Из том 1 на „Chicago – Българският град”

от

Когато Алеко беше в Чикаго
Картинки от Чикагското изложение през 1893 г.

…Да се поспрем при бай Айвазияна. И г-н Йовчев е тука. Той познава слабостите на американците, знае добре английски и помага на г-н Айвазияна да разхвалва и разпродава “Bulgariancuriosities”. Това е и надписът над павилиона. На първи план около бараката са
изправени манекени, облечени в шопски мъжки и женски костюми. От двете страни на
входа има джамлъци с всевъзможни стари и нови монети, с пощенски марки и карти;
на другите две страни, които също са отворени, разложено е всичко, което
Айвазиян е могъл да накупи от нашите села в течение на няколко години: шити
пешкири, кърпички, чорапи, лапчуни, обици, чепрази, пръстени и стотини дрънкала,
с които се кичат селянките.
Г. Йовчев и още един помощник се разправят с “мющериите” и най-добросъвестно удовлетворяват неутолимото любопитство на американките.
Айвазиян се обажда сегиз-тогиз:
– А бе лаф пара не чини, защо не им кажете да купят нещо.
– Защо й искаш един долар за ножиците бе, искай и два долара. Позавърти я
малко, кажи й, че тези са стари ножици, няма ги вече в България; кажи й, че от
Насрадин Ходжа са останали. Насрадин Ходжая калм – тъй й кажи.. Я виж там онзи абдал какво иска. Земай им по пет цента бе, нали ги видиш какви са будали!

…Аз седнах на сандъка при бай Ганя. Той ми разправи, че е пратен тука от
един цариградски евреин да продава терше. Трийсет дена се клатил из Средиземно
море и Атлантическия океан, догде стигне от Цариград до Ню Йорк. Омръзнало му да
седи и в Чикаго.
– Бамбашка свят – оплакваше се бай Ганьо, – студен свят. Па и женските им
хептен заиф работа. (При тия думи бай Ганьо презрително изгледва посетителките.)
Е друго са нашите хора, жените, гледаш го, едро, червено, здраво, пращи, дявол
да го земе!
Бай Ганьо обръщаше разговора все към “женския въпрос”…

Алеко Константинов,
Откъси от „До Чикаго и назад”,
поместени в том 1 на „Chicago – Българският град

Америка започва от Статуята на Свободата

„Бойнг 747”, „Джъмбо”… Тогава за пръв път се качих на такъв огромен самолет! В големия салон – краят му не се вижда! 70 метра дължина, 580 пасажери, на 10 000 метра височина. В предната част – втори етаж. „ВИП” пътници. Не смеех и да си помисля дори да надзърна там. И общият салон за мен беше като библейско чудо. Невъобразим разкош. И най-важното – носеше ме над облаците към Новия свят! С 1000 километра в час.
Пътувах за Америка! Какво ли ме очакваше в тази непозната земя? Било дълго, казваха, да прелетиш над почти цяла Европа и Атлантическия океан до Ню Йорк. В главата ми е имало, обаче, толкова много мисли, че там не бе останало местенце нито за време, нито за разстояние! Като отнесена от вихъра на радост и притеснения изведнъж ме събужда някакво раздвижване сред спътниците ми. Всички, през главите едни на други, се протягат към малките прозорчета на самолета… Аз съм сред най-щастливите. Седя до прозореца…
И – ето я! „Статуята на Свободата”… Вече съм сред милионите хора, по чиито скули се е спуснала сълза от широко отворените очи, съзрели първия знак от Земята, на която ще живеят отсега нататък…
След 9 месеца прекарани в италианския лагер за бежанци „Латина”, на 19 февруари 1973 година стъпихме със съпруга ми на американска земя! Въпреки радостта ни – в сърцата ни имаше и болка – нашата дъщеря Рени остана в България…

В Ню Йорк, с 25 долара в джоба

… Идвахме от топлата Италия и Ню Йорк на всички ни се струва студен като Сибир. Сгряват ни, обаче, в едно топло помещение с кафе, чай и сандвичи. Стискаме в джобовете си по 25 долара, с които ни дариха хората от една църковна организация, чакащи ни на летището в НЮ ЙОРК, и се радваме, че за първата закуска в САЩ не ни искат от тия пари. Ама не всичко е наред. Хлябът е някакъв чудноват и капризен – залепва по небцето и не можеш да го преглътнеш! Боже! В тая страна не знаят да месят хляб! Как ще се живее? Въпреки, че едни познати на моя приятелка бяха писали, че в Америка с храната е като „всеки ден – Великден”, а „…пържолите са като подметките на Дан Колов”! Не жилави, а по големина.

