Мая Петрушева

Мая Петрушева e родена в гр. Пловдив. Завършва математическа гимназия и машинно инженерство в Технически университет, гр. София. Още от детските си години се занимава с рисуване и поезия. През 1997 година се премества със семейството си в Канада, а от девет години живее и твори в Уичита, Канзас, САЩ. Има четири издадени стихосбирки – “Капка роса” 1997 г., “Пропели са първи петли” 1998 г., “Цветове и ноти” 2005 г. и “Сенките на морала” 2007. Очаква се издаване на две нови нейни книги “Чадъри на времето” – лирика и “Зад превития гръб на душата” –  разкази, от който сборник поместваме разказа  тук.Мая Петрушева е член на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА. Нейни произведения са включени и в първият алманах на Съюза, издание на „Държавна агенция на българите в чужбина”,излязъл от печат в началото на месец Юли т.г.
Г.Витанов БОГАТ

ИМАНЕТО

——————————————————————–
Разказ от Мая Петрушева

В хотела стаите ни бяха една над друга, Стив на първия, а аз на втория етаж. Той  звънна по телефона:

– Рая, след двадесет минути ще те чакам пред входа.
– Добре Слънчогледе! – затворих телефона и излязох на просторната тераса.

Зареях поглед по лятното следобедно лице на Велико Търново – града на моите прародители, град наситен с дълга и велика история. Накацалите по стръмните склонове къщи стояха като стражи около прелитащите мостове над буйните води на река Янтра.

– Оцелелите дворци и манастири са вълнуваща атракция за туристите. – приятен глас от съседния балкон ме откъсна от пейзажа наоколо.
– Това е градът на моите прародители. За мен и гравираните стенописи и каменните късове са скъп спомен – споделих с непознатия.
– И аз съм израснал тук, но от години живея във Франция. В Париж е домът ми, но духът и сърцето ми са тук. Мило ми е и родно. Дойдох преди дни за новите разкопки по възстановяването на крепостта. Археолозите са открили нови интересни материали – пак поде разговора непознатият мъж. Погледнах го, беше красив, макар и с две дълбоки бръчки на челото, но от кожата и очите му лъхаше една одухотворена свежест. Излъчваше живот, личеше си, че е енергичен.

Кулите на Царевец блестяха с цялото си великолепие. Отнесоха ме в миналото, в благополучието, когато хълмът е бил главна крепост на средновековния Търновград. Царският дворец и патриаршията се издигали в центъра, а по склоновете на хълма били разположени жилищни сгради, занаятчийски работилници и многобройни църкви и манастири, обособени в малки квартали.

– Въображението ми рисува миналите събития. Прекланям се пред героиката на времето по тези места! – усмихнах се аз на непознатия.
– Това не е много характерно за младите хора. За тях най-важни са величините на настоящия момент – той надникна в очите ми, за да благодари за възторга и преклонението пред града-реликва, създаван век след век от знайни и безименни творци.
– Градът знае разцвета, славата и възхода, ноjavascript:openBrWindow(‘detailed.php?id=10′,’Image’,’scrollbars=no,width=520,height=425′) също така и падението, предателството, пожарите и разрушенията. Но нападенията, бедствията и пет вековното турско робство не са сломили духа на българина. Градът оцелял като символ на творческия гений и твърдата воля на народа – говорех бавно, по скоро на себе си.
– И аз често си говоря на глас, с времето и със спомените – в гласа му имаше носталгия. Реши да ме остави насаме с магията на града. Кимна ми и се прибра в стаята си.

От Царевец спуснах поглед надолу, по калдъръмения път. Чувствах се особено, слята с гънките на столетията. Нямах останали роднини в града. Въпреки това изпитвах чувство на умиление и нежно очакване. Фактът, че дедите ми са живяли по тези земи ме правеше горда. Беше ми родно, както каза непознатият.
Над хълмовете се носеше диханието на преданията. Бях ли аз техния проводник? Синята ми кръв започваше да кипи, понесла благородството и величието на хилядолетията, това предизвикваше болярското ми самочувствие. Мъжът се появи отново на балкона с чаша бяло вино в ръка. Вдигна наздравица.

