Истината за нас самите е за предпочитане и пред най-красивия мит

bgsoul_383   За седемнадесети път след неговото възстановяване и тази година България отпрaзнува на 1 ноември, един от най-хубавите си национални празници- Денят на народните будители. Наред с 24 май той е емблематичен за българщината, защото отдава почит на всички, посветили живота си на национално-политическото и просветното-културното издигане на родината ни.
   И днес, през седемнадесетата година откакто България е в "преход" към демокрация, нацията ни се нуждае от дейци на истинното слово, на просвещението по призвание и на "острото" перо, не по-малко отколкото във века на Паисий, oт будители, които по закон да са инакомислещи, нетрадиционни. Защото именно "по-различното" им правдиво слово ще ни помогне да опознаем себе си, a опознаем ли себе си, ще променим битието си и ще просперираме в бъдеще.
    Без да "да си кажем" истините за самите себе си е невъзможно да се развиваме като модерна европейска нация, счита Ангел Грънчаров, съвременният "философ по професия и (надява се) по призвание", както той обича да се представя. Ангел Грънчаров е  завършил образованието си в Университета на гр. Санкт Петербург, Русия. Живее и работи в гр. Пловдив, където е ръководител на частния Център за развитие на личността Humanus, за теоретични и практически ориентирани изследвания, свързани с познанието и усъвършенстването на човека и на човешките общности. Философските и психилологически книги на Ангел и статиите, които пише в различни т.нар. алтернативни вестници и списания в България имат широка читателска аудитория, главно сред българите вън от България, бил е гост в студиото на Радио България. Наскоро издателство Изток-Запад издаде книгата му "Българската душа и съдба", един оригинален опит за филососфски народопсихологически портрет на българите (Българската душа и съдба, изд. Изток-Запад, София, 2007 г.)
   "Нашите кривици и недъзи" се проявяват в реакциите ни спрямо съвременните реалности на живота”, каза в телефонно интервю за в-к "България Сега" Ангел Грънчаров. “Ако ги премълчаваме, не ще развием никога ясно съзнание за това какви сме като индивиди и като съвременна нация!”

Кои според теб са "народните будители"?
   Склонни сме към едно историческо похъркване, а заспалите народи, които проспиват решаващи мигове и моменти, трябва да бъдат будени безпощадно. Нашите народни будители, в този смисъл са предполагам и народни мъчители… Като се вземе предвид, че ако добре заспалият – човек или народ – бъде събуден някак си "преждевременно", то той, разбира се, доста ще намрази "будителя" си. Това, че нашият народ така силно тачи будителите си, е сублимация на едно действително презрително отношение към тях, защото изглежда е доста заспал народ. А иначе, кои са будителите ни? Ами хора, които сами не са от разреда на спящите, хора, страдащи, изглежда, от "безсъние", хора, които вдигат врява, та не оставят спящите блажено да си спят.

Кои народни будители обичаме повече: някогашните или днешните?
   Ние тачим не толкова съвременните си, ами отдавна живелите и отдавна умрели свои будители, понеже тези последните не са толкова натрапчиви, буденето им някак си не е толкова стряскащо. Те не са така настойчиви будители, като днешните, които не ни оставят да се наспим сладката. Да сте видели признателност към някой съвременен будител? И то истинска, а не фалшива, лицемерна признателност. Няма такова нещо. Това, че имаме дори и празник на народните будители, на който честваме не толкова съвременните си, ами отдавна отишлите в миналото и в историята си будители, показва точно това, че по-скоро са ни неприятни нашите днешни и така настойчиви будители. Тях дори, представете си, си позволяваме и да ги презираме. Може и да преувеличавам малко, та да изпъкнат нещата по-зримо…

Българските исторически и "народопсихологични" комплекси: кои са по-важните и защо са "комплекси"?
   На мен ми се струва, че «народопсихологичните» комплекси стоят в основата и на историческите, пък и на съвременните, на най-актуалните ни комплекси, понеже онова, което е вътре в душите винаги е определящото. Разбира се, ние не сме станали такива, защото сме се държали така в историята си, а сме се държали така в историята си, защото именно сме такива. Двете взаимно се определят и дават своя отпечатък и върху съвременните ни реакции. Ние от кожата си все не можем да излезем или пък да избягаме. Има много неща и в историята ни, от които следва да се срамуваме, примерно това, че безропотно сме търпяли насилниците си; че имаме прекалено къса историческа памет; че бързо забравяме и че лесно прощаваме. Аз по този въпрос съм писал по-подробно в книгата си БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА и по-специално в есето от нея, наречено «Молим ти се, Апостоле, прости ни…»

Как се зароди идеята ти за книгата?
   Много съм мислил и писал и преди за нашата българска участ по вестниците. Често са ми отхвърляли статиите, защото такъв род философско, публицистично, психологично писане много-много у нас не се котира. Нo, нe трябва да се премълчават някои неща и то прекалено важни, бих казал дори и съдбовни, само и само да не звучат «неудобно», «странно» – или пък от боязън да не изглеждаме «скандални». Ето затова написах и издадох своята книга.

