„Борбата на българите за съединението си”

 „Съединението на България през 1885 г. и последвалата го Сръбско-българска война са крайъгълни камъни в основите на българската история.” … „Нима има още какво да се каже и изпише за Съединението и за последвалата го война? Оказва се, че има – 126 години една книга стои в библиотечния фонд за редки издания и, необяснимо  за днес, но пък обяснимо до преди 20 години, никой не я преиздава.” – думите на г-н Любозар Фратев са част от въведението му към книгата „Борбата на българите за съединението си”  (нем. Der Kampf der Bulgaren um ihre Nationaleinheit) на Артур Ернст фон Хун (нем. Arthur Ernst von Huhn).
По повод същата книга н.с. Стефан Шивачев казва: „Тази книга се ражда през  далечната 1886 година от репортажите на Артур фон Хун за Съединението и последвалата го война, публикувани на страниците на вестник „Кьолнише цайтунг”. Нейните страници са ключ към историята на българите…” … „Това е онази жива история, която обикновено остава извън страниците на дебелите исторически съчинения.”
Дълги години книгата „Борбата на българите за съединението си” на А. фон Хун бе покрита с прах. Благодарение на фондация „Балкански културен форум” тази уникална книга бе преиздадена. Премиерата се състоя на 12 декември 2013 г. в зала „Съединение” на Регионалния исторически музей – Пловдив.
Артур Ернст фон Хун е кореспондент на „Кьолнише цайтунг” (нем. Kölnische Zeitung) – един от най-авторитетните вестници в Германия през втората половина на XIX и първите десетилетия на ХХ век. След обявяването на Съединението на България на 6 септември 1885 г. фон Хун е изпратен в България като военен кореспондент с цел да  наблюдава събитията и подготвя репортажи за „Кьолнише цайтунг”. През 1886 г. в Лайпциг се появява книгата на Артур Ернст фон Хун „Борбата на българите за съединението си”. През същата година книгата излиза в Лондон. Впоследствие е преведена и издадена в България  през 1887 и 1890 г.
В предисловието към книгата през 1886 г. авторът пише: „Непосредствено след избухването на въстанието в Пловдив бях поканен от редакцията на „Кьолнише цайтунг” да отида в България и да следвам оттам политическо-военните събития. Аз дойдох в България като безпристрастен наблюдател…” … „Борбата на българския  народ за съединението си, независимостта и свободата заслужава пълно признание и симпатии на целия образован свят…” … „Аз искам да покажа на Европа, че това мое мнение не е пристрастно, а е основано на истина и необратими факти. Затова написах тази книга.”
За това как се появи идеята за преиздаване на книгата „Борбата на българите за съединението си”, как протече премиерата и много други интересни факти, свързани с книгата и Съединението на Княжество България с Източна Румелия, ще разкажат инж. Любозар Фратев и н.с. Стефан Шивачев.
Представяне на книгата „Борбата на българите за съединението си” на А. фон Хун, 12.12.2013, зала „Съединение”, Регионален исторически музей - ПловдивИнж. Любозар Фратев е председател на Съвета на директорите на НОВИЗ АД и председател на фондация „Балкански културен форум”.
Н.с. Стефан Шивачев е директор на Регионалния исторически музей – Пловдив.
Г-н Фратев, бихте ли споделили как премина представянето на книгата „Борбата на българите за съединението си”, кои бяха гостите и по какъв начин на празника бе пресъздадената атмосфера на XIX?
