Театърът е едно от най-древните изкуства, но и до днес е от най-обичаните и предпочитани от безбройните му почитатели. Магията на сцената и досегът с истинското и „живо“ изкуство не може да се обясни. Защото онова, което виждаме, слушаме и възприемаме освен със сетивата си, но и с цялото си същество, всеки път е различно. Личният контакт, емоцията, която се внушава чрез слово, музика, движение или мимика, не могат да бъдат сравнени с нищо. Тържество за духа и празник за душата. Един театрален спектакъл носи в себе си силата, с която кара зрителят да възприема света с други понятия и да даде смисъл на дните му. Да го промени, да го въздигне и да види света около себе си различен. Но на магията на театъра са подвластна не само публиката, но и тези, които правят това изкуство – актьори, драматурзи, режисьори. Тези, които създават, внушават и се превъплъщават, за да може великото изкуство – театъра – да бъде това, което е днес. За това обаче, се изисква истински огън, в който да се изгори – с всяка изречена дума, премислен жест и премерена интонация. И работа, много работа. А най-ценното е това, което не може да се види – възторга в очите на посетителите след всеки спектакъл и осъзнатата благодарност, че сме станали поне малко по-добри, а душите ни – по-богати.
Един от тези млади хора, които горят в огъня на театралното изкуство, е Златомир Молдовански – актьор и режисьор. Наричат го американски актьор с български корени. И това е съвсем естествено, защото макар от 14-годишен да живее в САЩ, той е свързан много силно с България и мястото, в което е роден – красивия и древен Пловдив. Още като дете Златомир се появява на сцената на пловдивския театър. Там той се учи на актьорско майсторство, а по-късно и в „Детски музикален театър“ /„Детски театър за възрастни“/. Участва в драматизации на приказки, както и в „по-сериозни“ пиеси за деца по драматургия на Валери Петров, Йонеско, Стопард и др., поставени на сцените на Кукления и Драматичния театър в Пловдив. В Америка завършва Бирмингамската консерватория по класически театър, с магистратура по актьорско майсторство, както и драматургия в Консерватория „Асоло“ и бакалавърска степен по драматичен театър в Консерваторията в Синсинати. Член е на актьорските съюзи на САЩ и Канада. Играл е на Театралния фестивал в Стратфорд, Онтарио, в Театър „Лукинглас”, Театър „Крийд”, Театър „Асоло”, Театър „Профайлс”, „Дрилинг Къмпани”, „Ню Стейдж Колектив”. Моноспектакълът му „Допустимо ли е?”, по разкази на Чудомир, се играе пред пълни салони във Флорида, Ню Йорк, Чикаго, Минесота, Колорадо и Онтарио. През м. октомври той бе представен на английски език в център „Магура“ в Чикаго, на който имаше удоволствие да присъства както българска така и американска публика. Отново през октомври Златомир Молдовански срещна чикагската публика с друг спектакъл по пиесата на Александър Секулов „Няма ток за електрическия стол“, който е и режисьорския му дебют. Предлагам ви едно интервю с талантливия млад актьор Златомир Молдовански, с което поне малко ще надникнем в неговите вълнения, размисли за изкуството и творческите му стремежи.
СГ.: Казват, че театърът е магия. Имам близки – потомствени театрални актьори, които носят съдбовното усещане за недоизиграното и невнушеното от поколението преди тях. В твоето семейство ти слагаш началото. Защо?
З.М.: Интересен въпрос. Театърът наистина е магия и ако се докоснеш до нея като дете, тя е най-пленителна. Да, няма други театрали по професия в моето семейство (с изключение на сестра ми, но тя все още е студентка), но от малък родителите ми ме водеха на театър – и то не само на детски представления. Говорим за пиеси на Шекспир, Артър Милър, Станислав Стратиев, Иван Вазов, Самюел Бекет, и т.н. Също така, бях един от първите възпитаници на една от най-известните детски театрални формации в България – Детски театър за възрастни „Владимир Николов“. Тогава тя се казваше само „Детски театър за възрастни“, защото Владо беше сред нас. Именно той ме тласна към професионалната сцена и затова винаги ще съм му признателен.
С.Г.: Казваш, че си горд пловдивчанин. С какво родният Пловдив те е направил такъв?
З.М.: Не знам. Може би просто защото съм израснал там и съм пристрастен, но има нещо (да използвам думата от първия въпрос) магично в този град. Сякаш времето тече малко по-бавно и ти дава възможност да спреш, да се вгледаш в хората, сградите, градините, кафенетата, или просто да тръгнеш пеша без точно да знаеш накъде. Пловдив лъха на духовност, култура, традиции (древни и модерни), история. Също, драматичният и кукленият театър са първите сцени, на които съм стъпвал и носталгията към тях е незибежна. Като се прибави това, че представленията, които гледам там, винаги са на световно ниво, как да не обичам Пловдив?
