Видението на Света Богородица

Слънцето грееше в целия си блясък и обливаше със светлината си притихналите дворове. Приятна топлина проникваше в пространството, докосвайки с невидими пръсти всичко, до което имаше достъп. В благодарност, цветята отваряха любопитни очи, за да открият своя благодетел и разпръсваха около себе си вълшебни ухания. Животните лениво примижаха, отпуснали уморено тела, в очакване на нечия ласка. Птиците – възторжени, се опитваха да оставят диря в пространството, порейки с пърхащите си криле прозрачния въздух. Екстазът им раждаше неподражаеми песни и те се надпреварваха да ги излеят навън от себе си. В противен случай сърчицата им биха се пръснали!

Единствено хората, увлечени в своето величие, не забелязваха красотата на тази магия и се занимаваха със своите човешки дела. Потънали в безкрайния низ на проблемите си, те нямаха време да обърнат очи около себе си, да се вгледат в пространството, което като модерен киносалон би им показало невероятни епизоди от филма на Сътворението. Хората не помнеха, не знаеха и не искаха да научат нищо повече за света и за себе си, смятайки, че притежават цялото познание. Считайки, че вършат велики дела, те наистина си вярваха и трудно биха допуснали някакви съмнителни събития да променят вкамененото им мислене.

Две жени вървяха по прашния път към смълчания град. Слънцето докосваше с палавите си лъчи косите им и около тях се образуваше ореол от светлина. Въпреки умората, лицата им излъчваха някакъв неопределен магнетизъм. Спокойствие и дълбока мъдрост се четеше в очите им. Те не разговаряха помежду си, но личеше, че се разбират без думи. Невидима обща цел ги водеше напред – към поредното място, обитавано от техни събратя.

Ето, пред очите им се показаха първите къщи – бели, подредени като наниз на огърлица, изправили една след друга грациозни снаги! Слънцето надничаше в зеленината на дворовете и си играеше с цветята и листата, пропускаше снопове лъчи между клоните и пращаше слънчеви зайчета по лицата на хората, сновящи наоколо. Но те не ги забелязваха. Бяха толкова погълнати от своята работа!

Двете жени спряха, за да се полюбуват на прекрасната гледка. Може би този път ще имат шанс? Може би тук хората ще им повярват? Съмнението се опита да се прокрадне в мислите им и за миг очите им видимо помръкнаха, но това не продължи дълго. Нещо много по-мощно, по-силно от него ги озари отвътре и те отново се усмихнаха и придобиха увереност. Истината им прошепна, че трябва да продължат, защото само така има надежда тя да изплува на повърхността. Все някъде някой ще се вслуша в думите им и ще ги приеме с доверие. Тогава светът би изглеждал различно! Тогава хората биха видели много неща, за които сега очите им са слепи!

Окуражени, двете жени продължиха напред, за да потънат в пазвата на непознатия град.

Спряха пред поредицата бели къщи. Хората сновяха забързани, но като видяха непознаните, приближиха към тях. Все пак, любопитството им не бе ги напуснало и ги подтикваше да научат кои са и какво търсят.

– Добър ден! Идваме, за да споделим нещо, което е хубаво да знаете! – започна едната от тях. – Тръгнали сме не по своя воля да обикаляме от врата на врата, а защото това, което се случи на тази жена – и тя посочи към спътницата си – е нещо много специално и показателно и хората трябва да научат за него.

Впечатлени от думите, смълчаните хора очакваха продължението, но нотка на съмнение вече пропърха в съзнанието им. Кой ги знае какви са тези? Нима нормален човек би тръгнал просто така да обикаля по чуждите къщи? Подозрението вече надникна в очите им и те започнаха да търсят в жените скрити дефекти. Да, виждаха прахта по нозете им, косите им бяха разпилени, разбъркани, нещо екзалтирано имаше в очите им… Каква ли глупост ще им сервират! Защо ли изобщо ги слушат?

