ТВОРЧЕСТВО

МИСТЕРИЯ

Калина Томова

Когато застана на ръба на скалата, си помисли, че това е краят… Краят на пътя, след който няма изход наникъде. Съзнанието й не търпеше възражения – изпитваше онази сигурност в доводите си, че не позволяваше коментар дори на себе си. Нейното все още живо съзнание… За какво ли й беше? Като захвърлена стара детска играчка, префасонирано и изхабено с годините, разцентровано от постоянните залитания, падания и удари, обезформено и поразкъсано тук-там…  Нейното все още живо съзнание…
Да, това е краят! Всички врати са затворени – плътно! Зад нея, пред нея – всички! И ключовете са захвърлени в най-дълбоките води – все едно морски, речни или просто в тези на някой стар кладенец. Няма изход… наникъде…

Ръбът на скалата се потресе от ужас. Как така? Нима тази жена няма очи? Почувства нейното безумие още в мига, когато кракът й стъпи върху челото му… А още по-осезателно го долови, когато намести и другия. Тогава надникна в душата й… Нали бе толкова древен и мъдър! Той беше ръб – стар, достолепен, висок ръб на скала. И знаеше всичко. От висотата си можеше да види толкова неща. И да чете истините – на земята и на небето – като в отворена книга.

Но жената не знаеше тези неща. И как би могла? Тя беше само човек – малък, обикновен, земен човек, вървящ по своя житейски път – толкова лъкатушен и гърбав, че рядко й оставаше възможност да погледне встрани. Може би вината не бе нейна? Може би така е устроен животът на хората, че от нивото на своя човешки ръст не могат да стигнат с поглед до същинските неща, до големите истини? Острият ръб сбърчи набразденото си чело в дълбок размисъл… А жената като вкаменена стърчеше отгоре му. Каква невероятна гледка! Отдалече би могло да се приеме, че някаква тънка самотна антена към космоса е забила снага в достолепния връх и приема сигнали – първични сигнали от дълбините на вселената, които трансформира и ретранслира към хората по тази земя…

Изведнъж ръбът се разтресе! Една щура мисъл пробяга в грапавото му скалисто съзнание. Ненапразно бе стърчал хилядолетия сам, сбирайки в себе си мъдростта на сътворението. Да! Той ще отвори вратите пред тази жена! Ще й подхвърли ключа, защото ключове винаги има, дори в най-недостъпното и затънтено място. Но хората са толкова малки, че не успяват да ги забележат и отчаяни, се отказват от мисълта да ги търсят.
Жената почувства под нозете си леки вибрации. Това я откъсна от нейния унес, мисълта й политна внезапно нагоре, разтърсена и изненадана. Какво ли се случи? Изведнъж очите й прогледнаха. Но, къде е? Около себе си не виждаше друго, освен синьо небе… и светлина – сияйна, мека светлина! Сякаш някой бе разтопил тонове злато, за да ги разлее в небето. Слънцето, може би, бе пробито и от недрата му изтичаха реки светлина!? През тялото на жената премина непозната тръпка – завладяваща, огнена, съзидателна.

Почувства прилив на такава енергия, че ако бе разперила ръце, би полетяла! В този момент видя – себе си, скалата и острия връх, на който бе кацнала като птица. И се уплаши – от своите мисли, от отчаяното си съзнание, което я доведе дотук, убеждавайки я така категорично, че това е краят, на всичко. Но… пред нея имаше толкова посоки! Как можа да се подведе така лекомислено? Да повярва, че няма никакъв изход? Нечий далечен, непознат глас нашепваше нещо в съзнанието й, което реши да се вслуша… Какво? Ръб на скала да говори? Нима? Невероятно! И звучи така обещаващо! А може би, наистина не е празнодумие? Може би, наистина един самотен ръб на скала е достатъчно мъдър, щом е успял да попие в себе си историята на вековете? Историята, която разказва за силата на човешкия дух, за смисъла на живота и за ролята на страданието в него, за необятните хоризонти на човешката мисъл и за силата на мечтите…

Жената слушаше и удивена виждаше край себе си красотата на този свят, сътворен с толкова много любов. И се питаше: защо хората не успяват да забележат всичко това, защо сами затръшват вратите пред себе си и захвърлят ключа, без да поглеждат къде? Защо пропъждат любовта така лекомислено? Може би, защото не я познават? Може би, защото не я разбират? Или защото предпочитат да живеят в безлюбие, вместо да я съхраняват и пазят в нейния истински облик? А любовта е навсякъде, ако бъде потърсена. Докато светът съществува, ще има любов! Отиде ли си любовта, тогава наистина би настъпил краят – на всичко.