С.Г.: Въпреки връзката ти с Пловдив, в САЩ те определят като американски актьор с български корени. Колко дълбоки са тези корени и могат ли те да бъдат пренесени, за да продължат да дават плодове и в друга почва?
З.М.: Да, моята професионална кариера е почти изцяло в Северна Америка. Преместих се тук в 8-ми клас. Образованието ми е американско, агентите ми са американци и почти всички роли, които съм играл, са били на английски език. Но манталитетът, хъсът и душата ми са български. Със семейството си говоря само на български език. Всички мои индивидуални проекти, които не съм си осигурил чрез моите агенти, са свързани по някакъв начин с България. Например, моноспектакълът ми по разкази на Чудомир, режисьорският ми дебют с „Няма ток за електрическия стол“ на Александър Секулов. И също работя по проект, който ще доведе до това още български пиеси да бъдат изиграни на чикагска сцена на английски език. Така че това определение не е изцяло правилно. Български американец или американски българин, аз се стремя да допринеса за разпространението на тези две култури една към друга, доколкото мога.
С.Г.: Съгласен ли си с това, че за актьора в българския театър липсва мотивация, за да върви напред и какво е различното в Америка?
З.М.: Не се чувствам в правото си да коментирам работата на българските колеги, защото не съм част от българска трупа и не съм бил с тях в репетиционна зала от много време. Но това, което гледам на български сцени, е на ниво, от което много бродуейски театри могат да научат нещо. Работата на актьора е трудна в личен, професионален, финансов, емоционален и какъв ли не още план. Това е навсякъде. Да, може би това, че в България има възможност да си щатен актьор, дава някаква леснота и комфорт. Не съм сигурен, защото не съм имал тази възможност. Но мотивацията да вървиш напред идва от желанието да се развиваш като творец: това не зависи от заплата или договор. Според мен, в българските театри се работи прекрасно, а какво изисква това, само колегите там могат да кажат. В САЩ и Канада няма щатни актьори. Всеки договор е от постановка на постановка или (в най-добрия случай) от сезон на сезон. И като свърши определен договор, тръгваш пак по кастинги, докато получиш нов. Наистина се изисква много всеотдаденост и мотивация да продължаваш да се бориш и тези, които дълги години успяват, са силни хора и е вдъхновяващо да се работи с тях. От друга страна, този начин на работа трудно предразполага да се изгради ансамбъл. Липсата на такъв се усеща по американските сцени. Как се прави „Макбет“ за четири седмици от група хора, които не се познават? Много мога да говоря на тази тама, но накратко да кажем, че има плюсове и минуси навсякъде.
С.Г.: Смяташ ли, че днес българският театър има място в изграждането на националното ни самочувствие и ти лично с какво би допринесъл за това?
З.М.: Трябва много да се гордеем с българския театър – и то не само с класическия български театър, който всички обичаме, но и с по-младите творци и постановки. Моят проект е в начален стадий, но съм събрал екип от колеги и партньори, американци и българи, с които ще гарантираме ежегодна продукция на модерна българска пиеса в Чикаго, играна на английски език, от американски актьори. Аз най-добре бих допринесъл, както казах по-горе, именно с такъв културен обмен, тъй като се чувствам еднакво обогатен от българските и американските театрални традиции.
С.Г.: Как работата на актьора го учи да сравнява и противопоставя нещата от живота и от сцената?
З.М.: Все още търся отговор на този въпрос и не знам дали някога ще го намеря. Актьорът е най-щастлив, когато играе. При много трудни лични моменти в моя живот, една удовлетворяваща репетиция или представление са били достатъчни да се почувствам добре. От друга страна, някои лични радости не са били толкова радостни, когато съм се озовавал без театрална работа. Един творец трябва винаги да работи над нещо, дори и да е само за лично обогатяване. Един такъв период породи моя моноспектакъл „Допустимо ли е?“, който играя редовно вече четири години. Не знам дали отговорих добре. Ще попитам някой по-възрастен колега, но може би и той няма да има точен отговор.
С.Г.: Имало ли е роли, които не харесваш, но ти се е налагало да ги играеш?
З.М.: Не ми допада много това, че източноевропейските актьори, които се появяват в американски филми или сериали редовно играят едно и също: руски политик, свързан с мафията, балкански или руски главорез или наемен убиец, бодигард и т.н. Но в този бизнес, особено в по-начален етап на кариерата, роли трудно се отказват, така че съм играл такива герои. В театъра, винаги има роли, коите предпочитам пред други, но винаги съм съумявал да намеря нещо, което да ме удовлетворява и обвързва към ролята, каквато и да е тя. Някой път най-приятните изненади идват от по-второстепенни герои, които на първо четене не ме привличат.
