ТВОРЧЕСТВО НА ЧИТАТЕЛИ

26_rain-and-leavesМИРАЖ
Tzveta Grady

В пролетната нощ до мен
с вятърът достигна в прозореца ми твоя глас,
обърнах се, погледнах, ала никой не видях
и така разбрах, че без да искам чух мираж.

След туй закапа дъжд навън
и по стъклата ми затропа той.
Заслушана в нощния порой,
очи притворих и след миг приспа ме той.

Сънувах те, че влизаш у дома,
усмихнат звънна ти на нашата врата,
а после влезна и попитаме дали,
аз гости приемам от далеч дошли.

Поканих те любезно, ти прие.
Пред вратата вътре у дома си ти дойде.
Погледна ме, а после каза, че си уморен
и помоли ако е възможно да поседнеш ти до мен.

Така прегърнати седяхме до зори.

В очите гледаше ме и като че ли опитваше се да запомниш застарелите черти и от времето прошарените ми коси.

Ти беше същият тъй млад.
Аз гледах дългите и руски коси
и търсех да открия твоите очи
пламъчето, с което в младостта ми ти плени.

След туй събудих се от ярка светлина.
Съмна се от силна буря забушува, затрещя,
сякаш тя, поройната навън вода,
искаше да те прогони от дома.

26_sweet_sadnessАЗ ИМАХ ОЧИ ЗА СВЕТА
Tzveta Grady

Аз имах очи за света,
но ти заслепи ги и не виждам сега.
Аз имах сърце да тупти,
но ти нарани го и то страшно боли.

Аз имах крила да летя,
но прекърши ги и аз не мога сега.
Аз имах душа, ала спря
и далеч от мене отиде си тя.

Аз жива съм, но като мъртва, уви,
защото не виждам с моите очи.
С крилата си спрях да летя
и потъвам самотна в тъга.

И нищо, че пролет е вън, че всичко цъфти,
туй не радва моите слепи очи.
Аз просто живея така без душа
и се моля да дойдеш, да не бъда сама.

 

БАБИНИ  ДЕВЕТИНИ
Разказ от Георги Витанов

Бог да прости баба Катерина, мир на праха й от нине  до века, голяма жена, голям човек, голяма българка беше тя.

Лафазанка и шейретка, песнопойка и игреорка, гневлива и благоговейна угнетена и вдъхновена, моята безценна, златна, беззъба баба, чиито пазви миришеха на босильок, беше в състояние три дни и три нощи да седи по турски в своето кьоше в сиромашката ни къщица, да пее, да разказва, да плаче и да се смее. А вземеше ли да импровизира цигански лакардии, малката ни варосана одаица тутакси се превръщаше в цигански чадър,  изпълнен с духовете на триста цигани и петстотин курбате. Бих могъл да кажа, че в това отношение някои наши артисти дето ги гледаме сега по телевизията, трици да ядат.

Едва ли има човек в селото ни, който да не знае някоя  приказка или някоя песен, някоя притча или някое сказание, чуто и запомнено от  баба  Катеририната уста. По цели дни и нощи при баба беше пълно с народ-  едни идеха, а други си отиваха. Идещите влизаха мрачни, а си излизаха радостни, влизаха угнетени, а си излизаха пречистени, влизаха уплашени и излизаха с упование. А баба Катерина говореше или пееше, гневеше се или се смееше, радваше  се в едно с радостите, които споделяха дошлите или скърбеше с тервогите им. Говореше баба Катерина с непрестанните си гости, говореше и нашата малка одаица. Беше една непрекъсната говорилня или погледната сега през погледа ми на вече зрял човек, ми прилича на една лаборатория за психотерапия.

Какви ли не бяха пациентите на баба в нейната лаборатория!

