На „наш” или на „чужд” терен „играят” имигрантските ни медии?

от

И какво и как да го правим?
Да им откъснем ли главите на нашите, стъпили накриво, и да ги експонираме на Дейли Плаза в Даун Таун? Или да се правим, че такова животно при българите в Чикаго не живее? Или в крайна сметка да постъпим трезво, умерено и мъдро?

Ясно е, че всяка редакция на българските чикагски медии, които дори и в това кризисно от всички страни време, са поне четири, си имат своите морални принципи и се опитват да ги спазват. И то много по-отговорно, отколкото това сега се прави в старата ни родина. Едно е да си в България, където в общата навалица дори компроматът е нещо като спорт… Друго е в САЩ да си вкараш автогол, с всяването на раздори или дори развалянето на българско средище от лични амбиции и от инат, когато си на имигрантско островче или оазис сред океан от други хора и народи.

Тук ние играем на „чужд терен”, защото околните ни разглеждат под лупа и ние трябва да се съобразяваме и със строгите съдии и с трибуните. След трагичен случай в семейството на българин и холандка, носеща българската фамилия на съпруга си, и която уби децата си, мнозина погледнаха на нас доста изкосо… Българки, възпитаващи деца в американски домове бяха освободени от своите задължения. Понесе се мълвата, че българките убиват деца!
Позната ни е и серията от скандали около няколко български църкви в САЩ, в края на които тези български духовни огнища като че се поболяваха още по-лошо. След такъв шум и лоша популярност недоверието към българите се увеличава драстично – какво ли сътрудничество с тях да чакаме, след като не могат да се разберат между себе си и в Храма Господен?

Когато в еврейската общност възникне спор – равини и разумни авторитетни хора от общността се затварят в синагогата и не излизат докато не изчистят докрай всяка неразбория. Никои разумни хора от разумните общности в Америка не решават проблемите си на улицата или чрез вестниците.

Журналистиката в имиграция е много отговорен занаят!
В Чикаго съжителстват повече от 150 емигрантски общности. Има и малка община, където общуват помежду си на езика, на който е говорил Иисус Христос. И всичките общности – гласно и негласно, се съревновават помежду си кой е ПО…!
      Мексиканските медии доказват, че никой не коси трева и не прави по-добри ремонти от мексиканците, руснаците превъзнасят своята душевност и своите инженери, за поляците да не говорим – полякът, дори и да не иска, е герой и голям човек. Сърбите се държат като близки роднини с Бога.
      Знаем от опит и това, че ако, примерно, се решава въпрос при ирландци, случаят се поставя спокойно, с разбиране и леко се стига до оптимални решения. В общност с вътрешни конфликти, със слабо лоби или със слаба вътрешна сплотеност, може да се очаква и друго развитие.
      Струва ми се че тази картина предопределя главната задача на българския вестник, телевизия или радио при конкретните обстоятелства: да създават по-добър имидж на нашата общност, по-висока сплотеност, по резултатно изтъкване позитивните качества на българите.
В Америка етническите общности се съревновават да покажат в по-добра светлина своята родина и себе си. А не в обратното – да изтъкват демонизма на сънародниците си. И тяхната преса – китайска, полска, руска, папуаска – се грижи главно за това.
      Трябва ли ние да правим обратното? Не, разбира се. Да си журналист в медия за свои сънародници в чужбина е въпрос на вяра, а не на безверие. Вяра в своята нация и в себе си – като част от нея.
      Да, трябва и се пише и за „черните дела” на българите в САЩ. За шофьори, които въртят кормилото по-дълго от допустимото и, уморени, правят тежки катастрофи. Пишем, че и сред нас има хора с дефицит на патриотизъм. Пишем, че често сме индивидуалисти. Пишем, че сред нас все още се среща необясним антагонизъм… Завиждаме. Материалисти сме. Че сме отгледали и майстори на обири по всички банкомати на планетата…
      Но трябва да пишем два пъти повече за нашите прекрасни деца, които печелят конкурси и награди за успеваемост в американските училища, както и за нашите специалисти, които са сред най-търсените в различни професии…
      Да, има и българи, които живеят „на границатa на закона”, или даже „отвъд в закона”, но истнината е, че повечето ни сънародници са достойни хора. Не бива да се затварят очите пред злото – най-малко това прилича на журналистите от медиите на етническите общности, които би трябвало да са свободни от партийни и корпоративни медийни ангажименти. Те трябва да са внимателни и отговорни, достанъчно опитни и талантливи, за да покажат ярко и реално достойнствата на своя народ и своята общност!