С.Г.: Много актьори пристъпват към поставяне на пиеси, защото не са съгласни с изискванията към тях за изграждане на ролята. Ти си и режисьор на няколко сценични произведения, защо избра да отидеш „от другата страна“?
З.М.: И двете ми режисьорски изяви досега (асистент-режисьор на „Ирландското проклятие“ и режисьор на „Няма ток за електрическия стол“) бяха в по-малки театри, които не можеха да си позволят да дадат договори на Съюза на артистите на САЩ (Actors’ Equity Association), на който съм член. Така че не можех да участвам в тях. Затова, може да се каже, че досега влизам в ролята на постановчик основно по легални причини.
Но режисурата винаги ме е влечала, основно от впечатленията, които съм изградил от някои прекрасни режисьори, с които съм работил. Да вдъхновиш актьора, да го караш да се чувства горд на сцената, но и в същото време винаги не изцяло доволен (пълното задоволство е враг номер едно на театъра, според мен), да му помогнеш да използва собствените си нюх и талант да изгради образа са умения, които истински желая да развия в себе си. Затова искам да продължа да режисирам и преподавам.
С.Г.: Кога най-точно изразяваш себе си – когато се съсредоточаваш в една роля или когато определяш цялата сценична атмосфера?
З.М.: Със скромния си режисьорски опит мога да кажа, че разликата според мен не е толкова голяма. Добрият актьор не трябва толкова да се съсредоточава в себе си или в своята роля. Да, разбира се има някои детайли на определения герой, които трябва да се изпипат. Но героят основно се определя от атмосферата, която се определя от партньорите на сцената. Театърът не съществува, докато не въздействаш на тези, с които играеш. Затова най-добрите артисти се съсредочават във всички останали около тях. Ако режисираш екип пълен с такива артисти, по-добре е само да ги оставиш да си вършат тяхната работа и да ги напътстваш. Като актьор, най-важното и удовлетворяващо нещо за мен е да съм добър партньор на колегите, като вярвам че и те искат същото от себе си.
С.Г.: През м. октомври представи на английски език в твой превод моноспектакъла „Допустимо ли е“ по разкази на Чудомир. Защо избра този автор с неподправен български хумор и как успя да внушиш характерните особености от народопсихологията ни, така че да станат разбираеми за слушател, незапознат с националната ни самобитност?
З.М.: Чудомир е моят любим български автор. Неговите сюжети и герои съдържат едни от най-хубавите български качества – вродените ни умения да се смеем на себе си и да се самоиронизираме. Това е нещо, което според мен трябва гордо да представяме на чуждата аудитория. Чувал съм твърдения като „Чудомир не става на английски“. Е, ако американците кажат „Тенеси Уилиямс не става на български“? Или пък руснаците: „Чехов не става на френски“? Ако се изолираме и показваме културата и нравите си само един на друг, ползата не е много голяма според мен. Затова исках да покажа Чудомир на англоговорящите. Да, някои герои и реплики трябваше малко да се „американизират“. Това е нормално за една адаптация, на какъвто и език да е тя. С адаптацията много ми помогна първият режисьор на спектакъла Бенджамин Уилямсон. Той ме посъветва кои моменти трябва да минат през лека редакция, но не сме променяли толкова много. Като цяло, не мисля че историите и образите на Чудомир са толкова неразбираеми и недосегаеми от чужденците. Играл съм го вече над 30 пъти и ми предстоят две нови представления през януари и досега смехът на американската публика не е затихнал. Канадците повече се плашеха, но те са по-чувствителни (в кръга на шегата, разбира се).
С.Г.: Какво е твоето послание към читателите на в. „България СЕГА“?
З.М.: Не съм все още на възраст да давам много житейски съвети, но съм осъзнал едно: трябва, доколкото можем, да носим българското в себе си, но да не го крием или пазим само за себе си. Където и да живеете, Канада, САЩ или Европа, уверявам ви, че „кореняците“ гледат с интерес на това, което имаме като народ и култура и му се възхищават. Само и ние трябва гордо и коректно да го представяме, както и винаги да сме готови да научим нещо от другите. Не говоря само за театъра, разбира се. Имаме толкова много, с което да се гордеем и да допринесем. Дано всеки българин вярва в това.
Снежана Галчева –
Председател на
Салон за българска култура и духовност –
Чикаго
в. „България СЕГА“