Тука беше и неца Сара глухата, и стрица Благуна сакатата, и неца Вашила недъгавата, и стрица Сандра нямата. И нана Калина с малоумния си син  Цене, и безродката Нада, и нана Янка, чиито мъж беше в затвора, и парясницата Назлъна, която говореше за женитба и чието дете носеше нейната фамилия. И билколечителят дядо Благо Татулата, който за всички болести предписваше мащерка и жълт кантарион, и иманярът братец Миле Путелото /иде този парамон от “опустело”. Викаше той: “Опустело и златото, не излиза!”, но тъй като беше пелтек и не можеше да изрече опустело, викаше “Путело”!/ , и запиначката кумец Тодор, който като запинаше, на устата му се образуваха мехури от слюнка, а и какво ли още не.

Куцо и сакато, кьораво и кьопаво, всичко що е от бога пострадало се събираше при баба и търсеше изцеление. И баба даваше изцеление, но не на недъзите по телата им, а на недъзите в душите им. А някои и порицаваше. Особено много за порицание заслужаваше никога неосъществилият се, здрав и прав, но с муха в главата иманяр Братец Миле и баба го хокаше внимателно, с неподправена и далбокопромислена ирония. Питаше той баба как да намери злато.

     – Дека го търсиш, братец Миле?
     – В земята, стрице, под камен или дърво.
     – Да спи зло под камен, братче Миле, злато се търси в сърцето.

Найдеш ли злато в сърцето, ти си богат човек.  Накъде се  обърнеш, се злато ще е.

Не разбираше братец Миле философията на баба, не беше склонен иманярският му мозък към философия и обясняваше за тайни знаци, турени на камен или на дърво от хайдути и комити, та да врачува баба тия знаци да се покжат и да найде той златото. Баба му отговаряше с още по-изтънчени философски обобщения, но той не разбираше и наново обясняваше.

Много нашенски песни пееше боята базценна баба, тя имаше в ума си цели каталози  с песни от нашия разложки край и нямаше случай, събитие, обичай или дори човешки характер, за който тя да  не може да предложи песен. Тя често обичаше да се шегува по отношение на непрекъснатите й посешения от хора най-различни и казваше:

Дали не съм като тая от песента?  и  започваше песента:
Майка Бояна плетеше               
и си я  люто кълнеше,
Щерко, Бояно, Бояно,                   
една беше, да не беше,
от ка’ ми мома стана,                      
къща ми конак настана
Порти ми се разклатия
разклатия, разтрошия                     
от често госте дождане
посрещане, изпращане,                   
от Бачево трамбурджийте,              
от Годлево дескалето,                       
от Добърско просяците,                    
от Белица сладкарето,                       
от Якоруда кираджийте:
от Елешница дюлгерето,
от Бане са гулярето,                  
от Меомия грънчарето,
от Банско съндъкчийте,               
от Добринище чаркчийте,           
от Обидим овесарето,
от Кремен са чобането,                
от Филипово рибарето,
от Брезница тъпанджийте,
от Лъжница зурнадийте,       
от Неврокоп бакърджйте,
от Драма коюмджийте,
от Кавала търговците!

А приказките на моята баба нямаха край. Тя не само че беше в състояние  да разказва приказки деннонщно, ами си умираше от удоволствие да разказва приказки.

Шехерезада трици да яде.

Кога баба започнеше да разказва приказки, ние децата, се накачулвахме по нея като грозд и тя започваше да разказва. Сестра ми врънкаше баба да разказва за “Мома Тодора”, за “Лю    , лю Йордана”, която била научила в Драма от едни мърваци и за “Елена мома”, а аз врънках баба да ми разкаже приказките за “Христа бога”, “Христа Ботева” и за “Майка България”. Баба разказваше приказки и по моята поръчка, и по поръчка на сестра ми, та продължаваше с други приказки, защото те се закачаха една за друга с поуките си и най-накрая, ако имахме сили да изчакаме този край, поуката ставаше една. Обикновено ние със сестра ми  не можехме да изчакаме и заспивахме в бабините скути, а когато се разбуждахме около баба имаше насядали най-малко пет човека, които слушаха приказките, започнали с нас, та пак заспивахме. После пак се събуждахме и баба продължаваше с приказките си, като някои от нейните слушатели си бяха отишли, а техните места бяха заети от други.