В това време непознатата продължи:

– Тази жена е свидетел на нещо велико! Тя видя Богородица с Младенеца, видя ги наяве! Те са живи и когато решат, могат да се разкрият пред хората! Неизвестно защо не пред всеки, но задачата на тези, пред които са се явили, е да разкажат на останалите за това, да ги информират за посланието им. Може би, тогава хората биха си задали много въпроси, отговорите на които ще успеят и сами да открият?

– Това ли било? – произнесе отегчено един от слушателите, подразнен, че е загубил в празни приказки част от ценното си време.

– Вървете си, и бездруго имаме достатъчно работа, за да слушаме глупавите ви брътвежи! – той се обърна и тръгна към дома си.

– Хайде, прибирайте се! – извика към децата си една от присъстващите и ги затика към вратата на къщата. В очите на децата се четеше нескрит интерес. Такова нещо те чуваха за първи път. Никой досега не бе им говорил, че е виждал лика на Божията майка. Защо не им позволяваха да чуят как е изглеждала, какво е казала? Но силната родителска ръка ги буташе към смълчания двор и не откликна на молбите им да останат още малко.

– Нямаме време да слушаме глупости! Махайте се! – изплющяха в пространството думите, като вой от камшици.
Жените правеха последен отчаян опит да задържат вниманието на разотиващите се хора. Защо не искаха да ги изслушат? Защо така уплашено всички бягаха от една толкова красива и показателна истина, която малцина биха могли да изживеят?

– Почакайте, чуйте!… – настояваха те с последна надежда да пробудят интереса на хората.

Втората жена заговори тихо, но убедено:

– Постойте, не си отивайте, чуйте това, което ще ви разкажа! Аз наистина видях Богородица! Не си измислям, това действително се случи с мен, нека ви разкажа!

Но хората вече се прибираха и тя виждаше само гърбовете им. Плътна буца заседна в гърлото й. За кой ли път! Нещо тежко легна в гърдите й и затрудняваше дишането й. Обида, болка, огорчение – такива чувства превземаха стъпка по стъпка територията на същността й, а някъде сред тях се прокрадна и жалост към хората – те бяха като слепци, които не позволяваха да им се отворят очите, постоянно се окайваха и упрекваха своя недъг, а когато някой се опиташе да им помогне, с недоверие и смехотворна гордост го отблъскваха и не му позволяваха да ги докосне. Сякаш интуитивно се страхуваха от това, което биха видели, проглеждайки!

– Аз наистина ги видях – Богородица и Младенеца, повярвайте ми! – гласът й звучеше умолително и тъжно, но вече нямаше кой да го чуе. Всички врати бяха залостени. Само глухите стени на къщите белееха като призраци под лъчите на слънцето.

Въпреки огромната болка от недоверието на хората, двете жени продължиха по пътя си. Обикновено такава бе реакцията. Малцина оставаха да ги изслушат докрай. Но дори чули историята, голяма част от тях я забравяха още с хлопването на пътната врата. Други я носеха известно време в съзнанието си, но накрая надделяваше желязната им човешка логика и я отпращаха в графата „Невъзможни неща”. И само една малка част от тези, които бяха си позволили да я чуят, допускаха в себе си зрънцето на вярата и приемаха факта, че все пак е възможно това да се случи на някого! Оставяха в душите си тази невероятна случка, за да си я припомнят и съпреживяват, както си я представят, в моменти на нужда. Все пак, заради тази, макар и твърде малка част от човешкия род, си заслужаваше да се изживеят всички трудности и унижения, породени от недоверието и присмеха, които получаваха обикновено двете жени.

Пред очите им белееха последните къщи на смълчаното селище. Колко усилия потънаха в нищото! Колко тъга се наслои в душите им под пластовете горчилка! Назад остана поредния опит да позволят на хората да съпреживеят нещо велико, едно чудо, едно свидетелство за небесна подкрепа, един лъч надежда, че човек не е сам, изоставен на тази земя, едно безмълвно обещание за нещо повече от това, което е познато… Но хората за пореден път не пожелаха да чуят, а после да решават дали да го приемат или не. Просто хлопваха вратите пред неизвестното, страхувайки се да научат нещо повече, плашейки се, може би, от самите себе си, от своята реакция. Или бяха толкова самовлюбени и самозабравили се, че приемаха единствено своите смехотворни закони за верни?

