поучим от тях! И да усетим смисъла на прошка, любов, всеотдайност! Да не забравяме, че самите ние сме плод на Нечие вдъхновение и любов и да не губим нито за миг стремежа към съвършенство и творческите си заложби, които са втъкани в нашата космическа същност!

Кали Ян