Георги Витанов
Посвещавам този разказ на С. М.
Всичко това се случи в селото навръх нова година.
А се случи със сръндакът.
Този сръндак бе видян от мнозина живеещи по някакъв начин в гората и препитаващи се от нея. Албен Черяшов, бригадира на секачите от белишките махали разправяше, как веднъж докато си рязал проснатия смърч на двуметровчета за целулоза на обекта над Семково, изведнъж резачката му спряла. Дръпнал той няколко пъти стартера, но резачката ломотела като задавена и не искала да запали. Като се огледал безпомощно наоколо, видял сръндакът, излязъл от еловата ситнака на няколко крачки от него и го гледал като човек.
-Оти режеш гората, човече? Не видиш ли, млада е, зелена е и за нищо не става!?…
-Като чул тия думи изречени като от човек, Албен замръзнал на мястото си, дъхът му спрял, чул и сърцето му как спира, омекнали ръцете му и резачкатат тупнала в шиклата под него.
-План имам да изпълнявам, сръндаче, хиляда кубика целулоза. Ако не изпълня плана, какво ще ручат дечинката ми! – рекъл с половин душа коравият трупчия и прибрал чинно грубите си ръце до ногавиците на панталоните.
– Ай, завалията! Ай, завалията!!! – рекъл сръндакът съчувствено на секача, ноздрите му трепнали, изопнал шия, подушил въздуха който миришел на борина от поваления, топъл и все още жив труп на дървото и с красиви скокове изчезнал в гората.
– Ай, мама му стара! – изпъшкал трупчията объркано и като се свестил от чутото и видяното, колкото и яростно да дърпал стартера на резачката, машинката не искала да запали, та така до вечерта.
– Като човек! Ей, като човек гледаше и приказуваше!- викаше Албен Черяшов.
– А бай Мисил с дрипавата дурла и кърпения нос, човек ловджия страшен и опасен, от стар ловджийски корен, дето на всичко мъжко от рода им има по ока бездимен барут в задниците и по две оки сачми, разправяше, че като били на профилактичен отстрел и като седял на пусията си в “Чатарлъко”, чул кучетата да лаят на сърна. Няма начин да не е сърна – рекъл си бай Мисил и таман това си помислил и оп, ето че и сърната изскочила от дерето и фронтално се насочила към пусията на ловеца. Дигнал той пушката и докато се премери, както се полага на опитен правомерец, сърната с няколко скока се намерила в краката му. Заорало глава животното в нозете на човека и дишало толкова тежко, че шумките и тревите пред ноздрите му се разхвърчали. Направил две крачки назад бай Мисил да му дойде на колай да стреля за да не гърми в краката си, а сърната се примъкнала и се сгушила в ловеца.
– Бре, животното му с животно! – рекъл си човека. – То е нещо болно, кьопаво е, щом стигна до там, че се гуши в нозете на душманина си.
И за да направи икономия от един фишек, рекъл си да го пребие с кондака на пушката. Хванал той старото си белгийско чифте марка “Меркел супер позе” право като тояга и с колкото сили имал, ударил пъшкащото в нозете му животно с тежкия приклад. Като ударил, пушката гръмнала на милиметър от брадата му и сърнешките сачми отнесли устните и носа му. Малко по-близо ако е било, толкова джепане е щяло да отнесе окончателно и завинаги лицето му, а е могло и главата му да отнесе. Проснал се човека до жертвата си и като се съвзел пред заслепените от страшния гърмеж очи разцъфнала чудна гледка. Над него стоял сръндак, като излязъл от приказките- големи и красиви рога, гъвкав и силен, подушвал с влажен нос и влажни очи ту сърната, заорала с пръснат череп в шумата, ту човека, проснат до нея като при профилактичен отстрел, обезобразен и безпомощен. Небето над него било сияйно синьо, промушено от високите, зелени върхове на смърчовете. На поляната долу, до високите стебла на чемериката и бухналите, жълти цветове на лопена клечали кучетата диван чепраз, гледайки умно и облизвайки се с червени влажни езици. Скимтели песовете заптисани от прелестта на приказния мъжкар и тогава се чул гласът му:
– Защо уби сърната, човеко?
– Еми, оти!? – рекъл бай Мисил. Да и туря един оглавник на шията и да я карам дома да я мъза ли? То това добиче и да го мъзеш, кой знае колко ли ще пусне?! Я пусне един напръстник млеко, я не!
– Всичко ли на този свят трябва да се дои, човече!?
– Е ми ние людете сме така, сръндаче. Искаме и от бориката млеко да цицаме, ако е възможно, а и на сух камен да нахраним…
– Ай, завалията и човеко! Ай завалията! … – рекъл сръндака и тъжно тръгнал надолу към дерето, та се изгубил в гората.
На много места и на много люде се явявал красивия и тъжен сръндак, единственото животно останало по нашите земи, между тия инак дивни и красиви все още три български планини, три сестри- Пирин, Рила и Родопа, та говорил на хората с човешки глас, защото човек, ако продължава с това настървение да обсеби всичко от природата, ще накара и камъка да се размекне, да му говори и да му се примолва с човешки глас.
