Новият филм-предизвикателство на Милена Кънева, Freedom from Fear, бе представен в Рим

29_P1010193
29_P1010196

Филмът "Тотално отричане" бе представен премиерно на 21-ви март 2006 по време на Х юбилеен "София филм фест" и получи Специалната награда на Осмия международен фестивал за документални филми "One World" в Прага лично от Вацлав Хавел. Филмът беше показан на церемонията по откриването на фестивала, посветен на проблемите за защитата на човешките права. Той проследява историята на един уникален съдебен процес- 15 селяни от бирманската джунгла съдят водеща, сред световни петролни корпорации, UNICAL/TOTAL за експлоатация и геноцид и печелят делото през 2005 г.

В продължение на пет години Милена Кънева, която е продуцент, режисьор и оператор на творбата, следи развитието на проекта за строеж на газопровод в Бирма, последиците за местното население и личната история на Ка Сауа, определен от американската сенаторка Кери Кенеди в книгата й "Speak Truth to Power" като "човек с изумителен кураж и с твърдата вяра, че отделният човек може да промени света към по-добро". Филмът е заснет в Тайланд, Бирма, Европа и американските съдилища между 2000 и 2005 г.
„Тотално отричане” има кандидатура за "Оскар", премиери в Лос Анджелис, Сан Франциско, Ню Йорк, интервюта в праймтайма на CNN, включително в предаването "360 градуса" на Андерсън Купър, отзиви в световния печат, прожекции в Нобеловия комитет за мир в Осло.
Милена е родена в Русе. През 1985 година завършва Националната академия за театрално и филмово изкуство в София, тогава ВИТИЗ. Повратна точка в професионалното й развитие като актриса се оказва разпределението й в разградския театър. През 1987 година заедно със семейството си Милена отива на подводно гмуркане в Италия, но решава да остане. Работи като репортер за различни информационни агенции и телевизии, като RAI tv, PBS, National Geographic, CNN и много други. Ексклузивното интервю с нобеловия лауреат за мир Анг Санг Су Чи я свързва завинаги с Бирма, понастоящем Мианмар. През 2000 година излиза на екран нейният първи дългометражен документален филм The Initiation, третиращ темата за гениталната мутилация на жените в Мали, получава премията „Фестивал на Двата свята”.

Скоро не бях присъствал на спектакъл в Рим, на който публиката бурно аплодира български артист. Последният път беше преди няколко години в римската опера на премиерата на „Травиата”, когато Дарина Такова омая всички в ролята на Виолета. Сега римската публика аплодираше в продължение на 4 минути не класически спектакъл, а „бунтарката” в световното документално кино Милена Кънева. Прожекцията на нейния „Total Denial” (Тотално отричане) бе част от второто издание на престижния Romafictionfest 2008 (7-12 юли в Рим), включващ най-добрите италиански телевизионни продукции, но също така от САЩ и други европейски и азиатски страни. Въпреки че филмът не бе удостоен с награда, Милена получи искреното признание на колеги, експерти и много приятели от цял свят, които бяха изпълнили докрай залата. Преди „Total Denial” бе излъчена късометражна версия на новия документален филм “Freedom from Fear” (“Свобода от страха”), по който работи Милена, разказващ за будистките монаси. В разговор Милена говори за своя нов филм, споделя своите творчески планове и вълнения и разкрива своя секрет за смелостта.