Имаш ли твой вариант за типология на "българските" реакции?
   Страхотен въпрос, по който трябва още много да се мисли. Важни са нашите реакции спрямо реалността. Нямаме все още такова изчерпващо самопознание, такова дълбоко вникване в нашата собствена същност. Едва ли го и има някой народ, защото то предполага, че е бил «хванат хоризонта с ръка» или че е била постигната самата абсолютна истина. А стигне ли един човек до такова състояние, то нима вече има смисъл да живее?! Аз нямам претенцията да съм обхванал и най-пълно да съм описал нашите типични реакции спрямо нещата от живота, да съм ги подвел в някаква изчерпваща класификация, но ми се струва, че във все същата си книга, съм успял да постигна поне главното, същината.

Реакцията на българите към новото, към инакомислещите, към красивото?
   Ами струва ми се, че сме твърде подозрителни към новото, не го приветстваме, винаги скептически го посрещаме, цъкаме с език, цъкаме, уж се възхищаваме, пък го отминаваме  и нищо. Има у нас някаква инертност, неподатливост на новото, която много ни пречи. А пък ония сред нас, неколцината, който обичат новото, са гледани от мнозинството твърде подозрително, дори, чини ми се, точно тях сме готови да обвиним за несполуките ни. Точно такива хора са и «инакомислещи», понеже те са си позволили лукса да са различни от същото това мнозинство. Към различните ний, имам предвид «масата», мнозинството, сме безпощадни. Правим всичко, та да ги натикаме на място, откъдето вече не могат да ни безпокоят, да не ни тормозят, да не ни смущават съня. Жалко е, но е така: у нас мнозинството не е склонно да подкрепи ония, които са се захванали с нещо ново, ние ги поздравяваме с нашенското прочуто «Тая няма да стане…», радваме се тъкмо на несполуките им и страдаме, ако успяват.

Страх, предателство, нихилизъм, преклонената главичка, български патент ли са?
   Страх ме е да не излезе, че съм прекалено черноглед, но трябва да се съглася: да, наш, български патент са. Имаме сигурно и хора, който не са такива, които не са нихилисти, да речем, спрямо свободата, спрямо доброто, които са непокорни, ама те са нищожно малцинство. А пък мнозинството прави точно обратното, на това което трябва и се държи страшно малодушно и преизпълнено с безразличие. Това е нашата проклетия, то е в основата на нашата проклета българска орис.

А завистта?
   Ако бяхме по-великодушни, по-смели, по-твърди, то и нашият български гений – завистта – бихме могли по-успешно да победим или да надмогнем. Но за жалост, не сме. А е крайно време да се променим – за да заживеем по-добре и по-истински. Животът ни ще ни промени без жалост, за щастие той поставя всичко на мястото ни. Противно на казаното, съм оптимист!

Солидарността във философията на българина?
   Май ни липсва усещане и желание за солидарност: Някой примерно, да подкрепи учителите в току-що завършилата тяхна стачка?! Не, няма такова нещо, даже мнозинството глухо роптаеше: «Какво пък искат тия учители?! Те пък нима дори работят изобщо?! Амииии, гледат си рахатя?! Как не ги е срам да искат повече пари, при положение, че не работят, че през пръсти работят, че са по половин ден само в училищата…» Ето така говореше мнозинството, а пък по-лошото е дори, че не го говореше, ами само го мислеше, но не смееше да го каже. Липсва ни солидарност и сега, липсвала ни е и в историята ни. Примерно, при нашия така проточил се и още незавършил «преход» – към свобода, към демокрация, към нормално общество – ние не можахме да изтърпим и най-дребните неудобства, още при първите трудности проклинахме и свободата, и демокрацията, и всичко. И се отказвахме най-малодушно от коварствата на свободата, понеже сладката несвобода ни привличаше със своята безпроблемност…