– За корените! В дълбочината на черните ви очи свети мистичната сила на Тангра. Вероятно чувате тътена на буйните хански коне, докосвате богато украсените оръжия и одежди на болярите, усещате мъжката напориста, здрава плът – той четеше в душата ми.
– Един колега преди време ми каза: Ти си най-романтичното същество което съм срещал, имаш старобитно и същевременно космично излъчване. Как открихте моите видения, да не сте ясновидец?
– Не, археолог съм и писател – засмя се мъжът
– Разбирам, богато въображение и предприемчива интуиция.
– А вие?
– Инженер, но тук, в този град се чувствам болярска девица – свободна, издигната над земята като по време на медитация. Вдъхновена, готова да върши чудеса.

Лекият теменужен здрач се стелеше над красивата снага на града, потъмняваше до синьо-виолетово в сенките, хвърлени от покривите на къщите и широките корони на дърветата и се сливаше с тъмните, почти черни води на река Янтра.

–    Вечерните светлини по хълмовете се появяват като в приказките – прошепна мъжът
–    Стиви ме чака! – сепнах се аз, надвесих снага над балкона, но осъзнах, че входът е отстрани.
–    Кой е Стиви?
–    Мой приятел – махнах с ръка за сбогом на непознатия и побягнах в стаята.

Грабнах един лек, копринен шал и затичах по стълбите на хотела към Стив. Постепенно излязох от прегръдката на овладялото ме праисторическо преклонение. Стив търпеливо се разхождаше пред входа.

– Рая, добре ли си? Забави се, започнах да се тревожа – загрижи се той.
– Всичко е наред Слънчогледе – притиснах се свойски към него – бях на балкона, наслаждавах се на красивите хълмове, на къщите, на здравите крепостни стени, на шепота на вятъра. Липсваше ми, исках да си до мен!

Той ме притегли нежно към себе си. Целуна ме плътно със сухи, твърди устни. Хвана ръката ми и ме поведе мълчаливо нагоре по поляната зад хотела. В червения си сак носеше нещо. Не запитах какво е. Знаех, че винаги има изненадващо странни, но добри решения. Беше ексцентричен, но със завидна ерудиция за ненавършените си двадесет и две години. Твърдата му черна, чуплива коса блестеше като покрита с брилянтин. Отразяваше последните отблясъци на оранжево-златистия залез. Лицето му сияеше. Ведрата му като детство усмивка зарази и мен.
Тревата тихо шумолеше под стъпалата ни. Миришеше на прясно сено и ароматни полски цветя – в горния край ливадата беше наскоро окосена. Стив извади от сака едно от одеялата на хотела и го постла върху меката трева.

– Ще се потопим в залеза, а после ще се спуснем от звездите по пързалката на нощта? – прошепнах аз ласкаво.
– Лятната прегръдка навън е много по-приятна, отколкото тази зад задушните стени на хотела. Ела – той ме придърпа до себе си.

Романтичен. Умен и образован. Добрата логика му помагаше да се справя педантично с архитектурните си проекти. Лиричното му по природа сърце внасяше там меките форми на простота и разкрепостеност, вписваше модерни щрихи и бъдеще. В проектите му се дишаше на простор, с лекота. Няколко големи, успешно реализирани обекта в България вече му носеха славата на добър архитект. Имаше и няколко международни награди. Преди месец спечели конкурс за работа в Холандия. Отлагаше заминаването си. Все още не беше сигурен, че това е най-добрия му избор. Но на всичко гледаше позитивно – слънчо-глед.

Околната тишина действаше отпускащо. В далечината се чуваше напевния ромон на Янтра и стаения, затихващ на вълни припев на щурците. Седяхме на мекото, ленено одеяло с лице към града. Лекият летен ветрец докосваше телата ни, свенливо полюшваше кичури от дългата ми черна коса и отнасяше до обонянието на Стив аромата на моя мистериозен магнолиев парфюм.

–    Кожата ти е хладна и мека като кадифе. – устните му се плъзнаха от косите към врата и раменете ми.

Божественото спокойствие на изгрялите звезди бавно се приютяваше в прегръдките на падналия полузрак над града. Сиянията озариха пълните с копнеж тъмнозелени очи на Стив. Виждах, че тези очи, попили цялата зелена гальовност на тревата са същевременно и ласкави и закрилящи. Въздействаха ми като абсента.

