Преди 30 гoдини когато България все още си беше соц. държава и все още празнувахме 8-ми март – денят на жената, в Америка през 1987 г. се появява Peterbilt Model 359 Classics, 345 въоръжен с двигател 444 Cummins и с 13 степенна скоростна кутия. На хората в транспортната индустрия по това време този камион е изглеждал като летяща чиния направена от извънземни.
„Питърбилти“ като този работен кон са били изключително търсени през декадата на 70-те и 80-те и макар че са далеч от днешните камиони-чудо, те са били светлинни години пред тези, които са карани през 50-те.
Сега камионите са се променили още повече, но нищо не може да се сравни с разликата между Peterbilt Model 359 Classics и тежкотоварните автомобиликарани през 70-те години и ерата преди това. Днес вече е трудно да си представим на какъв камион е започнала работа Мерилу Коинс през 1957 г. в средата на нейната лятна училищна ваканция, когато тя е била само на 15 години.
Камион Маск 5
Мерилу твърди, че е била височка за възрастта си и може би затова никой не се е заинтересовал на колко години е била.
Тя споделя:
„Никой не ме е питал нито за години, нито за книжка, нито за нищо. Просто ми хвърлиха ключовете и казаха: „пали и карай“. И ако можеш да го правиш, значи вече си назначена на работа.“
През дългите училищни дни Мерилу обикновено стояла в класната стая, гледала разсеяно през прозореца и вниманието й бягало към забързаните на някъде камиони:
„Аз постоянно ги виждах как се движат нагоре-надолу и все се чудех, къде отиват и с какво са натоварени. Най-накрая един приятел ми показа как да карам камион, когато бях на 15 години и веднага отидох да си попълня молбата за работа като „професионален водач“ на моторно превозно средство.“
Разбира се, сегашният CDL лиценз още не е бил измислен. Това е станало през 1986 година със закон нарeчен „Vehicle Safety Act”.
Първият камион на Коинс е бил стар модел Би, Мак 5 и 4-ри Браунинг. Скоростните кутии са били истинско предизвикателство с пет основни скорости, като всяка скорост е била оборудвана с четири подскорости. Имало е два лоста – един за основната предавка, а другият за смяна на подпредавките.
„Когато скоростните лостове блокираха вземах „кози крак“ или някакво подходящо парче желязо и за нула време ги поставях обратно на правилното им място. Много обичах да сменям скоростите.“
Коинс е успяла да кара камион повече от година без въобще да има шофьорска книжка. Тя е избягала от къщи заради жесток тормоз от страна на баща си. За него тя се изразява кратко – „невероятно брутален човек“.
Най-накрая, на станцията за теглене на камиони в Кингман, Аризона, Коинс е била изкарана за проверка и е била попитана дали има книжка, шофьорски дневници и разрешителни – „пермити“.
„Карах някакви селскостопански стоки от Калифорния и те искаха да ги инспектират“, спомня си тя.
„Повече от година съм карала с разрешителното за преминаване на писменият тест, въобще не съм забелязала, че то е било изтекло преди 30 дни. Винаги съм си мислела, че щом се казва разрешително, значи ми е разрешено да карам.“
По времето когато Коинс е спряна за проверка тя вече е била навършила 16 години.
„Полицаите провериха документите, или по скоро липсващите такива, и стигнаха до заключението, че нямам право да управлявам камион.“
„Защо да нямам право?“ – поискала да знае тя.
Офицерът е проявил голямо разбиране, седнал и написал какво трябва да направи Колинс, за да вземе книжка, как да пресмята работните си часове, как да попълва товарните документи и накрая я накарал да му обещае, че когато се върне обратно в Пенсилвания ще вземе книжка.
В Пенсилвания обаче изпитващите, най-изненадващо за нея, са се опитали да я накарат да се яви на изпит по кормуване. Когато тя се е възпротивила, постепенно тонът на разговор започнал да излиза от рамките на любезността. Коинс не се отказвала да сочи с пръст през прозореца към огромният паркиран наблизо камион, който е бил поне половин метър по-висок от сградата в която са се намирали, и да припомня, че тя е тази която го е докарала без никакъв проблем дотук.
„Разни хора започнаха да идват от другите офиси, за да видят какво става и веднага взеха моята страна: Дайте й книжка и да ни се маха от главата – казаха те, – пък и аз точно това исках да чуя.“
По това време карането на камион не е било лесна професия за мъж, камо ли за жена. Не е имало такива неща от първа необходимост, като дори легло на което да се спи. По всички сегашни стандарти, а дори и тези от 1987 година, камионите които Коинс е трябвало да управлява, може да се каже, че са били в категорията „примитивни“.
За комфорт въобще не е можело и да се говори.
„Аз слагах една дъска между седалките, завивах я с одеяло и се свивах на кравайче върху нея, за да се наспя.“
Когато по-късно, като шофьор в голяма компания са й дали камион с миниатюрно легълце, завряно отзад на кабината без никакво пространство, осветление и вентилация, Коинс е продължила да си използва дъската. 
