Тъмносини облаци забулят небето и лазят хаотично към безкрайността. Разсъмна се. Ситен пролетен дъжд се сипе по улици и сгради. Зеленеят поля и дървеса, а красивите градинки със здравец, лалета и люляк ухаят. Спретнато и тихо, градчето се подготвя да приеме милионите си туристи от двете полушария.
Ниагарският водопад, горд и величествен гърми, а студените му струи от елмаз отпращат екота надалеч. Неспокойните гларуси зареяли поглед към отсрещния бряг, слушат песента на игривите птички. Те скачат игриво в бухлатите клони с пъстри и мокри крилца. Опиянен от дивната природа, тук всеки човек изпада в унес. Той забравя моментално житейските грижи и скърби и се пренася в друг свят, чийто чудеса с необратима сила пленяват умът и сърцето. Живописната гледка поразява моментално.
Могъществото на водопада разнася ефирни капки с роса с Божествена щедрост. Човек отнася скъпи спомени при раздялата с него, защото магнита на възторга привлича и никога не носи забрава.
Така минават хора, поколения събития, а той стои непоклатим и деен в романтична изява на вековете. Нито поети, нито философи и гении не са в състояние да разгадаят неговата тайнствена същност, закътана нейде под булото на вечността.
Моето гостуване в Ниагара Фолс винаги е било свързано с честването на някой християнски празник, но то е и разтуха. Само онова сърце което е преживяло мъка и страдание може да съчувства на неволите на своите събратя. То търси път за да открие душевната тъга и да откликне в помощ на изтерзаните.
Днес съм при моя съидейник и верен приятел Тодор Грозданов. Роден и израснал сред селския бит на българската земя, той е закърмен с млякото на бедността и труда. От малък опознава болките и неволите на своя народ. Той е младеж когато свирепите орди на Сталин нахлуват в България. Червените сатрапи започват с груб терор своя революционен подход срещу трудовия народ. Болшевишката агентатура граби, мъчи и убива. Националните идеали са продадени, духовните ценности се унищожават, затворите и лагерите са препълнени. Грозданов въстава срещу произвола, но тайните служби не спят и той е принуден да мине в нелегалност. Скита се из различни краища на страната, среща се с Петър Сърбински, Ефтим Арсов, Мишел Михайлов и редица видни земеделски деятели, но времената стават все по-тежки и пред опасността да бъде арестуван, той емигрира.
Живота на изгнаника също се оказва изключително труден. От Европа той тръгва през океана и се настанява в Канада. Работи по фабрики и предприятия, но никога не забравя своя дълг към род и родина. Участва активно във всички мероприятия на БЗНС зад граница и е честен и предан до край. Създава семейство с една мила и чудесна жена. Имат дъщеричка красива и ученолюбива, която завършва висше образования. Сега тя вече е семейна с дете. Внукът е още малък, но е великата радост на дядо и баба. Вярата и надеждата ги окрилят. Нищо не им липсва, освен родния балкан и топлия чернозем. Винаги на поста си, Грозданов знае, че щастието не е само в материалното, а в духовното, което е живия дух на един народ и ражда порив за борба и свята свобода. Той учи и става свещеник в единствената българска църква ”Св. Иван Рилски” в Ниагара Фолс. В неговия тих и скромен дом намират приют и трапеза много български емигранти. Той е винаги добър и отзивчив. Свещеният храм е превърнат от него в културно средище. След редовната църковна служба се четат беседи и сказки, а в салона се уреждат традиционни чествания с декламации, песни, хумор и музика. Българският дух и език се запазват и носят навред. И ако църквата има свой облик и успех, всичко се дължи на неговата апостолска дейност. Ето, тази година се закупи специален парцел за пикник по негово предложение, в едно с църковното настоятелство.