– Очите ти са като абсента, напитката за която Оскар Уайлд казал по време на престоя си във Франция: “Абсентът има превъзходен цвят. Зелен. Никъде другаде не се съдържа толкова поезия, както в чашата абсент.” Бях на петнадесет години, когато пътувах с родителите си из Париж и в едно кафене опитах глътка от прословутата напитка. Тогава не можах да оценя качествата на питието, бях много млада. Помня, че изпитах нещо тръпчиво и разтърсващо, а после по тялото ми се разля топлина. Отпуснах се. Всичко в мен омекна. Леко приповдигна настроението ми. Остана да витае дълго време в духа ми, караше ме да се смея. Исках да танцувам, да летя. Беше хубаво.
– За тази смарагдова течност Хемингуей казал, че “Чаша от него заменя всички вечерни вестници, всички вечери в парижките кафенета, всички кестени, които сигурно вече цъфтят… книжарниците, будките, картинните галерии… и възможността да се отпуснеш по привечер. Всички тези неща, които доставят удоволствие биват забравени щом усетиш вкуса на непрозрачната горчива магическа течност, от която езикът изтръпва, стомахът се затопля, умът се сгрява и мислите се променят”. – както винаги той беше осведомен за всичко.
– Такива са и очите на Стив Джамбов – притегляне, отдаване, забрава. Познаваш ли го?
–    До някъде. – беше сериозен – Светлините на града приличат на огньове.
–    По-скоро на факли покрай пътеките на отминалото време.

Взирахме се надолу към града, като че ли всеки момент можехме да видим там нещо необичайно, скрито, подминато. Обвземаше ме трескаво, неусещано до сега настроение. Погледът ми мина по отсрещните хълмове, след това по пространството над града и се зарея някъде отвъд линията на земния хоризонт. Неусетно заразказвах за Втората българска държава, когато Търновград се издигнал до славата на световните столици Рим и Константинопол. Градът бил най-мощната твърдина по онова време. В него имало занаятчии и търговци, развито златарство, грънчарство, каменоделство, гравьорство и други занаяти.

–    Защо ли разказвам всичко това, ти го знаеш по-добре и от мен.
–    Говори, обичам да слушам гласа ти.

Той ме слушаше замечтан или по точно трансфериран в кръговете на историята. От време на време се включваше с подробности за Царевец, от неговата област – за водоснабдяването, осигурявано тогава чрез резервоари, захранвани от подземен извор, за системата на улиците и за плановете на средновековната крепост, пазени и до днес в Лондонската библиотека.
Както винаги двамата се допълвахме. Обичахме да сме заедно, винаги ни беше интересно.
Следващият хълм беше Трапезица – втората по значение крепост в столицата Търновград и тя укрепена с яки стени, следващи скалния венец на река Янтра.

– Там братята боляри Петър и Асен построили църквата “Св. Димитър”.
– Археолозите откриха там керамика, златни, сребърни и бронзови украшения, накити, оръжия и монети от дванадесети и четиринадесети век – 
докоснах с умиление красивите, старинни обеци на ушите си. На ръката ми блестеше златна гривна, гравирана, богато украсена със скъпоценни камъни – Наследство са ми, предавани от поколение на поколение.
– Много са красиви, ярко изразяват драматичното, безвремието и пространствеността. Изработил ги е сръчен майстор! – огледа ги Стив одобрително като истински ценител на изящното.
– Харесват ми. За мен са реликва. Един ден ще ги предам на наш… на моите деца – преглътнах аз срамежливо.

Не бях историк, а инженер. Връзката с прадедите обаче ме караше да изчитам  всичко свързано с града, публикувано до сега. Някои от историческите хълмове все още не бяха проучени до край. Беше дошла нова група, да продължи разкопките. За миг ми се мярна силуета на писателя-археолог.

– Жилищата на хълма “Момина крепост” били полувкопани – свидетелство, че там е битувало най-бедното население, извън крепостните стени на столицата Търновград. Любопитна съм да разгледам по-подробно тези места.
– Ще ги посетим утре съкровище.