По традиция, представянето на поредната ни книга става в навечерието на коледните празници и пак по традиция – в зала „Съединение” на Регионалния исторически музей – Пловдив. Тази зала, с чудесна акустика,  е била предназначена за заседанията на парламента на Източна Румелия,  но така и не дочаква  бурни дебати поради Съединението на България през 1885 година.  Атмосферата на премиерата мога да определя само с една дума – приятелска. Приятелска, поради отношенията ми с поканените – мои приятели с различни професии и занимания, обединени от любовта ни към историята и книгите. И още нещо – все хора родолюбиви и, простете за клишето – с будна гражданска съвест. В качеството си на официални лица бяха и моите приятели – председателят на Общински съвет Пловдив арх. Илко Николов, командващият ВВС ген.-майор Константин Попов, както и представители на Съюза на офицерите и сержантите от запаса от София и Пловдив. На всяка премиера на книга привнасяме една ретро атмосфера, за да се потопим в епохата на книгата. Имахме  румелийско опълчение и княжески войници, които връчваха на гостите двете възвания на княз Александър I – за Съединението и за Сръбско–българската война. Приложените снимки илюстрират това, но не могат да пресъздадат неповторимата атмосфера на премиерата. Не може да се чуе и роялът, на който една прекрасна пианистка ни омайваше. Да не забравя, пак по традиция, всеки от поканените получи по книга като подарък за празниците. Подаръци-книги по традиция обявихме и за 20-те пловдивски читалища, пловдивската „Иван Вазов” и софийската „Св. Св. Кирил и Методий”  библиотеки.
Г-н Фратев, заслугата за преиздаването на книгата е както лично Ваша, така и на фондация „Балкански културен форум” и НОВИЗ АД. Кога се появи идеята за преиздаване на този исторически летопис?
По-скоро защо се появи идеята именно за тази забравената книга. „Борбата на българите за съединението си” донякъде продължава поредицата от шест книги, които преиздадох, с главен герой – древния и възрожденския, вечния град Пловдив. С преиздаването на седмата книга – романа „Христо Ботев” през 2012 г. тематиката на книгите надскочи рамките на Пловдив. Така и тук – заченатата в Пловдив „Пловдивска революция” – така съвременниците наричат акта на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, е с национални последици, а последвалата го Сръбско-българска война се превръща наистина във всенародно дело.
Г-н Шивачев, според Вас какъв е отзвукът от премиерата и преиздаването на книгата?
Пловдив със своите 350 000 жители не е толкова голям град и общуването между пловдивчани се осъществява най-често на известната Главна улица от река Марица до Централния площад. Това е любимото место за разходки, за кафе през вечерните часове и почивните дни. В месеците след премиерата на книгата почти ежедневно ме срещат хора, които се интересуват къде могат да я закупят или имат конкретни въпроси за автора на книгата, защо не е била преиздавана, кое е най-ценното в нея. 
Г-н Фратев, във въведението към книгата казвате: „Главната цел на тази моя странична дейност е да възкресявам позабравени или пренебрегнати книги, за да пробудя любородни чувства в моите сънародници, да ги върна макар и за кратко в духа на славното минало на нашите предци.” Бихте ли допълнили още нещо към това свое изказване?
Преди повече от 7 години се зароди и осъществи идеята да издавам ежегодно по една знакова книга за нашия град Пловдив, за неговото славно минало и още по-славните люде, които са съградили това минало и са положили здравите основи на бъдещето му духовно развитие. Поех като амбициозна мисия, наред с работата в моята фирма НОВИЗ, да се опитам да сторя и нещо духовно – да издиря и върна към втори живот позабравени или дълго време неиздавани книги. Убеден съм, че това спомоществувателско и некомерсиално дело е необходимо, че тези книги са потребни,  а и актуални,  най-вече с духа, който носят в себе си – дух на оптимизъм, родолюбие  и гордост – все дефицитни в днешното ни време неща.
инж. Любозар Фратев, председател на Съвета на директорите на НОВИЗ АД и председател на фондация „Балкански културен форум”Вероятно и за това бях удостоен с високата чест да нося почетното звание „Следовник на народните будители”. Едва ли за това звание съм мислил, когато започнах да  преиздавам тези забравени или дълго време неиздавани книги. Започнах тяхното преиздаване с убеждението, че това са книги, потребни и днес, за да компенсират болезнения дефицит на оптимизъм и вяра, книги, които биха генерирали у моите съграждани и сънародници онези силни чувства, които са били и могат да бъдат вдъхновител на достойни дела за просперитета на народа и държавата ни.