Моят жесток треньор по английски език

Във фабриката за лекарства работехме като роботи, автоматично, а в главите на повечето от нас – украинци и руснаци, кубинци, сърби, унгарци, българи… се въртеше буря от неправилни глаголи, тежки за произнасяне английски думи и спелуване…
По едно време работех и втора работа в една библиотека. Там се запознах с колежка по съдба от чешки произход. Беше дошла в Америка като съвсем малко момиченце и имаше в себе си всичко добро от американците, но пазеше и всичко ценно от своята европейска Прага. Тя се захвана да поправя многото грешки, които правех в моя нестабилен по онова време английски език. Каза ми, че всеки път, когато чуе от мен грешна фраза или дума ще ме поправя. Американците са ларж, джентълмени, никога не те поправят, правят се че добре те разбират, дори и лошо да говориш и непрекъснато те ободряват, че се изразяваш на техния език повече от прекрасно.Чехкинята вървеше почти през целия ни съвместен работен ден рамо до рамо с мене и постоянно ме разпитваше с учебна цел. Беше ми треньор, който ме тренираше да говоря. Безмилостно. Днес й благодаря и за спелинга, и за фонетиката, и за начина да подреждам думите си в изречението, за което настояваше необикновено взискателно. „Бог ти е дал дарбата да станеш лекар, дал ти е красота и добър характер, довел те е в Америка…Трябва да научиш английски, трябва да говориш в тази държава!” Побъркваше ме със строгите си изисквания дотам, че дори не ми се идваше на работа… Но издържах и днес я обичам повече от всякога!

Животът беше прост, а времената – евтини…

Когато човек се озове сред нови хора, обикновено инстинктивно започва да търси сред тях свои „земляци”. Така и ние в Чикаго след не много време се „открихме едни други” – хора които бяхме живели или работили сравнително повече време в София. Събрахме се няколко фамилии и личности, близки по възраст и донякъде по интереси и начин на живот. Много от първите ни срещи се случиха в църквата. Опознахме се с Вили и Ваньо, Ханка и Боби, Джени, Джони и Нели, Снежа и Мишо, Славена и Христо, Роза и Венци, Ваня и Ники. Всички софиянци. Само Сашо беше от Пловдив, но струваше за трима… От дошлите доста преди нас бяхме близки с бай Димитър Тикатов и жена му Маргарита… Ние не бяхме нито от „старите”, нито от младите, общо в групата всички бяха между 20 и 30 години, затова и животът в нашата компания беше и достатъчно сериозен и достатъчно разнообразен и емоционален. И тогава имаше барове, хазарт и любовни авантюри, но основните наши цели бяха да станем колкото се може по-добри в професията си, да подобрим нашия живот и да помагаме на роднините в България, да се съберем с децата и семействата си и да бъдем щастливи…
След не много време някои наши сънародници посъбраха пари и се преместиха от шумните чикагски улици из събърбите, край малки езерца и на зелени полянки, а Ханка и Бого, например, постигнаха в тази насока истинско съвършенство. Нарекохме американската им къща „Малката Швейцария” и често им ходехме на всякакви рождени дни и празници, а из цветните лехи в градинката им се чувствахме точно като в България. И днес не знам защо измислихме тази „Малка Швейцария”, защо не казвахме, че отиваме в „Нашата България”.
А когато тръгвахме за Вили и Ваньо – знаеше се, че отиваме в „Къщата на хъшовете.” Там всичко беше прочуто и легендарно – особено готварското изкуство на стопаните, което стигаше до там, че уморени от ядене често оставахме и да преспим до сутринта…
Работеше се страшно много. Имахме трудно време, тежки години. Беше ни срам да търсим милостиня от държавата и със сигурност сме изглеждали доста глупаво, че не „използваме” помощите, в които други имигранти бяха станали големи спецове. По две работи работехме наведнъж но плащахме всичко със свои пари!
Разбира се, че намирахме време и за „разпускане”. Български ресторанти нямаше, затова ходехме в сръбския ресторант на Миомир – на „Лорънс” и „Линкълн”, където нашата Роза пееше в оркестъра, а Вили, Сашо, Бого, Ханка и други работеха в „Кръчмата на българските хъшове”, или поне присъстваха на празненствата. Уж сръбски беше, а на бара – българи, оркестърът – с българска певица. Там се срещахме една група приятели, с които и до сега споделяме част от живота ни. В тези години се запознах и с моята приятелка Вили, с която вече много години пазим най-добри чувства една към друга.
Ходехме и на ски в Колорадо. Тогава времената бяха „евтини”. Животът беше по-прост. Някои и не мислеха за коли, пътуваха с автобуси и влакове. Нищо, че бензинът беше само 21 цента за галон…