Страшно много обичах приказката за “Христа Ботева”, където се разказваше за сам Христо Ботев, яхнал на параход през белия  Дунав, за разлика от приказката за Христос, който яхал бяло магаре през реката Йордан. Приказката за Христос аз също обичах, но не страшно. Христо Ботев за разлика от Христос не ходел с  неколцина апостоли, ами стоял начело на триста мина дружина, един  от друг  по каяфетлии, най- каяфетлия бил Христа войвода, яхнал своя параход – нишан човек и ихтибарлия, който седи на висок басамак.

Много интересна беше и приказката за преображенията на Васил Василевски, както баба наричаше Васил Левски, който като турел чалма и тутакси се превръщал в турчин. Но турел ли той църна капа, ставал българин, а турел ли църна тенджера на главата си-  веднага ставал французин, който говори француски. Вероятно тая тенджера ще е била европейския цилиндър, но аз помня, че много често /понеже не разполагах  нито с чалма, нито с църна капа, а само с моята си плетена  от мама, бозова капица/ под неизличимото впечатление на бебината приказка турях една тенджера на главата си и се гледах в огледалото, да видя дали ще стана французин, който говори френски, но  не ставах.

Не зная какво е било отношението на баба към тия двама нишан-хора, апостолите Ботев и Левски, но когато бях ученик в трето отделение и вече можех да чета, веднъж ми попадна бабиният поменик, който тя даваше в църквата на попа, да упоменава той душите на  мъртвите в нашия род. Чета поменика, където баба несръчно беше записала имената на прадядовци и прабаби, и между тия наши по-стари покойни чета имената на Христа Ботева и Васил Василевски. Питам баба:

     – Бабо, тия хора от нашия род ли са?
     – От нашия, чедо.
     – Ами кой е нашият род, бабо?
     – Българският род, гале.

Още на другия ден в училище като хвалипръцко наляво и надясно започнах да се хваля, че Христо Ботев и Васил Левски са ми дядовци и са от нашия род. Едни от децата ми вяврваха, други ми се присмиваха, а трети ме докладваха на учителя и той ми шибна два такива горещи шамара, наказвайки ме по този начин за лъжманство, че на мене ми се пукнаха шарени колелца пред очите. Когато се върнах вкъщи, през плач и сълзи казах на баба, че учителят ме би, задето съм рекъл, че Ботев и Левски са от нашия род. Баба ме мпогали по главата и рече:

Немой плачи, чедо, не плачи. Той не знае това, види се, науката на тоя дскал е малко. Може с рушвети да е учил, а с рушвет наука се не взима. С рушвет може всичко да купиш, даже и човек, ако се продава, саде наука не.

Приказките на баба бяха безброй и всяка една приказка биваше разказвана от баба по неповторим начин, ах, да имах аз стила на баба! Но никога няма да забравя въодушевлението и чувството, което я обземаше, вълнението, сълзите, които проронваше и  спонтанно избликналите мили думи, когато разказваше приказката за “Майка България”. Сега си давам сметка, че тая приказка нямаше нищо общо нито с героичността на Христа Ботев войвода, яхнал парахода си начело на своите триста мина юнаци, нито с висшата справедливост и човеколюбието нечовешко в приказките за Христос, нито с тайнствените и загадъчни преображения на Левски. И въпреки това ния я обичахме и слушахме със захлас, защото баба не я разказваше, а живееше с нея.

 
Милата ни майчица България, викаше, баба и започваше:

Преди много години дошла отнякъде много далеко, от Златна ябука ще да е, защото най-далеко оттука, докъдето е стигнал наш човек е Златна ябука, дошла мома.  И името й било Бълга. /Баба казваше, че най-далеко, додека може да стигне един нашенец, е Златна ябука, нейния дедо е ходил на гурбет там навремето и е донесъл сърма, папуци, мора и жълта шамия. По- късно разбрах, че Златна ябука, това е далечната и днеска Алма Ата, но и сега като чуя Алма Ата, викам си, ей, това е много далеко, дори  в Златна ябука/. Та дошла от Златна ябука мома Бълга, бегала тя от некои душмани или от  душманлък некакъв през три морета  и три планини, та чак в нашата планина се скрила, горе високо в “Злата усойка”. Крила се три лета и три зими, а кошута й давала млеко, мечка й носила мед, а пилетата с човки й носили зърно, от които тя правела питки. Живела тя с кошутите, мечките и небесните птици и била нещастна, защото в Златна ябука било кюлюм и седеф, сърма и злато, бобак и коприна, а тука в тая честа гора, в тая зла усойка саде камъни и борики.

