Другата страна

– Коя си ти? – Почудата ми беше толкова голяма, че не изпитах неудобство да задам въпроса.
– Тихо, потърпи малко! – сякаш чух с мисълта си.
Странното беше, че не усещах никакъв страх. Само изумление и любопитство. Всичко ми изглеждаше толкова невероятно! Пред мен, като на киноекран, се разливаше нощното небе. Едновременно бях в него, но го възприемах и някак отстрани. А колко беше красиво! Никога не бях виждала такова небе! Или, може би, в далечните си сънища, много отдавна. Тогава често сънувах приказки. А звездното небе беше винаги една от най-романтичните!
Пред очите ми се разстилаха съзвездия, но те не изглеждаха като тези, които толкова пъти съм наблюдавала нощем. Бяха огромни, пулсиращи, като цветни букети. Долавях ухание на лятна нощ. Движехме се с невероятна скорост в плътта на една неизвестност.
– Но къде ме водиш? – все още не се примирявах и пробвах с въпросите.
– Ще разбереш, потърпи! – отвърна меко гласът в мисълта ми.
“Странно!” – разсъждавах аз. – “Невероятен начин на общуване. Появяваш се от нищото, влизаш в съзнанието ми и без обяснения ме повеждаш нанякъде! И дори нямам право на въпроси!”
– Не се тревожи, ще ти обясня по-късно всичко.
Тази жена четеше мислите ми! Но въпреки това, не изпитвах страх. Имах усещането, че я познавам отнякъде. Чувствах я непонятно близка. Самият факт, че не се боях от това, което се случваше, бе показателен.
Но, коя беше тя? Напомняше ми за някого… Може би за Анна? Но Анна отдавна си отиде! И много време ми трябваше, за да приема тъжната истина.
– Ти… не си приятелката ми Анна, нали? – продължавах да упорствам с въпросите.
Почувствах как се усмихна загадъчно. Наистина,  долавях някаква прилика, но беше различна. Ами ако се е променила? Оттогава минаха толкова години! Бяхме твърде млади, а сега, след всичкото това време, как ли би изглеждала?
– Не съм Анна, спокойно! – не се стърпя и все пак ми внуши отговор жената. – Макар че, бих могла да ти разкажа за нея каквото поискаш! Но не сега.
Съвсем се обърках. Може би щеше да бъде по-добре да престана да питам, да спра да разсъждавам, за затворя очи и … да се събудя.
Но това, уви, не беше сън.
– Довери ми се! – тихо прошепна гласът в мисълта ми.
Отпуснах се и се вгледах наоколо. Къде бях в действителност? Никога не бих могла да отговоря. За първи път виждах такива неща. А те изглеждаха невероятно!
Нощта ме обгръщаше като тъмно мастилено петно. Мракът някак странно проникваше в мен и омекотяваше в затъмнението си чувствата ми. Бях се превърнала просто в едно съзерцание. Очите ми, разширени от почуда, попиваха всичко, до което се докоснеха. Нещо вълшебно витаеше край мен и ми вдъхваше спокойствие. Накъдето и да погледнех, виждах бляскави съзвездия като цветни фойерверки, едно от друго по-красиви, по-пищни и неповторими! Кой беше изваял тази невероятна красота?
До ушите ми сякаш достигаха нежните звуци на песен, сътворена от вселената, от дълбините на недрата й. Не мога да кажа каква точно мелодия се разливаше в мисълта ми, но беше чиста като кристален звън, ненатрапваща се, но завладяваща. Бях изпаднала в някакъв непонятен захлас. Ухание, картини и неповторимо съзвучие – по този най-елементарен начин бих могла да опиша това, което ме заобикаляше. И скорост, несъответстваща на нищо познато!
Случвало ли ти се е да летиш насън? Ако си имал подобно изживяване, може би ще разбереш донякъде състоянието на приповдигнатост от това устремление, от този полет в нощта. Но няма смисъл да се опитвам да го описвам, защото все едно, няма да успея да го пресъздам.
След време почувствах трепетно вълнение. Тогава видях светлината! Тя се разливаше с пулсираща мекота в далечината. Представих си звън на камбани – празнични, многозвучни, тайнствени, възвестяващи нещо много величествено и красиво.
Отдавна нищо не питах. Не мислех коя съм. Всичко, което бях, остана някъде назад и сега нямаше значение. Тази светлина ме проникваше до дълбините на същността ми. Очите ми жадно я попиваха. Самата аз се чувствах осветена отвътре. Магията на момента не ми позволяваше да виждам останалото. Може би, затова не разбрах кога приближихме и се установихме на твърда земя. Разбираш, че “земя” е условно казано. Нямах представа къде се намирам.
Едва сега осъзнах, че край мен имаше жена, с която се бях опитвала да разговарям. Макар че присъствието й беше доста особено, тя все пак беше наблизо и се опитваше да привлече вниманието ми.