Г-н Шивачев, по повод Съединието на България през 1885 г. са написани многобройни трудове. Какво е Вашето мнение относно историческата стойност на книгата на Артур фон Хун?
Най-добрата възможност за всеки наш съвременник, когато изгражда своя образ за събитията в България от 80-те години на ХІХ век, е да познава всички свидетелства на съвременници и особено написаното от един от най-добрите европейски журналисти по онова време. От книгата на фон Хун ще разберем защо са успели ръководителите на Съединението, притежаващи народната воля – най-силното пълномощно за революционни действия в света; как жертвоготовността и патриотизмът на българите са най-добрата защита на тяхното Съединение, защото „всичко, младо и старо, богато и бедно, принасяше жертва на народния олтар”. Разказът на фон Хун е достоверен, защото в него са вплетени интервюта с главните действащи лица от 1885 г. и то в реално време, а не преосмислени с дистанцията на времето. Защото фон Хун е, заедно с княз Александър и неговия щаб, в най-горещите точки на битките при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. Кореспонденциите му са писани „на крак”, под воя на снарядите или в миговете на почивка в колибите на българските овчари.
Тази книга е написана от един истински българофил и това е може би най-точната оценка за нейния автор. Фон Хун се идентифицира с българската армия и говори за „нашите войници, които се бият като лъвове срещу сърбите”. Такива добри думи за българската армия дотогава никой не е публикувал в европейските вестници.
Поразителна е неговата оценка за нелепостите на руската политика, както и изводът: „Не господа, руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен свободен живот. Лозунгът на българския народ е „Свобода, независимост и България за себе си.” На мнозина преценките на фон Хун за руската царска политика ще се сторят шокиращи. Но фактите, които излага, разкриват една премълчавана дълги години истина, освободена от пристрастията на русофили и русофоби.   
Г-н Фратев, посочвате, че: „… каквото и да се каже за автора на книгата, не може да замени прочита й – жив език, чувство за хумор, точни геополитически и военни анализи на събитията и военните действия, възхита от действията на младите български офицери и героизма на войниците…”. Кое прави книгата актуална и днес?
Книгата хвърля светлина на някои „затъмнени, премълчавани” страници от нашата история  – за ролята на руския царизъм в лицето на император Александър III, за Сръбско-българската война. Но голямата й стойност се състои в това, че е разказ на очевидец, непосредствен свидетел на събитията – при това чужденец. Описаното в нея е пример за нас от едно наистина народно дело – делото на Съединението и небивалия ентусиазъм, жертвоготовност и героизъм по време на войната за защита на Обединена България. Не може да не се удивите от това как младата държава успява само за две седмици да мобилизира почти 100-хилядна армия с невероятен боен дух и издръжливост. В световната история няма равен на рекорда на Осми пехотен приморски полк, направил преход от 95 км. за 32 часа! Една млада, невръстна, „армия на капитаните” е решавала и творила съдбините на Обединена България – княз Александър I е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър – на 29. Казвам го не като издател,  а като непредубеден читател – книгата грабва и бихте могли да осъмнете с нея. Клишето – „чете се на един дъх” особено й подхожда.
В нея читателят ще намери  картината на България до и 7 години след Руско-турската война. Първото впечатление на фон Хун от страната е не само положително – то е възхищение от това, което са направили българите за 7 години след създаването на държавата си:
„…Колкото българският народ беше назад преди руската война, толкова той напредна в последните шест години. Той показа такава способност за учение и напредък, както никой народ в света. България направи голям прогрес във всяко отношение: тя има днес превъзходни училища, добро съдебно производство и изрядна администрация. Младата държава спести за шест години 43,5 милиона лева. Коя държава е направила това? Никоя. Другите държави не могат да спестят днес и пукнат грош, а камо ли 43,5 милиона лева”. 
Актуално и днес, нали?!