Съвременен Фрейтлайнер Супертрък
Сега вече не може да се направи и сравнение между леглото-дъска и спалните помещения, широки над метър и половина, в новите Фрейтлайнери или други модерни камиони.
Коинс никога не е попаднала в камион с климатик чак до 1982 година, когато е започнала работа за J B Hunt.
„Направо изпаднах в шок. Те трябваше да ми покажат как се пуска това чудо, защото аз си нямах и идея.“
Интересно как се е справила Коинс с нагревателите на огледалата и стъклата, които са били въведени някъде по това време. Съвременните нагреватели, с които са оборудвани камионите Интернешънъл Модел Лоун Стар, са способни да размразят напълно покрито със сняг и лед предно стъкло, за по малко от 30 минути от запалването на двигателя.
„Тези камиони имат такъв комфорт, за какъвто на времето не сме си и помисляли“, казва Коинс.
Центърът за забавление, който се намира в интериора на професионалните машини като Epic Vue TV пакет включващ сателитна антена монтирана отзад на кабината, приемател с повече от сто канала, телевизор и 200-ста ватов токоизправител би звучал като научна фантастика в ушите на старите тръкари от 70-те.
Изпълнителният директор на Epic Vue твърди:
„Професионалните шофьори считат камиона за втори дом – те искат не само да си починат в него, но и да се забавляват и да погледат телевизия като всеки друг човек, който не кара камион. Някои даже се свързват по телефона със семействата си и гледат рисувани филмчета с децата си или романтични комедии със съпругите.“
Съвременната мрежа от трък-стопове прави връзката с близките по телефон, интернет или социалните мрежи по-лесна от всякога. Или човек просто може да се побъбри с колегите за шофьорски авантюри.
Но как е било преди, когато всичко това го е нямало?
„Прекарала съм много нощи сама в камиона паркиран отстрани на пътя или в краен случай питам някой фермер дали мога да спра на неговата собственост и да пренощувам. Почти никога не ми е отказвано“, споделя Коинс.
Липса на трък-стопове означава и липса на душове. Студени, топли всякакви.
„Да не говорим за елементарните хигиенни условия необходими за една жена – допълва Коинс, – ако искам да се изкъпя единственият начин да го направя беше да си взема стоя в мотел.“
Само че това не винаги е било лесно осъществима задача по финансови причини.
„Понякога просто се топвах в някой поток близо до пътя или пък използвах спирт за разтриване, за да премахна телесната миризма.“
Безплатна шофьорска баня преди ерата на трък-стоповете
Големите вериги от бензиностанции и трък-стопове бавно започнали да се появяват по картата на Америка. Популярният днес Travel Center of America е основан от Кевин Куин Мърфи през 1972 година под името Truckstops of America. Веригата е сменила собствениците си през 80-те и 90-те, като е била купена от Бритиш Петролиум (BP) през 1987 година. Най-накрая през 1997 година Truckstops of Americaсе е обединила с веригата Auto/Truck Stops, прибавяйки по този начин нови 119 локации, като приема името под което е известна и до днес. 
Модерен трък-стоп
Ако говорим за пътищата по това време ще трябва да използваме отново думата „примитивни“.
Чакълен път
Започването на грандиозният строеж на пътната мрежа в Америка е било оторизирано от Federal Highway Aid Act през 1958 година, но основната част е завършена 35 години по-късно.
Част от съвременната пътна мрежа на САЩ
Коинс помни как е карала товар от Сан Антонио до Хюстън по чакъл, като се е движела дълго време след стадо добитък подкарано към една от местните кладници.
Преди да бъдат внедрени хладилните ремаркета, когато е превозвала хранителни продукти, тя е трябвало да спира често за да ги покрива с пресен лед.
Най-тъжно е било обаче, когато на Коинс се е наложило да пренася телата на загиналите във войната във Виетнам войници. Те е трябвало да бъдат закарани в Порт Елизабет, Ню Джърси, където близките са чакали да ги откарат в погребалните къщи или по домовете.
Тя е срещнала последния си съпруг г-н Роналд Коинс през 1992 година, когато е трябвало да вземе ремарке пълно с хартия от „Джорджиа Пасифик“ в Ашдаун, Арканзас. По това време и двамата са имали по 20 години брак зад гърба си.
От камионите единствено успява да я откъсне тежкото заболяване от рак, едновременно на гърдата и на стомаха през 1996 година.
„Почти си бях отишла – казва Коинс, – но както виждате още съм тук.“
След като малко е укрепнала здравословно, тя отново се е качила на камиона, но този път със съпруга си за още две години.
След неговата смърт Коинс се е разделила завинаги с камионите, но карането толкова много й е липсвало, че започва работа като шофьор на автобус, с което се занимава до пенсионирането си.
Мерилу Коинс – цял един живот на колела
Хората в транспортната индустрия не престават да се появяват и изчезват, технологиите захранвани от безброй човешки съдби не спират да се развиват, и е трудно да си представим какъв ще бъде животът след 30 години.
Изглежда най-важното е купонът да продължава, колелата да се въртят и да не губим вяра в техническият прогрес.
Успех!
Чанита Паунова
в. „България СЕГА“
