Иво Иванов: Най-важното място за мен е под слънцето и звездите на България

Иво Иванов не е стандартният спортен журналист. И историите му за спорт не са обичайните материали, пълни с резултати и статистики. Това може да усети всеки, който поне веднъж е чел негов текст. Последната му книга – „Кривата на щастието:  за спорта, Вселената и всичко останало“ се превърна в бестселър у нас, а първият тираж бе изчерпан за седмици.
От близо 25 години възпитаникът на НСА живее в Канзас, близо до паметника на изобретателя на любимия му баскетбол Джеймс Нейсмит. Наученото в спортната академия той практикува постоянно, като е треньор на детски отбори по баскетбол, на момичешки тимове по футбол и е помощник в една от големите местни гимназии. През останалото време работи като човекът маркетинг в Community Living Opportunities – поддържа сайтове, блогове и социални мрежи, прави рекламите, билбордовете и клиповете на организацията, а скоро се очаква и първият му блог за BGbasket.com.
Lira.bg пък се срещна с него дни преди да приключи лятната му отпуска в България:
 
– Очаквахте ли успеха на „Кривата на щастието“ в България?
– Очаквах донякъде успех, защото знаех, че много от материалите бяха популярни и се разпространяваха в интернет доста усилено. Но не очаквах, че първият тираж ще се изчерпа толкова бързо.

– Има ли пазар за Вашето писане отвъд Океана?
– Мисля, че има. Аз преди години спечелих един конкурс в един много популярен вестник: „Канзас Стар“, в който преди много много години е започнал кариерата си Ърнест Хемингуей и който е институция в американската журналистика. Те обявиха конкурс за есе и петима печеливши получаваха договор и колонка във вестника. Аз преведох един от материалите си – този за Мануте Бол от „Кривата на щастието“. Есето спечели и изведнъж се озовах с договор в ръцете и бях назначен да пиша. Но не мога много да се възползувам от него. Занимавам се с прекалено много неща, тренирам два отбора, работя друга работа от 9 до 5, която храни децата и семейството. Водя и спортната рубрика в едно радио предаване всяка събота. Дадох си сметка, че нямах никакво време, което да отделя на семейството и децата си и затова трябваше да се откажа от едно две неща.
 
– Вие повече журналист или писател сте? Как гледате на себе си?
– Може би и двете. В САЩ са популярни гонзо-журналистиката и журналистическата есеистика. Може би съм представител на това течение. Като че ли никога не съм се опитвал само да отразявам нещата.  За мен това не представлява особен интерес. Ако попадна на някое интересно събитие или интересна личност, се опитвам да вникна в него, да попадна самият аз в тази история, да стана сам участник доколкото е възможно. Този подход ми дава възможност да надникна към по-интересни неща от тези, които са на повърхността. Може би съм и автор, и журналист едновременно. Но това, което искрено се надявам, както всеки човек, който се занимава с творчество, е да си създам нещо мое си – собствен стил, мое направление, мой жанр. Дано да съм успял да го направя.
 
 Как Ви промени животът в САЩ?
Новата книга на Иво Иванов– Не знам. Мисля, че не ме е променил. Както споменах, първите 7 години формират до голяма степен характера ти. Моралните ценности и стойности вече са създадени. Има някои неща, детайли, които по всяко вероятност дължа на втората си родина. Но като цяло съм формиран в България. Моите приятели, роднини, родителите ми най-вече, дори образователната ни система, която някога беше много добра, имаха огромна роля за моето формиране. Също така всички хора, които дори случайно срещаш на улицата – това са микро уроци, които се превръщат в манталитет. Що се отнася до САЩ – аз страшно много пътувам и се срещам с много хора. И това със сигурност те променя и влияе на характера ти. Защото от всеки човек взимаш по нещо, малка трохичка. И тези трохички от хора и събития са се превърнали в част от мен. Живея в географския център на САЩ, в един относително спокоен и красив град, в който няма гето, няма ги болестите на големия град, няма престъпност и който се води за люлка на баскетбола. Това до някъде сигурно ми е позволило да съхраня нервите си, защото е трудно да не обичаш това място. Място, в което стресът почти не съществува. Борбата за оцеляване не е фактор. Не е нужно да подостряш лакти всяка сутрин преди да излезеш от къщи, за да оцелееш може би това до някъде ми е помогнало да съхраня капацитета си към съзерцание, към спокойствие, към по-аналитичен поглед върху нещата.
 