Г-н Шивачев, Вие сте историк, автор на книги и на повече от хиляда научни и научнопопулярни публикации. Как очертавате портрета на чуждестранния кореспондент Артур Ернст фон Хун?
Артур фон Хун е офицер от Пруската армия, много близък до ръководството на Генералния щаб и правителствените среди, журналист и военен кореспондент с огромен опит. За да напише тези забележителни репортажи, той „се слива” с хората в България след Съединението, живее в обикновено жилище в Пловдив под наем, обикаля пазарите, живее с несгодите на фронтовия живот, става пряк свидетел на атаките „На нож” под звуците на „Шуми Марица” при Сливница , общува с главните действащи лица. И през следващите десетилетия ще бъде един от големите приятели на българския народ.
В Манифеста от 8 септември 1885 г. княз Александър I Батенберг оповестява: „Като имам предвид благото на Българский народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигане на историческата му задача, Аз признавам Съединението за станало и приемам от сега нататък да бъда именуван Княз на Северна и Южна България.” Г-н Шивачев, позовавайки се на книгата „Борбата на българите за съединението си”,  какво е отношението на фон Хун към българския княз и Съединението на Източна Румелия с Княжество България?
До 1885 г. българите са почти неизвестни в Европа. Информациите за тях са  покрай кланетата през Априлското въстание и събитията по време на Руско-турската война. На 6 септември 1885 г. в Пловдив стават интересни събития. Сваленият генерал-губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич е качен на файтон и, съпровождан от известния Чардафон и неговата годеница Недялка Шилева, е разкарван по улиците в продължение на часове. Това не е обида за него, а начин десетината консули на европейски държави в Пловдив да разберат за станалото събитие и информират своите правителства. Но информацията е крайно оскъдна и в Европа наричат събитията „Пловдивската революция”, „метеж”, „въстание”. Всички схващат станалото като опит за промяна в наложеното от Берлинския конгрес „статукво”, т.е. като нещо опасно за европейския мир. Никой не се идентифицира с българската позиция. От репортажите на фон Хун обществеността в Германия и в Европа разбира, че „българското движение не е вредно нито за европейския мир, нито пък за европейските интереси.” Така сред европейската общественост се изгражда една позитивна представа за България.
От друга страна фон Хун е приятел с българския княз Александър І, който не бива да забравяме, че е германски принц. По време на войната той е заедно с брата на княза и, на база на преките си впечатления, рисува истинския образ на българския владетел. Той създава този ореол на младия княз, повел народа и държавата си към светли бъднини.

Г-н Шивачев, достоверен ли е разказът на фон Хун? Считате ли, че Артур фон Хун е „безпристрастен наблюдател” на събитията?
Всичко, което казах до тук, доказва неговото преклонение пред качествата на българския народ. Но най-важното е, че той е обективен. Той е поразен от израстването на българските държавници, от напредъка на народа, който показва способност за учение и „вече България има превъзходни училища, добро съдебно производство и изрядна администрация”. И това е постигнато само за седем години свободен живот. За седмици фон Хун успява да оцени спецификата на страната и разказва на Европа „как младата държава успява за шест години да спести 43,5 милиона златни лева … Когато другите държави в Европа не могат да спестят и една продупчена пара, не могат дори да си покрият разноските, а правят ежегодно борч”. Всичко това звучи много актуално днес. Та нима ако чуждите кореспонденти днес рисуваха такава България, нямаше да имаме достойно място и самочувствие на истински европейци? 
Г-н Фратев, има ли нови истини за българската история и непознати  щрихи в портрета на Батенберг, които откривате в книгата?