Но една пролет на четвъртата година, когато мома Бълга отишла на река Десилица да налее вода и слънцето й се усмихвало с пролетни зарци от небето, а птиците пеели по дърветата, се усетила щастлива и радостна. Радостна била, че е жива и здрава, че има кошутите, мечките и птиците, че радостно шумела река Десилица и слънцето се смеело в очите й. Като се навела с корубата да грабне вода от реката, та погледнала във водата, видела там не своето лице, а лицето на горска хубавица, в чиито коси бил вплетен един слънчев лъч, а очите й греели като две ясни звездици. Гледала се та и се радвала на хубостта си-  триж по-гиздава станала тука за тия три години и изведнъж сърцето й трепнало. Вдигнала глава и над нея стоял юнак над юнаците, красив момък, буюклия и каяфетлия. Очите му като сур елен, веждите му като пиявици, устата му – наниз от малини…  Този горски момък бил юнак Перу. Пасла близо враната му коня, та като видел конят момата, дваж изцвилил, триж потропал. Шетнало се кончето към двамата млади, подушило косите на мома Бълга, поближнало ръцете й и започнало да преде с уши. Одобрило то момата за стопанка, метнал юнак Перу мома Бълга на враната си коня и я завел със себе си. Па вдигнали сватба голема, а на сватбата им пели-  дене славеи, ноще щурци, а зайците, мечките и кошутите играли хоро. Три дни и три нощи държала сватбата-  деня им свети ясното слънце, а нощта- ясна месечина…

От този брак, угоден богу, се народили много деца и едни останали горе в планината, а други отишли долу в полето и кой къде ги срещал и питал, кои и откъде сте вие? Те викали: от Перу и от Бълга.

И така  се рекло-  на планината Перин, а на страната – България.

Милата ни майчица България, дето ни е родила и отгледала, викаше моята баба Катерина, избърсваше една сълза от очите си и продължаваше.

Сега, има гора и гора. Тая гора, дето ражда орех и леска, е питомна гора, а тая, дето ражда борика, е дива гора. Тия деца на майчица Бълга, дето отишли надолу и се рекло Долна България, намерили там земя и гора питомна, та заживели щастливо и богоугодно,  защото долу в полето и към бели Дунав, и към Бело море. Бучнеш пръчка, точиш вино. Бучнеш семка,  кола тикви докараш. Земя много, питомна и плодородна.  А тия, дето останали при нас в Перин, демек в Горна България, заживели богоборно, защото земя малко, дива и неплодородна. И като така, човек цел живот се чуди как да я изкара, непрекъснато умува и мудрува, та от тая гимнастика на мозъка той става умен човек. Така в полето земята ни е надарила с богатство, а в планината земята ни е надарила с ум, та ние всички, дето сме деца на майка България, требва да се радваме, че сме нейни чеда защото сме надарени с ум и богатство…

Така завършваше своята, тъй да се рече патриотична приказка моята безценна баба, ние я слушахме захласнати и на мене хич не ми попиваше в мозъчето как баба, като е толкова стара, може да бъде “дете” на България. Питах я:

     – Бабо, ами ти нали не си дете, ами си баба. Ми ти си баба на България.

Баба ме галеше по главицата и ме гушеше  в миришештите си на босильок пазви, та викаше:

     – Да даде бог, чедо и ти да остарееш, да побелееш, та и ти да станеш дедо на България!

Сега,  толкова години напред, като си спомням тия бабини думи си викам:

     – Дай боже всекиму, та и нам, бабо! Дай боже!