– Все пак САЩ остава ли земята на неограничените възможности?
– Америка има много проблеми. Има проблеми със себе си, има социални проблеми. Това е най-яростно капиталистическото общество на земното кълбо. Всичко е свързано с корпоративния гражданин, с капитала. Америка би могла да научи нещичко от Европа по отношение на социална политика и подпомагане на най-бедните. САЩ е единствената държава от развитите държави, в която няма универсално медицинско осигуряване. Това е държава, в която ако се разболееш от тежка болест, колкото и да си богат, по всяка вероятност ще фалираш. Ще загубиш дома си, работата си, спестяванията си. Защото няма социално осигуряване. Барак Обама се опита да направи такива промени и се натъкна на огромен медицинско-застрахователен индустриален комплекс, който беше бесен от идеята, че може да му бъде отнет дори и един долар. Натъкна се на изумителна съпротива. Видя се принуден да ампутира голяма част от програмата си и трябваше да направи едно продължение на съществуващата програма в момента, която е от полза на застрахователния бизнес, а не на пациента. Това е просто един пример. Но, да, САЩ е страна на неограничените възможности. Човек има възможности със собствените си възможности и качества да пробие и да успее. Но има и много, много проблеми. Истината е, че няма перфектно общество. Истина е, че Америка е прогресивно общество и е хубаво е, че са т.нар. melting pot – място, на което са събрани много култури и много националности на едно място. Това е държава с най-малко предразсъдъци към емигрантите, защото това е държава на емигрантите. И когато отидеш там и започнеш от нулата, никой не те гледа накриво. Имаш право да говориш с акцент и да се явиш на интервю за най-престижната работа. Това са много хубави неща, които в Европа – с всичките й исторически вендети и толкова много омраза между съседите, която е историческа, антична омраза – ги няма. В Америка си приет като равен и това е много хубаво. Но не е перфектно общество и има още много какво да се желае.
 
– Колко често си идвате в България и следите ли какво се случва тук?
– Идвам си абсолютно всяко лято в България. Понякога е много трудно финансово. Зависи какви разходи е трябвало да направим със семейството си и какви пътувания съм направил за моите истории. Понякога се случва едва да свържем двата края, за да прибера децата си в България. За съжаление самолетните билети стават все по-скъпи. Но никога не ми е минавало през ума да не си дойда или да отида на Хаваите за лятна почивка, например. Винаги съм знаел, че най-важното място за мен в живота ми е България. И е наложително да дойда, не само, за да презаредя батериите си от родна земя, което е много важно, но и да науча децата си на българските култура, история, литература, език, писменост, за да могат да намерят корените си и да не ги забравят, да бъдат с баба си и дядо си, за да пътуват и да открият красотата на държавата ни, за да не забравят откъде са дошли тези 23 хромозома в тях, които дължат на баща си.
 
– Какво намирате при тези завръщания, има ли промени в България?
– О, има много промени. Аз си тръгнах 1990 година от България. Това бяха години на тежък преход, години на трансформация – икономическа, политическа и социална. Тогава основният капитал, движещ държавата ни трябваше да се превърне от държавен в частен, бяха много турбулентни времена. Аз имах възможност да гледам тази трансформация малко отстрани, но в същото време да я изживея малко или много като си идвах. Постепенно откривах разлики. Някои много позитивни, някои негативни. Положително гледам на развитието на икономиката и създаването на конкурентен пазар. А в негативен, за съжаление – донякъде в манталитета на хората и в загубата на някои нравствени и морални стойности. Загуби, когато става дума за свободен пазар. Свободният пазар за лошо или добро е движен от човешкия егоизъм, в името на това да спечелиш ТИ. Но тук хората станаха малко повече егоисти, навлезе малко повече еснафщина. Но членството ни в ЕС, например, ни донесе наистина много промени в инфраструктурата. Може българите да не го забелязват, защото са през цялото време тук, но се забелязва от чужденците. Има промени в логистиката, които са осезаеми. Да се надяваме да продължат все повече. Надявам се да се наложи все по-голям контрол върху държавните институции, все по-малко корупция, което да доведе до реинвестиране на средства там, където трябва. А не за купуването на коли и къщи във Флорида от страна на държавни служители. Когато парите започнат да отиват там, където им е мястото, нещата могат да се променят.
 