Много силен е анализът на автора за ролята на руския царизъм в лицето на император Александър III в делото на Съединението. Малцина са запознати с действията на този руски император, който за разлика от предшественика си Александър II, наричан с обич от българите „Цар Освободител”, воден от силната си неприязън към младия български княз, не само не приема акта на Съединението, но с действията си за малко не възстановява статуквото. Обезглавява на практика младата българска армия, изтегляйки руските офицери от нея, настоява пред Високата порта да си възвърне Източна Румелия по военен път, подкрепя Австро-Унгария за сръбската агресия и др. Поколения българи не знаят тези факти, защото в нашите учебници ги няма. Малко и преиначена е информацията в тях за българския княз Александър I, който заедно с българските воини е факторът за победата във войната и възтържествуването на Съединението. Фактът, че той абдикира, се приемаше като „воля народна”, а истината, че това е в резултат на „дългата ръка” на император Александър III, знаеха, но не споделяха, малцина историци. „Хващащото”,  завладяващото в книгата е отношението на очевидеца Артур фон Хун към българите, армията и княза – възхита от действията на младите български офицери и героизма на войниците, преклонение, а на места и възвеличаване на княз Aлександър I. Самият автор е личност премного интересна – офицер от немската армия, кореспондент на един от най-авторитетните германски вестници „Кьолнише цайтунг”, близък приятел на княз Александър – но най-вече – българофил по душа и действие.
Както пише неговият шеф и издател – в гърдите на фон Хун живеят две души –  едната принадлежи на кореспондента, другата на българина. След 1885 г.  фон Хун се завръща в Германия, оглавява берлинската редакция на вестника,  а 10 години по-късно става външнополитически съветник на германския канцлер – княз Хоенлое. Той през целия си живот по един или друг начин е свързан с делата български. Признателна България го изпраща в последния му път – български дипломати в Берлин присъстват на погребението му през 1913 г. 100 години по-късно той е напълно забравен!

„Тази книга хвърля светлина на някои „затъмнени, премълчавани” страници от нашата история, но информираността за това кои сме си заслужава цената. Твърдя това, защото самият аз го изпитах върху себе си.” Г-н Фратев, според Вас кои сме?
За съжаление, ние не познаваме добре историята си. А истина е, че „народ, който не познава историята си, няма бъдеще”. Вината за това не е изцяло наша – такава ни я представяха в училище и властимащите. Но е непростимо сега да не искаме да я научим и да се гордеем, а не срамуваме, с историята си. Съединението на България, най-българският акт, е достойна илюстрация на думите ми. 
Г-н Шивачев, посочвате, че в книгата „…ще намерим и други „открития” на автора, които ще помогнат да си обясним следващите поврати в историята и днешния ден на България.” Кои са другите „открития”, които изровихте в книгата на фон Хун?
Много са интересни описанията на автора за нашия град Пловдив. Не само плодородието, пълните пазари, евтините стоки. Но най-вече проявите на този изключителен пловдивски модел на съвместно съществуване на различни етноси и религии. Артур фон Хун очаква, че след тази „революция” всички са се хванали за гушите, а открива в Пловдив отворените магазини на българи, гърци, турци, които заедно правят своя бизнес и са благоразположени едни към други. Описва и онази изключителна история, когато княз Александър на 9 септември 1885 г. пристига в Пловдив, посрещнат е от православното население на площад „Джумаята” като герой, но веднага след това влиза в джамията, участва в молебена на мюсюлманите за здравето на турския султан. Те са изключително впечатлени и по-късно мнозина от тях участват в Сръбска-българската война като събират средства и въоръжават своя военна част.  
Г-н Фратев, през последните години фондация „Балкански културен форум” с материалната и морална подкрепа на НОВИЗ АД е издала редки и „покрити с паяжини” книги. Бихте ли посочили някои от заглавията? Кое ще бъде следващото историческо четиво, което предвиждате да бъде издадено през 2014 г.?
Фондация „Балкански културен форум” от 2002 г. осъществява дейност  в  обществена  полза. Основните цели на  фондацията са да популяризира  българската  култура  и  духовни  ценности, да  подпомага  повишаване нивото на културата и  образованието  и  др.