Стив извади от сака си бутилка бяло вино и две кристални чаши.

    – Да пием за светите места, за сътворената от дедите ни красота! Дай Боже здраве да й се радваме! Наздраве, Обичам те! – чашите звъннаха, придружени от сладка целувка.

Студената хладина на виното се разля по вените ни като упоително биле.

–    Хъм… Уханно, смутно и парливо, косящо, силно, старо вино,
как жилят нежните стрели, как в клетките кънтят следи!
Чудесно е! Добре си го донесъл.

Виното повдигна още повече мистериозното ми настроение.

– Защо не съм била в Света гора, когато там се е развивал културният и духовен живот на целия европейски югоизток! Имали са книжовна, живописна и архитектурна школа. Шедьоврите, съхранени и до днес, представляват значително богатство в световната културна съкровищница. Имали са и певческа школа. А епиграфските паметници от онова време показват, че и обикновеното население е било грамотно – отпих нова глътка – Стиви, Търновград е бил още център на монументалната и миниатюрна живопис. Художественото съвършенство, постигнато от майсторите по онова време, издигнали и украсили десетки църкви в престолнината и останалите предели на тогавашното царство се разнасяло извън пределите на страната. Гордея се с това!
     – Аз също. Но най ми допада вторият “златен век” на българската култура, дал на славянския свят и на Югоизточна Европа прочутата Евтимиева книжовна школа. Оказала е влияние върху развитието на книжовността в Русия, Румъния и Сърбия. Предполага се, че в Света гора са написани Четвероевангелието на Иван Александър, Манасиевата хроника, Александрията и Троянската притча. Чух, че отново са дошли експерти от Лондон, правят проби, разследват. Екипът използвал всевъзможна техника за анализ на останките, включително масова, инфрачервена и атомна спектрометрия, елекронна микроскопия и поленов анализ, дошли са и експерти от най-прочутите “носове” на парфюмерийната индустрия, за да анализират миризмите. Този анализ е последния хит в палеопатологията.
– Може да са открили нещо със световно значение. Не съм родена тук, но обичам този град. Афинитетът ми към изкуствата оценява естествената му красота и всичките му исторически достойнства. Град – граден, разрушаван и отново граден, пресъздаван и обогатяван – въздъхнах дълбоко, облегнах се на коляното на Стив с ръка под брадичката и бавно отроних:

“Величие и мощ дишат камък и дърво,
мъжко време оре житейското колело.”

Стив ме държеше в обятията си. Не искаше да ме спира, нека излея цялия си емоционален заряд. За него духът ми беше един скитащ благородник. Знаех, че ме обича и уважава чувствата ми. Радваше се винаги на спонтанните ми пориви, а сега на стремежа ми да съхраня величието на старините, да заразя и другите с патоса си.
Утре ще обходим всички тези места, ще си направим снимки, тук всяка реставрирана сграда, всеки камък, развалина и дърво дишаха история.
Запланувахме да започнем с хълма Царевец, откъдето Асеновци повели своето въстание и в люта бран освободили област след област земите на българите.

– Цар Калоян тръгнал с войските си срещу кръстоносците латини, разгрoмил ги при Андрианопол (Одрин), пленил техния император Балдуин Фландърски и изпратил своите пратеници с прочутите послания до Цариград и Рим – каза Стив.
– Затова го обичам. Нали разбираш, това е ярък белег за неговия дипломатически гений. Изпитвам особена, възвишена любов към този исторически образ. Ако някога имам син, то той ще се казва Калоян – благородно и славно име.

И двамата замълчахме, отпивахме студеното вино, спомняхме си… мечтаехме. Всеки  за нещо свое, а може би за едно и също. Не бързахме за никъде.

– Когато Иван Асен II, син на стария цар Асен, се отправил на поход срещу навлезлия вероломно в българските земи епирски деспот Теодор Комнин, разбил войските му, взел в плен него и цялото му семейство, но освободил всички пленени ромейски войници – благородно, нали. Не разбирам защо другите народи наричали българите “варвари”, не обичам неправомерните обвинения – недоволствах аз разпалено.
– За ознаменуване на победата издигнали и украсили църквата “Св.Четиридесет мъченици” на брега на река Янтра. Знаеш ли, в близост до църквата е построен мавзолей за видните боляри. В колоните му са вградени възпоменателни надписи на хан Омуртаг и Иван Асен ІІ. Там е погребан и обичния ти Калоян. Ако не си ходила до сега там, утре непременно ще отидем – помилва ме Стиви.