Тишина… Няма движение… Няма мисъл… Само усещане… Първично, дълбоко, неопровержимо… Усещане за вечност… Без край… Има много врати и зад всяка от тях – по някоя истина… Стига да откриеш ключа… Или някой да ти го подаде – в последния миг, преди да решиш, че това е краят…

Светлината минаваше спокойно през тях… Една жена, кацнала като тънка самотна антена върху набразденото чело на недостъпния връх… Светлината, пречупена в цветовете на дъгата, си играеше с мислите на жената-връх, моделираше от тях разноцветни идеи и ги пущаше свободни в пространството. За да достигнат до другите хора и да оцветят дните им! И да им вдъхнат стремеж – към високи, непознати върхове!

***

ДЪГА

ТЕОМИРА – ДЕСИСЛАВА ПЕТКОВА

Слънчице изгря, дъждечко заваля,
литнаха врабчета с тънички крачета.
Чудната дъга песничка запя:
Колко красота има над света!

В детските души радост се роди,
Ангели добри носят куп игри,
бисерни мечти има във очи,
блеснали звезди светят до зори.

***

МОЛБА

Tzveta grady

Пред иконата заставам всяка вечер, свята майко,
примирено свела съм пред теб глава.
Моля те върни покоя ми в душата,
помогни ми да не съм сама в света.

Не знам дали това, което казвам дали до теб достига и кога.
Аз просто искам да повярвам, че те има,
затуй пред тебе коленичила заставам,
за да опростиш на грешницата ти греха.

Аз мислех си, че праведна живея,
макар или дори да бъркам в това.
В себе си дълбоко се покайвам.
Дай мир на моята душа.

Аз твърде дълго бях самичка.
С това изкупила съм своята вина.
Върни ми любовта, която е далече,
за да мога да се радвам пак, макар и в старостта.

***

МЪКА

Tzveta Grady

Недей да плачеш, избърши сълзите,
обърни назад ти своята глава,
по мъжки скрий ги, преглътни ги,
ако можеш даже избърши ги,
но не давай другите да забележат това.
Тя мъката еднаква е за всички,
обидата стаена, трови нашите сърца.
Какво да правим, знам живота ни е труден,
подиграва се с нас и нашите деца.
Затуй дори до утре ти да плачеш,
да търсиш где е справедливостта.
Повярвай, братко, няма да я срещнеш
и ще останеш само с накърнената душа.
Това е дето исках да ти кажа и мене вътре същото гнети,
но мога ли със сълзи аз да го поправя,
то пак ще продължава да ме мъчи и боли.
Затуй ти на душата си не слагай неуспехите от прежните ни дни.
Животът и до днес не ни прощава, затуй по дяволите да върви.

НЕ СИ ОТИВАЙ

Tzveta Grady

Почакай не тръгвай, ще дойда.
Поглеждай навън и така,
когато зората изгряла ти видиш
ще бъда до тебе и ще играя с твоята руса коса.

Когато през прозореца чуеш
любовни трили как славея нежно реди,
заслушай се и в шума на брезата,
в него моя шепот до теб ще достигне дори.

Не се извръщай, ако с поглед ти нещо не зърнеш
и решиш, че случайно лъжа е това.
Обърни се, невидима аз до тебе ще бъда,
погледни силуета от мене на твойта стена.

Повярвай ми ти не сънуваш,
аз при тебе дойдох у дома.
Следи от росата на пода ще зърнеш,
аз за теб ги оставих с моите боси крака.