Съществена дейност на Фондацията е и „откриването” и „възкресяването” на забравени книги. Започнахме през 2007 година с  „Възрожденският Пловдив” на проф. Николай Генчев – вероятно най-доброто историческо изследване за Пловдив през Възраждането, следвана от „Когато Пловдив беше столица” на Маньо Стоянов;  „Пловдив в техните спомени” – една подборка от текстове на наши възрожденци за Пловдив; „Пътят към свободата. Исторически разкази за Пловдив през Възраждането” отново на Маньо Стоянов; „Пловдив в миналото” на д-р Васил К. Пеев; „Страшната народна злочестина” – забележителна книга за земетресенията в Южна България през 1928 г. от Недко Д. Каблешков; единствения роман за Христо Ботев със същото заглавие „Христо Ботев” от Георги Савчев и през 2013 г.  поредната, но не и последна – книгата, за която говорим сега.
Изборът на поредната книга за преиздаване е колективен процес, в който са включват различни специалисти – библиотекари, историци, литературни критици, музейни и архивни работници.  Като всяка година и тази избираме от няколко заглавия. За съжаление, списъкът на „забравените” книги, все още е твърде дълъг. Очакваната книга за 2014 година само ще го намали с още една.

„Българите дадоха най-милото и най-скъпото си за своето народно обединение, за свободата и за независимостта си, и следователно, заслужават и опората от всичките тези просветни народи, които са се борили за същата своя цел и които твърде добре знаят, какво нещо е чуждо иго.” Г-н Шивачев, цитатът е от творбата на фон Хун. Какво е Вашето тълкуване на тези думи?
Фон Хун знае, че никой народ не се е родил със запазено место в европейската цивилизация. Всички са се борили именно за тези вечни ценности. И с проявите си извоюват своето место сред просветените народи. Така Гръцкото въстание от началото на ХІХ век възхищава Европа и връща мястото на гръцкия народ в европейското семейство. Борбата на Гарибалди обединява резединените италианци и предизвиква възхищението на Европа. Априлското въстание, участието на българите в Руско-турската война, Съединението на България и Сръбско-българската война от 1885 г. показват, че и нашият народ има своето достойно място в европейското семейство.
Г-н Фратев, в обръщението към читателя на книгата „Борбата на българите за съединението си” казвате: „След прочита й съм сигурен, че ще бъдеш и леко натъжен. Натъжен и дори огорчен, защото колко малко от духа на онова време има днес! Но ще бъдеш и малко по-горд, че сме наследници на всички онези знайни и незнайни хора, творили бъдещето ни по улиците на Пловдив и баирите на Сливница и Драгоман.” Има ли нещо, което считате за важно, но сте пропуснали да споделите на читателите и нашите сънародници?
Добронамереният и точен прочит на новата ни история показва, че в нея има много противопоставяне и омраза, които са изцедили, а и днес изцеждат силите на нацията. Но има и величави примери за сплотяване около националните идеали. Това е помогнало на България, за броени десетилетия след Освобождението, да се превърне в чудото на тогавашна Европа. Днес страната ни е част от обединена Европа, но все още не успява да се впише адекватно в нея. България, политиците и самите ние повече от всякога имаме своя шанс: България – да заеме достойното си място, не само като страна с хилядолетна култура, но и с адекватна за времето си икономика, политиците – да надскочат себе си и се превърнат в строители на съвременна България, всички ние да повярваме в себе си и в бъдещето на Родината, да проявим воля, за да променим своя живот, да променим България.

Уважаеми г-н Фратев,
Благодарим Ви за желанието да участвате в интервю за в. „България Сега”. Желаем Ви много успехи! Ще очакваме издаването на други ценни и „позабравени” български книги!

Уважаеми г-н Шивачев,
Благодарим Ви за желанието да участвате в интервю за в. „България Сега”. Нека Регионалният исторически музей – Пловдив да бъде все така любезен домакин на интересни срещи и огнище, поддържащо българския дух и национално самочувствие!


Ваня Велкова

в.”България СЕГА”
Снимките са от личния архив на инж. Любозар Фратев и
н.с. Стефан Шивачев и се публикуват с тяхното съгласие.