„Това беше чудесна изненада, защото организаторите на Рома фикшън фестивал, които бяха поканили “Total Denial”, ми дадоха възможността да представя “Freedom from Fear” веднага след филмовия фестивал в Кан. Това бе един късометражен филм, който направих специално за фестивала в Кан и наистина там успяхме да направим представяне с бирманските монаси, които дойдоха от целия свят и това всъщност е посланието на Далай Лама- техният така да се каже най-върховен монах, който живееше по свой собствен избор в изгнание в Бруклин – молитвата за любов и за милосърдие. И тази молитва за любов и милосърдие те са пеели по време на протестите миналия септември в Бирма. Те не са протестирали викайки срещу правителството, те просто са се молили за любов и милосърдие. Страхотно ме впечатли, когато започнаха да излизат новините за убийствата, затова че манастирите се затварят през нощта, войници отиват и ги пребиват, изчезват, затварят ги по затворите. През 1996г. за първи път отидох в Бирма, правейки се на човек, който иска да направи филм за будизма. Това не беше моята мисия, а по-скоро да направя интервю с Анг Санг Су Чи – нобеловият лауреат за мир, който бе под домашен арест. Разбира се, тогава бяха казали, че тя не е под домашен арест, но полицията беше в дома и. Но този материал никога не бях го използвала и той си седи: това са манастири, техните традиции, които заснех под опеката на един придружител полицай, който ме водеше от манастир на манастир. Сега изведнъж осъзнах, че с този материал днес мога да направя един филм, който да разкаже на света защо тези хора, а както видяхме няколко месеца по-късно и тибетските монаси, смятат че по мирен път могат да направят революция в едни много тежки диктатури. И въпреки че ги стрелят, те не се отказват и дори в момента имат една политическа организация.

Всъщност, това е втория ви филм, след „Тотално отричане”, който отново е посветен на Бирма?

Оказа се, че имам други филми заснети междувременно: единия в Еквадор, другият в Бразилия, третия между Румъния, България и САЩ, засягащ темата за осиновяванията, но те все още явно чакат и материалът ще расте, защото виждам че живота ме поставя в ситуация аз да правя по „епичен” тип филми, които ми дават възможност да снимам години напред.

Това е и второ представяне на Total Denial в Италия след участието му в Biografilm Festival 2008, който се проведе в Болоня през юни…

Сигурна съм, че ще има и други представяния в Италия, защото след успеха в Рим много хора ми се обаждат и вече има идеи как да се представи в Сената и Камарата. Иска ми се всички политици, които в този момент решават какво ще бъде отношението или на ЕО, или на техните правителства към Бирма, да видят този документален филм, защото той е много важен- ние не можем да забравим, че сме отговорни затова което става в някои страни. Когато чета как Китай, Русия или Южна Америка слагат вето на една резолюция за Бирма, мисля че тези хора, които са гласували, трябва да видят този филм. Защото тогава, може би, съвестта им ще натежи, а не политическите или икономическите интереси.

В едно интервю вие казвате, че след наградата на фестивала за документални филми за човешките права One World през 2006, връчена в Прага лично от Вацлав Хавел, парадоксално филма “ Total Denial” не се радва на популярност и разпространение, дори среща студенина от някои големи телевизии, като италианската RAI и британската BBC …

Интересното е че, нито BBC, нито RAI не са отказали да го купят, а точно обратното – аз имам техните комплименти и непрекъснато продължаваме да водим някакви разговори, но факта е, че още не са го купили. Тогава, естествено, човек си задава въпроса защо така този филм не е показан, ако толкова им харесва и го смятат за важен, за да може да го види една по-широка публика. Още повече, че в първия си вариант филма е участвал в 30 фестивала, а във втория той обикаля света не само по фестивали, а и за специални случаи, свързани с големите правозащитни организации или университети в САЩ, Канада, цяла Европа, а напоследък и за събиране на фондове за помощ след циклона. Отговор все още нямам, освен този, че филма е политически неудобен. След разговорите ми с италиански политици, очаквам филма да бъде представен в Камарата и Сената, защото следващите месеци ще бъде много важно отношението на страни като Италия, Франция и др. към Бирма. Този циклон, който вече забравихме, както и това че генералите не позволиха на международната общественост да изпрати специалисти и хуманитарни помощи, смятам че няма да отмине така лесно, защото циклона засегна оризницата на Бирма, което е почти 80% от ориза, с който се изхранва 2 милионно население в тази зона, която е една от най-бедните в страната. През следващите 6-7 години на тази земя нищо не може да израсне. Това значи, че цялата Бирма с своето 60 млн. население ще навлече в жестока криза поради липса на ориз. Не вярвам, че генералите ще отворят банковите си сметки, за да купуват ориз за населението и тогава ще бъдат принудени да приемат международни помощи, но да не забравяме че има световна криза за ориз. Затова монасите, които бяха в Кан отправиха този апел и са единствените хора които помагат. Те предупредиха да не чакаме това да се случи и когато почнат да измират милиони хора.