– Пристигнахме! – думите й звучаха спокойно. – Отпусни се, опитай да адаптираш мисълта си към новата обстановка. И най-важното, не се страхувай! Тук си моя гостенка и нищо лошо няма да ти се случи. Ще видиш неща, за чието съществуване не си подозирала и ще узнаеш истини, които са кодирани дълбоко в теб, но следите им са заличени и затова все още не си ги проумяла. Предстоят ти много изненади. Но всичко поред, едно по едно.
– А как така разговаряме, без глас? – опитах отново с въпросите. – Чувам те някак неестествено, странно, не чрез слуха си?
– Да, връзката ни е телепатична.
– Но аз не владея телепатия!
– Така си мислиш. Фактите показват друго, нали? Щом ме разбираш…
– Страхотно! Никога не съм мислила, че мога да разговарям чрез мисълта си!
– Ти не знаеш колко още неща можеш, без да подозираш това! – с весела нотка отговори жената.
– И все пак, няма ли най-после да ми обясниш коя си? Мисля, че заслужавам да науча нещо повече за всичко, което ми се случва! – опитах се да прозвуча настойчиво и приемливо твърдо.
– Ще ти кажа, но струва ми се, че това ще те шокира.
– Не си Анна, нали? Ти самата го потвърди преди време. Макар че, честно казано, бих се зарадвала, ако си приятелката ми. Бяхме толкова близки с нея! Така ми липсва през всичките тези години! И въпреки на моменти да ми се е струвало, че имаме непонятни контакти, никога не съм била сигурна в това.
– Не, не съм Анна. Вече ти го заявих ясно. Знам колко силна бе връзката ви! Но това, което трябва да ти кажа за себе си, е още по-шокиращо. Може би по-късно…
– Не, моля те! Аз трябва да знам, за да бъда спокойна. В противен случай ще съм много напрегната и недоверчива, съмненията няма да ми дадат покой и ще се чувствам ужасно. Не че сега нещо ми е ясно, но кой знае защо, не се страхувам.
– Не би трябвало да се страхуваш, наистина! Трябва ли човек да се страхува от себе си?
– Какво искаш да кажеш? – нещо в мен се обърка.
– Ще го кажа направо. Аз и ти сме едно! Аз съм ти, ти си аз, две страни на една същност, две проявления в две измерения.
Гледах недоумяващо. Търсех в пространството образа на същността, която твърдеше този пълен абсурд – че сме едно, че тя е аз… Звучеше толкова объркващо.
“Сигурно съм полудяла!” – беше първата ми мисъл. “Всичко, което ми се случи е толкова неправдоподобно, че явно халюцинирам. А сега и това…”
– Не, това не е лудост! – като продължение на мисълта ми, възкликна жената. – Казах ти, че още е рано да ти обяснявам, но ти настоя.
– И все пак, нищо не разбирам! Как може да ми говориш, че ти и аз сме едно? – искаше ми се да попитам какви са тези фантасмагории, но все пак се съобразявах да не прозвучи грубо.
– Точно затова те доведох дотук – за да ти обясня всичко и да ти покажа неща, които ще ти помогнат да разбереш. Но нека най-напред си починем. Ще те разведа да разгледаш моя свят. Той е значително по-различен от този, в който ти живееш.
Нямаше какво да отговоря. Бях толкова шокирана, че се примирих и спрях да задавам въпроси.

* * *
Светът около мен бе фантастичен! Струваше ми се, че съм попаднала в някоя приказка. Точно така! Сигурно съм героиня от тайнствен сценарий, в който незнайно как съм се озовала! Нямах много време да разсъждавам кой го беше създал и кой ми бе връчил главната роля.
Наоколо, сякаш от цялото пространство, извираше мека, нежна светлина. Тя бе толкова естествена и ненатрапчива, че имах усещането, че е част от самата мен. Като че ли беше живо същество! Душата ми се чувстваше осветена отвътре. Уют и спокойствие изпълваха цялата ми същност.
– Животът тук е различен от земния! – долових думите й с мисълта си. – Водеща роля има духът. Обитателите на този свят са подчинени на други закони. Любовта, светлината и творчеството са същността на нашето проявление. Разгледай какво може да създаде въображението на духа, а после ще обсъждаме другото.
Вървяхме по блестящи кристални пътеки. Под тях струеше светлина. Наоколо се ширеха невероятни градини. Растителността беше така изразителна! Имах усещането, че ще ми проговори. А какви цветя видяха очите ми! Всяко от тях имаше собствен образ и ме гледаше така одухотворено, че ми се струваше, че самата аз съм цвете и разбирам смисъла на безмълвния израз в очите му. Точно така, най-невероятното бе, че цветята имаха очи! Те ме наблюдаваха и като че ли се усмихваха на недоумението ми. Наоколо летяха пеперуди. Ако мога така да ги нарека. По нещо приличаха на красивите земни пеперуди, но тези изглеждаха по-различно. Бяха едри, ефирни, в полупрозрачните им криле сякаш се отразяваше дъгата с всичките й цветове. Да, тук всичко беше наситено с багри и в същото време някак светещо и ефирно. Много особено и несравнимо с нищо, което бях виждала! Птички се рееха в пространството и се къпеха в светлинен поток. Ухаеше на свежест, на цветен аромат и на нещо много специфично, което не бих могла да изразя с подходящи думи, но най-сходната, може би, е чистота.