Почувствах се като наранено дете, което трябва да утешават. В душата ми се спусна носталгия, после дойде и тъгата. Очите ми помръкнаха при мисълта за мъчителните векове на турското владичество, с кланетата и безчинствата.

– Обезчестените девойки, отнетите мъжки рожби от майките, превръщани по-късно в убийци на родители и братя, чудовищно. Това не се забравя – сълзи напираха в очите ми
– Но тогава Велико Търново се е превърнал в здрава, непревземаема крепост на българския дух, силен център на величави борби за национално освобождение, църковна и културна независимост – Стив се опитваше да ме насърчи, да изправи духа ми.

Стиснах ръката му. Бях благодарна за разбирането и съпричастието му. Настроението ми бавно се разведряваше.
 
– Радвам се, за средата на деветнайсти век, когато градът станал значим административен и икономически център. През шейсетте години на века във Велико Търново открили фабрики за коприна, спирт, оцет, хартия и сапун. За тогавашното време е било голям напредък. Дядо ми разказваше, че много от търновските търговци имали кантори в Манчестър, Лайпциг, Виена, Букурещ, Брашов, Браила, Одеса, Москва, Цариград. Те водели оживена търговия в границите на империята и Европа. През есенните пазарни дни градът наподобявал истинско тържище.
– Точно тогава Русия, Австрия и Франция разкрили в града свои търговски консулства. Значимо, нали? – добави Стив
– Помня, когато бях малка и баба ми отглеждаше копринени буби. Хранеше ги с листа от черница. Наблюдавах ги с часове – споменът ме накара да се усмихна.
– По онова време в Търново се издавали възрожденски вестници, книги, учебници, дори преводна художествена литература, речници, енциклопедии и книги с религиозно съдьржание. Било е велика епоха на национален икономически, духовен и политически подем! Кольо Фичето, самоукият майстор строител създал в града неповторими шедьоври – възрожденска българска архитектура. Ще  разгледаме оцелелите сгради и мостове. Една от сградите в центъра е превърната на хотел, ще си направим там снимки, ще си поръчаме кафе! – стисна въодушевено ръката ми Стив.
– В Търново са работили и други прочути майстори и художници зографи – Николай Павлович, Захари Зограф, не се сещам за други в момента –  добавих малко уморена от обзора на вековете.

Но Стив продължи:

– Не спирай, ти започна този час по история, сега не се отказвай, още малко. Да не забравяме, че във Велико Търново бил приет първият основен закон на Княжеството – Търновската конституция, една от най-демократичните за своето време.
– … и било свикано първото Велико Народно Събрание на вече свободна България – засмях се аз и доволна целунах ръката му.
– Странно, знаех фактите, но не се бях замислял до сега, че толкова много важни, съдбоносни събития водят началото си от този град – сериозно завърши Стив.

Сега той още по-добре разбираше и подкрепяше възхищението и преклонението ми. Духовните ми корени тръгваха от тази земя, затова така страстно желаех да споделя чувствата си, държах да бъде разбрана.

– Деца сме на велика страна умнице, а ти – красива и горда, потомка на боляри! – той ме целуна по челото, очите и устните.