– Тук сте бил журналист, сега следите ли какво се случва в българската журналистика?
– Да, редовно с огромен интерес. Винаги съм смятал, че в България има изумително талантливи журналисти. Още когато бях тук, в края на 80-те имаше невероятни автори, които функционираха в много тежка ситуация, в цензурен вакуум трябваше да творят. Имаше директиви и дори не можеше да се говори за западен спорт прекалено много, без да се споменат успехите на братския Съветски съюз. Но дори тогава имаше хора като Климент Величков – изключителен човек. Той беше заместник главен редактор на „Старт“ и „Спорт“, който ми даде малко път в бранша. Имаше Сашо Диков, който беше с изключително отворено съзнание и даде път на много хора като мен, като Камен Алипиев, дадоха ни свобода на действие да правим каквото искаме. От тогава нататък са се появили много добри журналисти.
Ние сме страшно творческа нация. Очаквам все повече и повече шедьоври. Напоследък много ме впечатли един очерк за „петте ракии“ („За петата ракия“ на Георги Бърдаров). Това беше изумителен текст. Ходих на едно четене на подобни блогове до НДК, където известни и добри актьори четяха различни текстове от автономни автори и всеки текст беше невероятно добър. Това ми дава надежда за българската журналистика. Аз получавам много положителни коментари от мои читатели в интернет. Много съм благодарен на тези хора, но искам да им кажа, че аз съм нищо в сравнение с някои от авторите, които работят и творят в България. Просто имам повече достъп до по-интересни личности. Но ако те имат моя достъп, биха написали далеч по-хубави текстове.
 
– Когато чета „Кривата на щастието“ постоянно си задавах въпроса: Вие самият в какво вярвате? В общочовешки план.
– Аз може би по рождение съм позитивна личност. Например Зигмунд Фройд е негативен. Той вярва, че всеки човек е движен от инстинкти, които не са позитивни. Аз винаги съм вярвал в доброто начало, което движи хората. И дори когато се натъкнеш на най-негативния, отрицателен, най-опасния човек, има нещо хубаво в него, добро зрънце, което чака да бъде събудено и активирано. Тази моя вяра е движеща и в моите текстове, което се усеща. Вярвам в доброто в хората и то трябва да бъде показано и написано, да бъде направено достъпно до повече хора. Защото много хора, унесени в ежедневното си оцеляване нямат възможност да се докоснат до него. Важно е да го правят от време на време, защото така ще събудят и в себе си доброто. И се надявам с моите истории да направя поне малка верижна реакция и да докосна малко своите читатели, че и те да бъдат малко по-добри.
 
– Имате ли идея коя ще е следващата история, която ще напишете?
– Да. Имам поне стотина истории в главата си, които трябва да бъдат написани. Има история, която пиша от десет години и е станала толкова голяма вече, че ще ми бъде трудна да я напиша, защото е за цяла книга. Свързана е с пропътувани хиляди километри, с места, които са толкова забравени от Бога, толкова изолирани, че почти никой не е ходил там. Има само шепа хора, които са запознати с тези история. Необходимо ми е определено време нещата сами да се подредят в главата ми. И ги пиша на практика първо в ума си малко по малко. А след това историята много бързо се излива върху клавиатурата. Сега, като се върна, ще започна да работя много интензивно по следващата книга.

Източник:  LiRA.BG,
интервюто поместваме с известни съкращения.