„Аз съм началото и края!”

„С мен започва и свършва светът!”

„Мен ме няма, светът не съществува!”

И колко още подобни мисли, пораждащи заблудата за човешкото величие, караха хората да се самозабравят в манията си за величие и вечност!

Две жени вървяха по прашния път напред, към поредната неизвестност. Всяка от тях бе потънала в своя вътрешен свят. Болката от поредното съприкосновение с човешкото неверие бе отстъпила място на надеждата, че следващия път, може би, щяха да ги приемат по различен начин. Никой не можеше да отмие с недоверието си събитието, което докосна като чудна магия живота им. А то бе толкова живо и реалистично, така красиво, така заредено с величие и неописуема мощ, че си заслужаваше да бъде преживяно, почувствано, преразказано и изстрадано!

Който имаше уши, щеше да чуе, който имаше очи, щеше да види, който имаше сърце, щеше да почувства, който имаше душа, щеше да повярва, без да търси осезаеми, материални доказателства! Понякога просто приемаш истината – като въздуха – вдишваш я, без да се замисляш откъде идва, кой я сътворява, защо е невидима! Тя е необходима потребност, без която животът би бил една агония.

Това си мислеха жените, крачейки по неравния път. Слънцето грееше високо в небето все така дружелюбно и се опитваше да внесе своя оптимизъм в душите им, да подкрепи със силата на светлината си смисъла на всичко, което предстоеше да се случи. А нещо трябваше да се случи! Хората трябваше да се събудят, да проникнат в истинските параметри на света и на своя живот, да открият същинския смисъл и призванието си, за да се почувстват щастливи, пълноценни, потребни.

Някаква странна тишина обграждаше света и усещането за осезаема потайност, мистичност и загадъчна неизвестност витаеше в смълчания въздух. Край себе си жената виждаше хора и всеки от тях се занимаваше с нещо. Тя беше близо до тях и в същото време достатъчно далече от мислите им, за да знае какво точно ги вълнува в момента. Тогава вдигна очи и погледна пред себе си. Господи! Очите й се разшириха в почуда! Сякаш за пръв път видя света! Такава гледка никога не бе се явявала пред погледа й, макар да бе обходила доста красиви места. Цветовете наситено отразяваха светлината, някаква пастелна плътност струеше в пространството, въздухът бе като прозрачен кристал и в същото време осезаем и чист, зареден с магнетизъм!

Напред, в далечината, се открояваше билото на синьо-зелена планинска верига. Въпреки разстоянието, тя различи контурите на величави тъмни дървета, които като огромни гиганти бяха вперили поглед в пространството. Такава приказна хубост не би могла да бъде сравнена с нищо видяно! Усещаше танца на птиците, къпещи се в светлината. Навярно това бе израз на възторга, който изпитваха в своите малки души! А между тази изразителна далечина и мястото, където стоеше жената, се простираше огромно езеро – ако протегне ръка, би я потопила в смълчаната бяла вода. Такава чистота се излъчваше от блестящата му повърхност, че в отражението на небето се виждаше танца на птиците! Първоначалният захлас отстъпи място на осмислянето и жената потръпна. Тя почувства важността на този величествен миг и реши да го сподели с хората около себе си.