Говореше ми нежно. Галеше ме унесено. Сравняваше ме с космическите сияния. Бях неговата фея от приказките, слязла по усмивката на звездите, приютила се в меката прегръдка на тревите. Там той ме откриваше. Прегръдката му се затягаше все повече около раменете и кръста ми.
Вятърът палаво повдигна крайчеца на роклята ми и откри дългите ми стройни крака, така атрактивни за Стив. Усещах сърцето му – биеше като лудо. Бронзовият ми загар го примамваше. Той сложи първо пръстите, после и устните си върху коленете ми и страстно ги зацелува. Потреперах. Винаги настръхвах от буйните му ласки. А той впиваше устни все по-дълбоко и по-дълбоко, като че ли искаше да достигне недрата на майката Земя. Бавно се отпуснах в силните му ръце. Устните ми потърсиха неговите. Ръцете ми като живи пламъци запълзяха по гърдите му, впиваха се здраво в твърдите му като скала рамене. Сетивата ни се изостриха. Долавяхме непознати импулси на музика. Затваряхме очи, опиянени от сладостта на ласкавата любовна игра, навлизаща все повече и повече в светлината на сърцата. Накрая потънахме заедно в тъмното пространство отвъд телата. Сред тревите беше удобно и уютно, на свобода. Усещахме  безкрайността на собствената си фантазия. Летяхме все по-бързо и по-уверено. Не знаехме къде отиваме, но това нямаше значение. Важна беше лекотата на духа, откъснал се за миг от материята. Дълбоко от подсъзнанието ми се появиха стихове:

“…горещи устни буйно сложи
на мойте смугли рамене,
творецът във кръвта ти вложил е
страстта на всички векове.
Дочула ритъма в сърцата ни горещи
Луната е за нас олтар,
тревата приютила наште срещи –
постеля топла, брачен нар.”

Сега чувах само музиката на кръвта си, музиката, която ни водеше през пространствата. Долавях пулса на времето, прекосявайки невидими светове. Не виждах друго, освен топлата зора. Всичко летеше напред. Духът се носеше по вълните на любовта към безкрая. Забравихме за себе си, загубили представа за времето и посоките. Тъмнината ставаше прозрачна и ние тръгвахме на път през неподозирания океан от цветове и струяща светлина – непреходна и неподвластна на времето. Любовта ни насочваше отвъд предела на съществуващото, на материалното, с усещането за съвършенство, минало през страстта на епохите, на цивилизациите, на галактиките. Чувствахме, че краят е все така неповторим, както и първия миг на началото.
Отворихме очи, изплувайки от прегръдките на безкрая. Ритъмът ни връщаше бавно към обичайното и реалното. Границите се стесняваха до очертанията на хоризонта. Пространството беше наситено с емоция и топлина.
Все още чувах музика, нашата музика, която нямаше интерпретация. Сега знаех, че Любовта наистина е поезията на Бог. Белите звезди ни изпращаха одобрителното си сияние. Всяка частица на младите ни тела излъчваше магичното обаяние на посветения. За духа ни нямаше стени, прозорци и врати. Душите ни приемаха необятността на света. Настъпваше пълното отпускане. Тишината лягаше наситена в клетките. Чух гласа си като в полусън:

“…и вдишах дълбоките фрески нa времето,
с далечния тътен на коне, родове,
обяздила на вековете стремето,
бях слънчевата Жар птица,
в гнездото ти,
за миг поне,
понесла красотата
на благородни хълмове и долини,
с молбата да ги вижда и докосва
до сетен дъх… до старини.
Пречистена и преродена всека пролет
в стоте езера на пламенна буйна любов
и всеки път, като за първи път,
кръжаща в полет, тръпнеща от зов
за следваща глътка любов…
в стоте езера,
ти ми даде крила!”

Беше нашата нощ, наситена със сияния, щурци, светулки и светлина. Беше хубава нощ. Сърцата ни запяха мелодията на галещите звезди. Луната кротко осветяваше тихите плискащи води на Янтра, опияняващи ни приспивно. Предадохме се в царството на сънищата.

Сутринта след душ и освежителна чаша кафе със Стив се качихме на спортното му BMW и се спуснахме по хълмовете на Велико Търново. Обиколихме хълма с царския дворец и патриаршията, после посетихме църквата “Св. Димитър”, където на времето са коронясвали българските царе. Към обяд се добрахме до архитектерния резерват Арбанаси. Неговите пет църкви и два манастира, съхранили изящните образци на българската възрожденска зографска и резбарска школа ни възхитиха. Неповторими бяха каменните къщи-крепости с богата вътрешна декоративна украса. Резбованите слънца по таваните стопляха просторните стаи, изкусно съчетани с багрите на естествените тъкани по стените и мебелите. Тази красота се наслагваше в сърцата като нещо важно, незабравимо, запазено за бъдещето. Запечатвахме тази хармония на филмовата лента. Фотоапаратът не слизаше от ръцете на Стив. Той събираше уникалните материали за предстоящата фотоизложба “Античните мистерии”. Ранните  праисторически светилища бяха свидетелство за съществуването на една човешка общност с изумителни познания и умения.