Как мислите да продължите вашата борба за човешките права и на какво се опират вашите надежди?
Аз съм оптимист, защото виждам как много от нормалните хора започват да стават все по-активни. Да не говорим за увеличаващият се брой организации, като дори една от тях промени законодателството в САЩ, благодарение на тяхната визия и идеализъм. Виждам колко активност има сред младите хора в университетите. “Total Denial” се показва непрекъснато. Млади адвокати ми пишат какво могат да направят след процеса срещу Unical/Total, а в момента има 20 такива процеса срещу големи компании, които са заведени в САЩ, защото в страните в които работят, като Африка, Южна Америка или Азия, няма такова законодателство. Но всичко това, когато се обедини, ще принуди политиците да бъдат много по-внимателни. В последните 7-8 години, след историята на процеса срещу Unical, който е сърцевината на „Тотално отричане”, аз самата се убеждавам, колко нещата се променят в положителен смисъл. И затова хората реагират на този филм, защото виждат как един човек може да направи промяна, може да направи нещо без да е герой, без да смята че прави нещо велико, а да бъде частица от една велика стъпка.

Папа Бенедикт ХVІ казва, че в епохата на глобализацията трябва да се „глобализира” и солидарността и че е дошло времето за възпитание в културата на човешките права. Как ви звучи?
Абсолютно съм съгласна. Дори мисля, че ако това не стане и то веднага, включително възпитание за респект към природата, ние просто ще си отидем, света е в невероятна криза. Слава Богу, все повече хора се стряскат, но за съжаление човечеството не се е научило предварително да се стресне и да не се стига дотам, да се спасяваме в последния момент. Но понеже съм оптимист, мисля че младите хора са една голяма сила, защото живеят в едно разделно време и възможността им да комуникират с всяка една точка на света може да доведе една нетуорк солидарност, която може да бъде една много голяма сила.

В Тибет, Бирма и Тайланд вие сте имали възможност да снимате в манастири, но как гледате на религията?

Аз съм вярваща по природа и мисля че всички се раждаме така. Интересувам се от всички религии, защото образуват една универсална религия. Аз все пак съм християнка, но виждам как същите принципи са в другите религии. Много ми е близък будизма, защото го виждам повече като философия, тъй като набляга на факта, че всеки един човек трябва да работи върху себе си и че ако постигнеш един вътрешен мир, то тогава всички около тебе става хармонично. Според мен, това трябва да бъде все повече популяризирано, но не съм човек, който трябва да отиде непременно в църква. Но ако съм в България и имам време отивам и запалвам свещичка, като си мисля за всички близки които са си отишли, пожелавам здраве на всичките живи. Когато съм в будистки храм отивам и се простирам по очи на земята пред Буда и се чувствам добре и там. Снимала съм и в джамия, където ме допуснаха и там също почувствах уважение към техните обреди, защото те са искрени ти виждаш, че това е една обща човешка необходимост.

А какво научихте от местните жители на тези страни в духовен план?
Едно от най-важните неща е да видиш как хора, които са минали през невероятни трагедии са усмихнати и гледат положително на живота, защото са оживели и че трябва да се грижат за децата си. И още нещо, те нито веднъж, говоря за карените които са в джунглага, не проявиха омраза и негативизъм, въпреки разделените им семейства и загиналите им близки и деца. Това ме потресе. И може би затова започнах да се задълбочавам и чета повече будистка литература, а после си казах че те са християни. Карените ,например, половината са будитси, а тези които които в момента са най-преследваните са християни. Така че, това е още един пример че няма значение каква им е религията. Те вътрешно са се запазили добри хора, които вярват в милосърдието и вярват че трябва да обичаш всички, дори и врага си. Това за мен е много трудно и затова правя представя Freedom from Fear за бирманските и тибетските монаси, които нямат омраза или пък не обвиняват своите мъчители и палачи. Искам да разбера как това става.

Вие се смятате за жител на света: живеете в „джунглата” на мегаполиса Ню Йорк, Рим, Лос Анджелис, Банкок, а също сте живели и в истинската джунгла; познавате „големи” и малки хора хора; познавате двете крайности на съществуванието. Какво е за вас щастието, къде го търсите?