– Вижте, вижте колко е красиво! Погледнете натам, такава гледка не може да се опише с думи! – и обърна глава към тях, надявайки се да не пропусне някаква промяна в пейзажа. Но, все пак, се чувстваше длъжна да привлече вниманието им. Като видя, че те също са отправили взор в далечината, отново се обърна към езерото. Съзерцаваше безмълвно това величие, от което се излъчваше непознат заряд и усещане за вечност.
Тогава изплува светлината…

Напред, в отдалечения край на огромното езеро, в подножието на притихналата планина, от водата започна да се издига светлина. Невероятно! Тя доби заоблена форма, от елипсовидната й извивка се отичаше кристална вода и падаше безшумно в безмълвното езеро. Жената не смееше дори да примигне – от страх да не пропусне нито миг от това, което ставаше пред погледа й. Дори не знаеше диша ли, тук ли е или някъде в други измерения. Не мислеше за нищо. Просто съзерцаваше това невиждано чудо.

Светлината се превърна в огромно огнено кълбо, което остана известно време над повърхността на водата в странна неподвижност. По тялото на жената преминаха тръпки – непознати, всепроникващи, разтърсващи. Те попиваха във всяка нейна клетка и я зареждаха с първична мъдрост, с познания, които й се струваше, че е притежавала някога, но е загубила незнайно къде. Изведнъж светлината започна да се отдръпва – бавно, тържествено, от краищата навътре. Златистият й блясък се топеше постепенно, за да се превърне в наситена, плътна многоцветност. Синьо, зелено, жълто, червено… Цветовете добиваха такава дълбочина и сила, че запленяваха погледа. Пелената на светлината продължаваше да се топи и в един миг се отдръпна докрай! В цветовете на тази магнетична картина се появи в цялото си величие Богородицата – красива, застинала над прозрачните води на езерото, в одежди, изтъкани от многоцветна дъга, на ръце с Младенеца – притихнал, с поглед отправен към далечния бряг. Не, това не беше измама!

В този миг жената отново си спомни за себе си и за хората наоколо. С усилие обърна глава към тях, за да ги попита и те ли виждат същото. Гледката я разтърси докрай. Тогава разбра величието на това, което се случваше! Всички – коленичили, с ниско наведени глави, се молеха! Да, какво по-нормално чувство от това да изпиташ свещено благоговение пред Тази, която е имала смелостта да роди Божия син! Жената се подчини на всеобщия порив и се преклони пред силата на този момент! Душата й изричаше възторжени молитви, раждани буквално в мига от дълбините на личността й! Бе изпълнена с трепетно смирение, признателност, умиротворение и вътрешен мир, каквито не познаваше досега. Но в същото време нещо по-силно от това надделяваше в нея и тя отново вдигна глава, за да отправи смутено поглед напред, страхувайки се, че там няма да открие това, което видяха очите й. Всичко обаче си беше така! В далечината, все още, продължаваше да стои в цялото си величие Богородица, прегърнала в ръцете си малкия Иисус! Лицата им изглеждаха одухотворени, изразителни, усмивка се прокрадваше върху устните им. И някаква негласна благословия, която витаеше в сгъстения въздух. Няколко пъти жената прекланяше смирено глава, но бързаше отново да я вдигне, за да се увери, че всичко е истина. И всеки път откриваше срещу себе си, някак естествено вместена в красивия райски пейзаж, Майката Божия със своя Син на ръце! Молитвите се преплитаха с възторга от преживяването, одухотворението прерастваше в дълбоко осмисляне на Сътворението, на първопричината за произхода на нещата, на света и мястото на човека в него, на всички онези ценности, истини и закони, съществуващи независимо от човешката воля.

Колко продължи всичко това, жената не помнеше, а може би и не знаеше. Но беше достатъчно дълго, за да се запечата в съзнанието й с дълбочината на първородния вик, с трайността на светлинен заряд, оставил след себе си блестяща диря завинаги в нейната човешка душа! Тя научи за краткото време толкова нови неща! И въпреки че не всичко разбра, бе убедена, че постепенно, ден след ден, преминавайки през своя сложен живот, ще разгадава едно по едно всяко послание на Пресветата Майка, за да го предаде и на другите, които са нямали шанса да я срещнат директно пред себе си.