Български духовни «титани», от които си се учил – мъртви и живи?
   Мой кумир – дано не прозвучи това прекалено самонадеяно от моя страна – е Ботев. Той е писал пределно открито, откровено до болка и е бичувал нашите недостатъци, зачетете се в публицистиката му, да не говорим пък в стиховете му. Много ме впечатли навремето една книга на покойния вече проф. Николай Генчев за социално-психологическите типове на българина. Немея от възторг пред онази голяма истина, която ни се разкрива в епохалното дело на Симеон Радев от «Строителите на съвременна България». Същото мога да кажа и за винаги потрисащата ме до дъното на душата ми книга на Захари Стоянов, «Записките по българските въстания». Точно тия наши български колоси, както ги наричаме с право, са ми повлияли. Разбира се, не мога да се сравнявам или поставям в един ред с тях, но пък да призная тяхното вдъхновяващо влияние върху моя скромен труд е въпрос на най-обикновена признателност.

Има ли лек за нескончаемото люшкане на българина между "филии" и "фобии", между тотално отричане или тотално превъзнасяне?
   Ами продажници сред нас винаги е имало – ние май заради чуждото сме склонни да жертваме постоянно нашето си. Най-лесното е да купиш у нас който си искаш. На нас проблемът не ни е в отричането – ще си позволя да издигна тази странна теза – а на нас проблемът ни е в безкритичното и немислещо приемане на това или онова. А също, проблемът ни е, че като сме приели нещо, поради инертност,  трудно се отказваме от него. Ето, повече от сто години митологията на «братушките-руснаци» трови съществуването ни като нация и е причина за толкова национални трагедии. Ние сме инертни до степен, че не се отказваме от потрошените си кумири, дори и тогава, когато и кучетата на улицата вече ни се смеят колко сме абсурдни и жалки.

Какви са шансовете на българската интелигенция, която е вън от България за "народно будителство"?
   Моята голяма надежда е тъкмо в тази част от нашата интелигенция, която е поживяла в други страни, могла е да сблъска коварните български стереотипи и митологии с един друг, по-различен и свободен жизнен свят, с една по-жизнеспособна култура. Този е пътят да преодолеем балканско-славянската си ограниченост и да се приобщим към света, не с най-лошото си, ами с най-доброто си. Трябва без пощада да се рушят коварните митове и стереотипи, издаващи нашата балканска провинциалистичност, нашата дева селска същност, която предпочита, вместо смело да се сблъска с предизвикателствата на големия свят, да се свива до своята мизерия, «до малкото, но сигурното», която предпочита дребното врабче на рамото, а не гордия орел в небесата, която е готова заради охранена в кочината свиня и заради предчувствието за превъзходно миришещите пържоли да пожертва всичко друго- и чест, и свобода, и достойнство, дори и живот! Защото какво е животът за човека без тия «западни измишльотини», които току-що изброих, и които са основни теми в моите книги – от първата, та до последната…

Елена Дойчинова
Кореспондент на в-к "България Сега" от Торонто

Цитати от книгата на Ангел Грънчаров "Българската душа и съдба":
(Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността)
изд. "Изток-Запад", София, 2007

“Истината, за нас самите, е за предпочитане и пред най-красивия мит.”

“Отрицанието на традициите, винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по "задънени улици"…”

“… У нас всяка стъпка в реформирането на обществото се извърши, фактически, от едно малцинство при яростната съпротива на упоеното от комунизъм мнозинство.”

angel_304“Нашият роден индивидуализъм се изразява просто в някакъв инат, в една аморфна упоритост, без особен смисъл- винаги да искаш да си прав.”

“Патриоти дал Бог у нас, даже са май прекалено множко….Човек, вече не смее да се нарече патриот, камо ли да промълви, че обича родината си…предпочитам да съм "враг" станах космополит…”

“Молим ти се Апостоле, прости ни! Ти умря за свободата ни, затуй те наричаме наш "апостол на свободата". Ние обаче, за тази свобода се оказахме съвсем недостойни….Даже, когато ни я поднесат на тепсията, пак не знаем що да правим с нея.”

“Истината у нас, за каквото и да се отнася, сиреч всяка истина, е в жестока немилост.”

“Фанфарите, ознаменуващи приемането ни в Европейслия съюз, няма да станат погребален марш на нашата демокрация само, ако се изпълним с най-открита нетърпимост, спрямо собственото си нехайство, за съдбата на българската демокрация.”

Ангел Грънчаров