Бях така зашеметена от всичко, до което се докосваше същността ми, че забравих въпросите, изумлението, неяснотата. Съзерцавах и попивах с цялото си тяло това непонятно усещане за пълнота, хармония и красота. Самата аз се почувствах част от пейзажа и усетих вътрешно смисъла на понятието щастие.
– Харесва ли ти? – въпросът ме извади от унеса, в който бях изпаднала. Много трудно се върнах в старата си човешка рамка с всичките нейни въпросителни.
– Къде сме, все пак? – отново реагирах абсолютно човешки. Трябваше да си изясня, да разбера, да знам! Дистанцирах се от смътното усещане на цялост, на познание и мъдрост. Върнах се пак в себе си и в същата позиция на неизвестност.
– Сега ще ти разкажа… Светът е създаден така, че е в непрекъснато движение и развитие. В основата на всичко стои дуализмът. Без противоположностите няма как да се създава движение. А застоят е равнозначен на край. Всичко е едно самозареждащо се и саморазвиващо се движение. Целта е еволюцията, въздигането, самоусъвършенстването. Естествено, за да се осъществява това, са нужни две страни, две лица на даден процес. Контрастите са толкова много, че ако се замислиш и сама ще ги откриеш около себе си. Ден и нощ, студено и топло, бяло и черно, смелост и страх, радост и скръб, любов и омраза, лоялност и предателство, страст и безразличие и още, и още… Движението се изразява чрез двойката. Поединично не би съществувало нищо. Само по себе си, единичното няма път за изява, за развитие.
Аналогично е и обяснението за човека и неговата същност. Решавайки да се прояви в жива форма, за да продължи духовното си развитие чрез дадена опитност, душата, за да осъществи движение, т.е. прогрес, трябва в някакъв аспект да се раздвои, да се раздели на две противоположности. Естествено е, че щом са противоположности, в едната половина ще е заложена по-светлата й същност, а в другата – обратно, по-тъмната. И тъй като те не могат да останат едновременно на едно място, но няма как и да се разделят окончателно, създават два различни варианта на свои светове, които обитават. Макар да живеят отделно една от друга, тези две половини никога не губят връзката помежду си. Обикновено по-силна е светлата страна, защото е по-съзидателна, но ако я нямаше другата – тъмната, тя нямаше да има какво да съгражда. А така стимулът й е да подпомага своята близначка- половинка, макар по невидими, непонятни за нея пътища, да я подтиква към размисъл, самоанализ, да й вдъхва амбиции, стремежи, да й изпраща просветление и заедно да се движат нагоре по спиралата на непрестанното развитие.
Сега разбираш ли защо ти и аз сме едно? Ние сме двете половинки, двете страни на цялото, на нашия "Аз", но работим в своите светове. Впрочем, светът е един, но измеренията са различни и паралелно го обитаваме, понякога пресичаме своите пътища, но не всеки може да разбере тези повратни мигове.
Слушах вцепенена и се опитвах да осмисля думите. Мога да си призная, че ми беше трудно да вникна в цялата дълбочина на тези разсъждения. Някак не се вместваше в представата ми образът на собствената ми личност, състояща се от две половинки, от две страни на едно и също нещо, което смятах че е “Аз-ът” ми. И естествено, това, което си мислех че съм, би следвало да е по-тъмната половинка, нали? Чак ме заболя! Защо точно на моята част от цялото се е паднала тежестта да понесе на гърба си товара на мрака? Като познавам земния живот, стори ми се логично да приема, че в него намира израз точно тази половина. А колко различно беше в света на светлината!
– Ти сега не се разстройвай! – гласът на другата ми страна прозвуча утешително. – Следващ път, при друго проявление, местата ни навярно ще са разменени и тогава ти ще ми помагаш да уча по-сложните уроци на усъвършенстването, за да продължим развитието си напред. Целта ми беше не да те разстройвам, а да ти покажа лицето на двата паралелни свята на нашето съвместно съществуване, да разбуля някои скрити страни, които притежаваш, но не можеш да разчетеш сама. Нали ролята ми е да ти помагам в просвещението, което ще ни въздигне като цяло!

* * *
Мисълта ми усещаше невероятно ускорение. Приличаше на полет насън. Чувствах нещо приповдигнато и възторжено в себе си.
В следващия миг чух клаксон на кола.
Вървях по някаква улица. Наоколо забързано се движеха хора. За къде ли бях тръгнала? И кога? Имах чувството, че е минала цяла вечност. Огледах се– нищо познато! Погледнах ръцете си и видях… часовника. Той сякаш ме върна в настоящето. Загледах го като пробудена от дълъг сън и постепенно вникнах в смисъла на цифрите, изписани върху електронното табло – 11.37. Тридесет и седем минути! Къде ми се губят? И как стигнах дотук, без да усетя?
Вървях по познатите улици, които ми изглеждаха като нови, все едно за първи път ги виждах.
И си спомних – за  себе си…

Калина Томова, 2005 г.