Но страшното станало през една Нова година, малко след това, когато хората ядяха, пиеха, пожелаваха си щастие с чаши шампанско и целувки пред цветните си телевизори, пред мониторите на компютрите от ракетните площадки и пред планшетите за следене на хвърчащи обекти в забранените въздушни коридори, в каютите на ядрените подводници и на палубите на увеселителните яхти… Това стана в годината, когато малко преди това валяха жълти, а после червени снегове, валяха киселинни, а после радиационни дъждове, закеляваха и взеха да съхнат брястовете, да съхнат цели масиви от иглолистни и да изчезват треви и храсти, лишеи и мъхове, влечуги и инсекти… В годината, когато малко преди това тия дребни камъчета разстърсиха голямата кола на Майката природа и заплашваха да се обърне тя скоро, ако всичко продължава така, да се тресне и разбие на парапарчета в огромната бездна на Пропастта…
Тогава към шест часа сутринта Врътикащнико, цяла нощ тряскал бира излязъл на терасата да пикае на хава и видял, че отсреща комшията му бил също на терасата.
-Е-е-е-ей, комшу! Да е сита и честита, е-е-е-ей!
-Нека е, нека е …
-Да е спорна и плодородна, е-е-ей, комшии! – изрукал се от третата къща другият им съсед, като се надувал да пикае по далече към градината, та да не залива пътеката си на двора.
-Да даде бог свинско и винско, е-е-ей!
И като се поздравявали тия сити и честити люде в шестия час от Новата година, Врътикашнико се изрукал:
-Брей, комшу! Какво е това, що се вре в кофата за боклук на улицата, бе!
Под уличната лампа на тротоара нещо думкало в кофата за боклук.
-Сигур е куче!
-Не е куче! Види ми се като коза. Да не е твоята Розка?
-Наша Розка е ласа, а това добиче е суро.
-Ей, това е сръндак, бе!
-Мама му стара – сръндак е! Скоро пушката, комшу!
И се започнало голямото морабе. Сръндакът тичал от улица в улица, отвсякъде го претичали хора и стреляли по него. От всяка къща излизал по един полупиян пушкобиец и стрелял по сръндака, но той бил недосегаем за сачми и бренекета.
Прибирайки се в този час от новогодишния банкет, когато бумтеше страшната стрелба и селото миришеше на барут, станах неволен свидетел на страшната история. Видях сръндака, който чаткаше по паважа в центъра. От всички улици към площада се стичаше въоръжен народ и животното бе обкръжено. Това полупияно и пияно народно “опълчение” стреляше тичайки и крещейки, като че тук трябваше с оръжие в ръка, веднъж и завинаги да се тури край на най-страшния и опасен враг на човечеството.
Този враг беше сръндака.
Сръндакът нямаше вече накъде да мърда. Направи няколко последни и отчаяни обиколки на площада и се отправи към случайно появилото се на площада дете – сурвакарче. Той се приближи и завря глава в гърдите на детето. Детето прегърна сръндака като държеше сурвачката си, а наоколо се приближаваше пияния народ. Под силната светлина на луминесцентните канделабри на площада се видя, че по рогата на сръндака търсейки храна в човешките отпадъци се бяха накачили кифли и мекици, тулумби и банички, листа от праз и обелки от банани, кори от портокали и мандарини – жалък боклук от човешкото пресищане. Тия инак прекрасни рога сега приличаха на зловеща сурвачка против уроките на човешката цивилизация.
А сурвачката на детето лъщеше с неземни отблясъци в трепкащата станиолова одежда.
В тоя миг издумка страшен изстрел. Двете сурвачки оградени от въоръжената тълпа сачмари и барутчии, трепнаха. Прегърнати една с друга те се завъртяха в някакъв омагьосан кръг, та се понесоха към небето. Издигнаха се високо над центъра на площада и заблестяха със сияйна светлина…
– А- а- а- ааа!!! – отчаяно стенание проехтя над площада и силата му заглуши един жесток до болка вик:
Кой стреля, неговата мамица!? Кой уби детето ми!!!?…
А за сръндачето нямаше кой да пита.
В този миг проехтя един всемирен глас, като че ли небето се отвори:
– Е-е-е-ей, хора-а-а-а! Е-е-е-ей, владетели на земята и благата й! Е-е-е-е-ей, цезари на преяждането и лакомията-а-а-а, говнари и помочковци с тлъсти задници и дебели шкембета-а-а! Вие, дето из ден в ден плячкосвате земята като последни престъпници, не като стопани, не се ли наядохте!? И като изядете всичко, на тоя свят вие, не хора, а хомоконсуматори, после ще ви има ли? И ако ви има, кои ще сте? А които и да сте, ще бъдете ли!!!??? Тези, които убихте, изядохте и изсрахте в скапаните си нужници ви поздравява-а-а-а-а-ат…
Двете сурвачки светеха силно и ярко в настъпващото зимно утро и аз се питах дали тази светлина ще просветли умовете на хората, ще разтревожи сърцата им, ще ги стресне и стъписа, та ще ги повърне към човещина и добро?!
Къде сме тръгнали господи!? Къде отиваме? Къде?!…
Вървях аз разтреперан от видяното и се питах с пияната си глава по трезв от всякога.