Щастието е вътре в нас и най-вече то идва от другите. Най голямото ми щастие е когато пристигна с камера или без камера при тези бедни хора в Бирма и видя как ми се усмихват с грейнали лица, защото ставам щастлива че те са щастливи от моето присъствие. Възпитана съм, че щастието не е нещо материално и затова го търся в човешките взаимоотношения и в усмивките, солидарността, затова че хората си помагат и в размяната на енергии. Например в Бразилия снимах истории след големите убийства в Елдорадо на безземните селяни. Тези хора, въпреки всичко, вечер бяха готови да танцуват и пеят. Пеят за мъката си, но пеят и са едни щастливи хора.

Много често снимаш в екстремни и опасни ситуации, как посрещаш страха?

Всяка ситуация е различна и когато е най-опасна човек трябва да е най-спокоен. В това отношение имах един голям учител от Total Denial – Касала, Белия слон, който е невероятен човек. Шегува се, омаловажава опасната ситуация и много често след това разбирах през какво сме минали. Смятам, че не трябва да се страхуваш докато правиш едно нещо, а преди това или след това. Това е моята формула. Взех я от пиесата „Чучулигата” на Жан Ануи в която Жана Д’Арк разговаря с краля и му казва откъде иде нейния кураж. Просто му казва, че не се чувства смела, а се страхува преди това, толкова силно, че страхът се изчерпва.

Основната тема в “Total Denial” е свободата, не само на карените. Има ли друга голяма тема към която гледате сега?

Свободата и не на насилието. И може би затова от всичките други проекти и филми се наложи Freedom from Fear, който искам час по-скоро да завърша. Но също гледам и към темата за страха, защото той ни отнема свободата. Аз съм човек, който се е родим и живял в България по време на комунистическия режим. Живях в едно семейство, което е страдало от липсата на свобода и съм възпитана с принципите, че човек трябва да бъде свободен, първо вътрешно, че истината е нещо много важно и че човек не трябва да се продава. Настина имах шанс да дойда през 1987г. в Италия и да остана, а слава Богу през 1989г. да падне Берлинската стена, защото само тези две години в които бях „невъзвращенец” ми стигаха да разбера трагедията дали ще можещ да се върнеш и дали ще можеш да прегърнеш майка си и баща си. Затова съм съпричастна на Касала и на всички други бягащи хора от Бирма, защото макар и за кратко, аз съм го изпитала и това е ужасно чувство. Затова аз съм щастлива че станах гражданин на един свободен свят, но и научих че свободите се отнемат по един друг начин и че ние си даваме свободите, заради страха. И че има правителства, които искат чрез страха да ни накарат да приемаме неща, които не са ни по сърце, но правим компромис и позволяваме гласуването на някои закони, като например онези свързани със заплахата от тероризъм. В момента в САЩ има много закони, които ограничават свободата, заради войната на терора.

Казваш, че искаш да живееш в един свободен и обединен свят, без страх. Как би изглеждало това, само в един филмов кадър?

Аз приемам нова си професия на режисьор филм мейкър, като някаква мистерия. Стремя се да бъде най-честна и най-готова. Но това „дете” израства само, защото където и да отидеш срещаш други хора, които ти казват невероятни неща и ти просто трябва да си готов да ги чуеш и оттам да поемеш новата тема. И понеже знам, че това ме вълнува, вярвам че това ще развълнува и друг и хора. Например, в Freedom from Fear по който работя, монасите са главните герои. Има един невероятен образ на монаха Йоковида, който с един особен поглед и усмивка казва че обича дори и войниците които ги убиват. Филма може да завърши и с този кадър, но факта е че неговото лице и усмивка вече са променили самата мене. Дай Боже, когато публиката гледа нещата които съм заснела и монтирала да усеща същото. Това е моята „молитва”, която отправям когато правя филм, и да имам сили да предам на другите онова, което мене най-силно ме вълнува и ангажира.

Твоето пожелание към българите в чужбина?
Да бъдат все така талантливи, усмихнати и енергични, защото когато отида някъде по света аз се гордея с българите. Ние сме много талантливи хора, лесно се адаптираме и сме уникални, затова и лесно ни забелязват. Всичко това подхранва моята национална гордост, защото и аз съм патриотка, даже много”.
Димитър Ганчев за в. “България Сега” – Рим, Италия (TMA)