– Целта на изложбата е да издигне въпроса за културната идентичност в епохата на глобализация. Именно творчеството осигурява най-прекия път за общуване между хората, а културният диалог – най-пълноценната комуникация.
– Стиви, снимките ти са почти професионални като за географско исторически албум. Фреските и безценния околен конгломерат носят великия дух на прогреса. Желая ти успех! Ще спечелиш, сигурна съм.
– Рая виж, новото строителство навсякъде поддържа същата архитектурна линия и запазва стария облик на селището – радваше се Стив, истински професиално удовлетворен.

По-късно се отбихме в “Св. Троица”, построен под западните скатове на Арбанашкото плато. През четиринайсти век при царуването на Иван Александър и Иван Шишман манастирът бил превърнат в книжовно-просветно средище. Патриарх Евтимий събирал в него учениците на Теодосий Търновски и други видни книжовници по онова време и реализирал там замислената от него реформа на Кирило-Методиевата писменост. Гордостта ни нарастваше.

Хванати за ръка цял ден обикаляхме склоновете. Изучавахме стенописите по старините. Снимахме, възхищавахме се на таланта на творците. След обяд хапнахме в малко ресторантче в центъра на града – разхладителен таратор, сочни кебапчета и шопска салата. Изгладнели като бродещи вълци по историческите пътеки изгълтахме за секунди топлата, наръсена с чубрица питка. Студеното бяло вино смъкна леката умора от телата ни.
После се поразходихме из местните, добре подредени галерии – явно добри художници поддържаха славата на старите майстори. Прекрасните маслени платна привличаха туристите, те се радваха и купуваха. Всички бяха доволни.

Към пет часа следобяд по молба на Стив се върнахме отново в царския дворец на Царевец. Вървяхме прегърнати, целувахме се зад колоните, скрити от погледите на любопитните посетители.
Разнесе се камбанен звън. Беше знак за нещо важно. Очите на Стив светнаха. Той усети вътрешната си възбуда и се засмя.

– Виждаш ли в очите ми царски огньове? – запита закачливо той, обръщайки ме към себе си. Хвана дланта ми и нежно я положи върху сърцето си.
– Усещаш ли бързия бяг на буйните хански коне? През всичките тези години това сърце препуска, за да стигне до своята горда владетелка.

Той бръкна в джоба си, извади малка кутийка и сви коляно пред мен. Беше по-сериозен от обикновено. Погледна ме в очите с цялата си любов и ми подаде красив годежен пръстен. Купил го преди два месеца, когато бил на гости при брат си във Виена, разбрах го по-късно.

– Тук, пред тези святи образи по стените аз искам твоето съгласие и Божията благословия да бъдеш моя съпруга – тихо, но твърдо каза Стив.

Всичко пред очите ми се завъртя. Знаех, че ме обича, че ме цени и уважава, че иска да сме непрекъснато заедно, но предложението му въпреки всичко ме изненада. Познавахме се от четири години, бяхме много добри приятели. Всеки познаваше семейството на другия и чувстваше добронамереността и топлината на любящите родители. Всички казваха, че сме прекрасна двойка.
Четири години – бяхме прекарали заедно приказни дни и часове във Венеция, в гондолите, както и сред величието на сградите в Рим. Айфеловата кула в Париж ни очарова. Усамотявахме се вечер под звездното небе край Лувара. Забавлявахме се до зори в казино “Монте Карло” в Монако. А в “Кенеди спейс център”, сред совалките на НАСА  докоснахме истински лунен камък, донесен от астронавтите.

– Стиви, помниш ли къде за първи път ми каза, че ме обичаш? Искаше да сме нещо повече от приятели.
– При лунния камък, за да сме свързани завинаги като Земята и Луната.