А останалите присъстващи? Всеки от тях пое по своя път, понесъл в душата си факела на познанието, за да разнася светлината между хората! Макар че те толкова трудно пожелаваха да погледнат към тази светлина!

И какво от това, че днес никой не й повярва? Истината не можеше да остане вечно скрита, въпреки нежеланието на мрака да я допусне сред хората. Тя, подобно на светлината, притежава неуморимата сила да устоява и да се показва в целия си блясък, когато настъпи мигът.

Жената закрачи по-смело напред, към поредната среща в непознатото селище. Не може по тази земя да няма пробудени хора, които да се вслушат в посланието, което им носеше! А то е толкова просто и смислено!

Човек е следа от Божията искра, рожба на Неговата мечта – да твори, да създава, да населява световете с живот, а в човека да вложи нещо повече – частица от Себе си, от Своята мъдрост, познания, мощ! Но най-важното – да му вдъхне от онази Любов, която е първопричината да бъде създадено всичко! И за да го спаси от забравата, от греха, от смъртта, за да му покаже верния път, за да му даде шанс да се поправя, когато сгреши, като единствен пълноправен Учител, Той му изпрати Своя син, роден от Жена!

Човек трябва само да повярва в своя Спасител, да отвори сърцето си и да направи в душата си малко местенце за Него, за да Го намира там винаги, когато има нужда от подкрепа, утеха, мъдрост, съвет. И да не губи никога своята Вяра, Надежда и светла Любов!

Не знам доколко ще повярваш.

Не знам дали изобщо ще си направиш труда да се замислиш възможно ли е или не нещо толкова абсурдно.

Не знам дали няма да се прокрадне насмешка не само в мисълта, но и в очите ти, ако стигнеш до края.

Но знам нещо повече. И ще ти го кажа! С риск да ме сметнеш за луда, наивница или халюцинираща явни мистерии.

Аз съм жената, която видя всичко това!

Аз съм тази, която толкова дълго носи болката от недоверието на хората и абсурдното им нежелание да повярват, че могат да се случват подобни неща!

Аз съм тази, която въпреки всичко, се осмели да разкаже невероятната история, с надеждата, че все някой ще размисли върху нея и ще потърси отговор на много свои въпроси!

Аз съм тази, която разбра, макар не изведнъж, че това послание е имало смисъл и ще продължава да има, ако не се откажем да го търсим!

Аз съм тази, която ще остане признателна завинаги на Пресветата Майка за щедростта, която прояви, представяйки се по този недвусмислен и категоричен начин пред мен! Поласкана съм от доверието й, че няма да отдам случилото се на някакви неясни фантазии, а ще проникна по-дълбоко под пластовете на привидната абсурдност, за да открия онова, което е искала да ми покаже. И ще разкажа на хората! За да знаят, че се случват и такива неща!

Можеш ли да бъдеш сигурен, че един ден нещо подобно няма да се случи и с теб? Жалко, ако отговорът ти е категорично положителен. Въпреки това, ще ти кажа, че нищо не е сигурно в този свят. Затова не бързай с отричането. Ако не можеш да приемеш нещо, поне му дай шанса да те докосне, пусни го да се разходи в душата ти – може да провокира въпроси у теб и да ти стане интересно. То така или иначе ще те напусне, ако не намери разбиране. Така че, не бързай да отричаш.

Аз направих всичко, което бе по силите ми – да опиша нещо толкова сложно, неповторимо и несравнимо с каквото и да е друго преживяване, за което е беден човешкият речник и са оскъдни думите, съставящи всеки земен език! Знам, че не успях да предам буквално величието на това необяснимо преживяване, гамата и дълбочината на чувствата, бушуващи в изумената ми същност, но съм доволна, че все пак намерих сили в себе си да изпълня това, което се искаше от мен – да разкажа на хората, независимо от това дали ще ми повярват или не.

То просто се случи!

През една ранна лятна утрин, близо до морския бряг!

А само след седмица бе християнският празник Богородица!

Калина Томова