Но годините текат, старостта настъпва, внезапно дохожда и самотата. Любимата му съпруга заболява от тежка и нелечима болест. Отец Грозданов обхожда десетки лекари и болници с небивала упоритост, но уви…Той бди над нея и когато вижда безсилието на науката, той коленичи пред иконата с кандилце и се обръща към всевишния с молитва. Тръпнейки целия със сълзи на очи, той посреща утрината немигнал. Терзанията на душата разкъсват сърцето и разпалват мисълта му. Надеждата утешителка започва да гасне. Съпругата му Керуца остава на количка с дом за старци. Грозданов с болка понася удара. Само църковната служба разсейва мигновено грижите му и го осенява с духовния мир, чрез блясъка на горещите свещи.
Винаги по три пъти на ден, той ходи в дома да види своята съпруга, да я нахрани и докосне. На едно от неговите посещения присъствах и аз. Исках да видя тази добра и почтена жена, която ме посрещаше винаги сърдечно при всяко мое гостуване.
С колата пристигнахме бързо. Още с прекачването на прага, отвътре се чуваха глухи стонове, пъшкания и неразбираеми викове. В теобразния коридор бяха струпани десетки колички с болни хора, немощни, разкривени, парализирани и гаснещи, като поломена от смерч гора. Забързани и уморени сестри и санитари започват да ги хранят. Една старша сестра раздава лекарствата им по предписание. Отец Грозданов се спира до своята съпруга, която стои в очакване, седнала в количката все така мила и чаровна, спретнато облечена и сресана. Тя ме погледна изненадана и лицето и придоби благо изражение. Прегърнах я и я запитах:
– Позна ли ме?
Тя продължаваше да ме гледа мълчаливо. Грозданов ми отговори:
– Тя мене не ме познава, та тебе ли?
Може би само чувства. От болестта “Алцхаймер” тя не може да говори, мисли и разбира. Горката жена. Скована в прегръдките на болестния хищник, тя е загубила представа за всичко. Живота и е просъница и мъгла.
Коварната съдба отпуска крило и бележи летален изход. На тая нещастна планета живота е сянка. Да имащ частица покой и любов свои и близки, окъпана от лъчите на светли надежди и да останеш запокитена и чужда е ужас! Колко тъжен е светът когато сред човешкия лабиринт загубиш същността си и тлееш като залез на хоризонта.
О, Боже! Бъди милостив към земните си чеда! Възвиси сили и дух и нека бъде волята ти за спасение и изцеление.
В коридора отново се чуват сърцераздирателни писъци, тракат чинии и треперещи ръце загребват нещо с лъжица, но не намират устата и яденето се разлива. Някои от количките вече се задвижват към стаите. Обеда е приключил. Керуца бе нахранена от Отец Грозданов.
Свиждането е към своя край. Настъпва време за раздяла. Аз успях да видя Керуца и да и кажа нещо, но тя стоеше безмълвна. Само хубавите и черни очи ме гледаха умолително. Те говореха, те търсеха помощ и очакваха, но това не бе във възможностите ми. Тя искаше да е здрава и отново да се завърне в своя дом. Да почувства росната свежест на градинката и аромата на разцъфналите рози. За уредбата на тая къща, тя е събирала както птичката сламки и перушинки за своето гнездо. Това пари като въглен сърцето и жадуващо за живот и щастие. Но, защо?! Защо добрите и праведни християни трябва да изкупуват нечии грехове за сметка на злите и коравосърдечните? Кой катехезис, в кои скрижали е отразено това? Сестрата вече подканва да я освободим. С прочувствена прегръдка и скрита мъка, аз казвам- довиждане, защото вярвам, че отново ще се видим…
С наведени глави двамата излизаме мълчаливо навън. Свежия въздух и дъждовни капки освежиха лицата ни, но кой ще освежи сърцето и душата ни, кой?
Димитър ЦАНЕВ, Ниагара Фолс, 11 май, 1998 г.
Материалът е даден специално за вестник “България Сега”
Saint John of Rila Orthodox Church Since 1963
4871 Wimott Street, Niagara Falls, Ontario, L2E 1Z5
Picnic Grounds- Chippawa Greek Rd.& Moyer Rd.
Тел.905.356.7151
Неделна Литургия от 10.30 сутринта
Отец Тодор Грозданов
Тел.905.354.3296