Обичах го, обожавах го. Бях безкрайно щастлива от предложението му. Дали винаги ще е толкова хубаво? Дали ще съм до края с човека, за когото мечтая през дългите часове на вечерите и нощите? Гледах го с цялото обожание на света. Туристите наоколо кимаха утвърдително, подкрепяха устрема на младостта. В очите на Стив нямаше нетърпение и младежка прибързаност. От тези очи струеше зряло решение и търпелива любов, даваща ми свободата на избора. Той ме чакаше. Устните ми изтръпнаха. Отново усетих силното влияние на абсента и всичко в мене светна. Прегърнах го, целунах го по начин, който само аз умеех. “Да, да, да…” беше екзалтирания отговор на отвореното ми за него сърце.
Изправяйки се Стив се засмя щастливо. Диаманта на пръстена проблясваше меко върху ръката ми.

Стив ме вдигна на ръце и започна да ме върти из просторната зала.

–    Прекрасна… моя любов, болярко моя!

Хората наоколо ни поздравяваха, чужденците ни правеха снимки. Камбаните продължаваха да бият, отбелязвайки щастливото ни сгодяване. Моментът беше трогателен.

–    Посетителите се възхищават на младостта и любовта. Да пребъде във Вселената на положителната гравитация! – достигна ни плътен, басов глас.

Беше писателят-археолог, появил се от никъде на две крачки от нас.

Подаде ми дебела книга “С любовта на антиките към Космоса”, беше я надписал – “На две щастливи деца!” Благодарих му с целувка, а той се пошегува:

– Още! – затворил очи, в позата на артистично премалял влюбен, завладян от музата на любовта.

А ние със Стиви искахме да не мислим за нищо, да се радваме само на свободата и близостта си. Любовта вдъхновяваше. Любовта е тази, която извисява и одухотворява човека. Тя е извечното, божественото начало и извор без който няма живот и съществуване. Тя е творящото, съзидаващо и хармонизиращо живота начало. Тя е усещането и виждането за това най-силно, дълбоко и съкровено човешко преживяване. Бяхме щастливи като птици пред полет.

На другия ден сутринта трябвяше да ставаме рано. Преди да си замине от този земен свят баща ми ми даде малка иманярска карта. Бях му обещала да отида на посоченото в картата място. Там имаше нещо оставено от дедите ми. Мястото беше близо до Велико Търново, недалеч от село Стрелец, на десет крачки в източна посока от най-северната чешма край селото.

„Имане, дали ще го намеря. Дали то е до чешмата над селото или в красивите, величествени хълмове на Велико Търново… или в сърцето на Стиви.”
    – Рая – влетя той в стаята ми сутринта – фотоапаратът ми да е при теб?
    – Не, не е ли в багажа ти? Скрил си го и от себе си – пошегувах се аз
    – Рая, сериозен съм, ако не е при теб, значи някой… – спогледахме се.

Търсихме навсякъде, безуспешно. Изчезването на материалите беше мистериозно.
На рецепцията оставигме телефон за връзка, ако някой предаде фотоапарата да ни се обадят.
Потеглихме към селото в мълчание. Когата пристигнахме на посоченото в картата място, някой вече беше копал край чешмата.

– Пръстта е още прясна, рохкава – вглеждах се внимателно в следите
– Наоколо има разхвърлени парчета от счупени делви.
– Идвали са иманяри. Но не са намерили оставеното от прадедите ми. Да  огледаме наоколо. Татко разказваше за нисък и дълъг тунел…, трябва да го открием!
– Изглежда, че и някой друг знае местоположението на въпросното имане –  отбеляза Стив.
– Дали някой не ни следи и подслушва? От вчера имам това ненапускащо ме усещане. Да не се окажем въвлечени в опасна игра, чиито последици са непредвидими?

Нещо в далечината изпука.

– Съчка или оръжие? – очите ми зорко заопипваха поляната и гората
– Или богато въображение? – усмихна се Стив, искаше да ме отдалечи от страха.

На крачка от тях лежеше огромен камък, уютно полегнал, като че ли сраснал се със земята от хилядолетия, обрасъл целия с мъх. Стив седна на него и повика Рая до себе си:

    – Удобен е като царско легло – хванати за ръце, легнаха върху мекия мъх, но изведнъж и двамата скочиха
    – А какво ли има под камъка?