Д-р Виолета Симов – Динев
Откъси от спомените, поместени в том 1 на „Chicago – Българският град

Защо младите българи в Чикаго разполагат с уникална среда…

Който и път да избере човек, един град като Чикаго с население от девет милиона души му предоставя рядката възможност да го извърви успешно. И все пак в това отношение Ветровитият Град не се различава особено от останалата част на САЩ. Има нещо друго, което прави Чикаго уникат, и то е което поставя младите ни емигранти в привилегирована позиция.
Чикаго е един от най-мултиетническите градове в света. За това разбира се имат принос огромен брой нации от всички континенти. Може би дори ще е уместно да се каже, че това е всичко, но не и един нормален американски град. Ако се направи допитване може би дори ще се окаже трудно да се намери човек, чийто дядо да е роден в Америка. Всеки идва от някъде и всеки носи нещо със себе си. Германците идват със своя Октобърфест, ирландците с баровете и кръчмите, италианците с кухнята, мексиканците със семействата си, индийците с кърито и королите си, японците с дисциплината, а поляците – с едната си нецензурна дума, която повтарят непрекъснато. Всеки носи своя свят със себе си. Това прави Чикаго град изключително пъстър и многообразен.
Но не на последно място идваме и ние българите, носещи желанието си за нормален живот, търсейки възможност да помагаме на близките си в България, а някои и все пак с не чак толкова позитивно приемани от обществото и властите привички, които съответно се научаваме да коригираме.

Строителите на Българското Чикаго

Нещо още по-забележително обаче е общественият живот, който се е формирал в тази българска диаспора. Започвайки от 90-те години, когато по-значителен брой наши сънародници се заселват в Чикаго, българското общество разцъфтява в многообразието си, в което го намираме днес. Създават се редица български училища, църкви, културни центрове, вестници, бизнеси, организации, алианси, заведения, спортни клубове и пр., които в последствие заработват едни с други. Това сътрудничество е забележителен факт, който много рядко се наблюдава дори в родната ни страна. Това е истински пример за разбирателство и за това как трябва да функционира едно общество за да бъде продуктивно.
Тези са трите фактора, които обособяват позицията на българските младежи – имигрирали в Чикаго като уникална – възможностите, с които разполагат за изграждане и реализация; културното многообразие разширяващо мирогледа им и опита от наблюденията, които имат върху едно общество, което се развива в правилна и позитивна насока.
Не е ли това уникално и окуражаващо? Защо същите тези млади хора да не са онзи важен фактор, който би могъл да помогне на нашата родна страна България да се изправи на крака? И защо да не са точно те, които ще се завърнат по домовете си в бъдеще и ще инвестират там всичко което са придобили тук. Може би има причина човек да се роди точно в своята страна… Въпреки като че всеки вдига ръце и най-често се бори сам, онези които знаят по-добро от това, ще се хванат за ръце и ще свършат правилно това, което зависи от тях. Това са възможностите и целите, които стоят пред младите българи в Чикаго.