“Не минавай по моста” или как да минем по него с Мая Праматарова в Манхатън

За магичното и земното, за невидимото- видимо само за душата.
Не са кулинарни рецепти, не са нравоучения, а само нещо като чудесата, които просто се случват и за тях няма обяснение, като Алиса в страната на чудесата, като сътворението на света, който се крепи на точно тези компоненти, появили се по едно и също време, на определено място.
-Има магия, защото има текст-най важния компонент, казва Ставри.
Ако Maя не беше дошла в Манхатън, ако не беше срещнала Ставри, ако не бяха Албена, Евгения, Христина, Сергей, Жо Жо, Тони, Ванина, ако….
Щях ли сега да си „разговарям” с вас на една ръка разстояние- зумирала пространството Чикаго-Ню Йорк, на върха на моя рожден ден? Истински подарък- с Мая Праматарова и Ставри Карамфилов, на 3 април, по жицата Чикаго- Ню Йорк.
„Убийте тази жена”, „Револверът”, „Не минавай по моста” са пиеси на Мая Праматарова, според Ставри Карамфилов-трилогия. Третото е нещото, което със сигурност искам да направя, нали е забрана.
Хареса ми, на Ставри също и като тръгнахме по мостовете-нагоре, надолу, на изток-на запад не можем да спрем. Ето, какво се случи:
-С какво ви предизвика Мая Праматарова?
Невероятен човек, динамичен, с позитивен заряд и емоция. Бяхме прекъснали контакта с нея и тук в Ню Йорк отново се срещнахме. Благодарен съм на провидението. Не успях да гледам другата и пиеса, покани ме и видях „Револвера”.
Те са само формално 3 текста, всеки със своя тематика. Без да изпада в многословие, езика и е загадъчен, което харесвам. Налице е нещо феноменално. Българската драматургия битува не само на фона на националното, а и извън пространството на нашата родина. Театърът иска да бъде споделен на различна география и това е мистичната загадка, и това явление е Мая, която по един откривателски начин анализира проблемите.
Една постановка, в която драматург и режисьор взаимно се откриват, опознават, мотивират , импулсират, вдъхновяват от текста, изграждат образ, след образ, крехки като сребърна паяжина, оплетени в емоции, двойствени, търсещи себе си, витални…
-Maя отдавна е явление на театралната сцена, само в България последни го забелязват.
Тя има много голяма опитност. Ако в „Убийте тази жена” се третира темата за паметта, търсене на аза, в „Револвера”-любовта, изпитание и съдба, в „Не минавай по моста” надскача периметъра на континентите, улавя културния код и го съотнася към действието. Мая съвременно остро, но по човешки участва в този диалог за спасението на човечността. В отчуждаването ни, благодарение на интернетната култура това сближаване да седнем, чрез образните решения е като в Чеховите пиеси – уж разговарят за времето, а световното време ги пронизва. Всеки жест, всяка реплика е тотално житейска мотивация. Текстът на Мая ме застави да не измислям , респектира ме и ме кара да се втурна в неговите дълбини. Чрез папагала театърът визуализира тези раздвоявания, оня двойник, който носим със себе си. По време на репетициите ние се опознавахме взаимно. Усещането за човек, който се оглежда в няколко огледала. Вместо трима герои и папагал направихме образите двойни, така се включиха повече актьори, Кастинга бе невероятен, обадиха се много и все добри актьори, искахме да дадем възможност на повече да участват. Езиково, троично репетиране. Говорехме на български, руски и английски.
Главното действащо лице е текста на Мая. Той обзема мисълта, съзнанието, емоцията. Едновременно те разпъва и възвеличава.
-Какво ви харесва при Мая?
-При Мая има минимализъм на словесната литература, недоизказаност, дълбини, в които да срещнеш отражението, заложено от нея, обичам текстове със загадка. Абсурдни персонажи. Мадлен ходи с клетката, където няма папагал – изотерична фигура , като нишката със света, тогава, когато нас вече няма да ни има.
Повечето български пиеси са с краен резултат, тук краят е недоизказан, можеш да гадаеш.
Финалът беше сублимен, благодарение на невероятната българска балерина Албена Керванбашиева. Нямаше нужда от обяснения, тя импровизираше с лекота. Сетивността на публиката бе провокирана от текста, текстът на Мая, която хармонизира тези две начала. Като в зала с криви огледала, където се оглежда зрителят и търси своето истинско отражение. Всички бяхме невероятен екип и на една вълна на трептене. Искаме да продължим отново, всички заедно.
Ставри Карамфилов –режисьор, поет, скулптор. Прави постановки и сценичен прочит на древногръцки автори и пиеси, Антигона, Едип, Софокъл, гост- лектор в Ню Йоркския университет. Занимава се с тълкуване и прочит на поезия, скулптура. Подготвя проект за поетична книга, работи върху моноспектакъл за Ванга. Срещите с американските студенти за него са любопитни, смята, че са закърмени с други кодове на култура.
Изкуших се да го попитам как се съотнасят гръцката драматургия към сегашната.
-В мащабите на мислене, в гравитиране на темите. При Мая уж героите са в обикновеното ежедневие, но имат запазена територия на чувствителност, носят драматизма на съвремието, предусещането за потопния дъжд, апокалипсиса.
„Не минавай по моста” е реализирана на английски, за разлика от „Убийте тази жена” и „Револвера”, които са на български. Това е авторско решение на Мая, разликата е в територията. Това разширява територията на българската култура в чужбина, загубва се националния елемент, в полза на глобализацията.
Вовата, съпругът на Мая направи много, за да добие текста пространственост. Той се мултиплицира по лицата, благодарение на мултимедията.
Иска ми се да вярвам, че ще успеем да доразвием нещата, отсяване на хора, търсене на хореография и костюми. Извайване и моделиране на постановката като скулптура. Всеки спектакъл е като жив организъм, приема своето самостоятелно битие.
Дано успеем и намерим сили целия творчески колектив да продължим. Тук става дума за отваряне на театрални огнища. Подкрепата на консулството в Ню Йорк, които отговаряха на всички наши претенции и капризи ни задължава да продължим тази театрална дейност, да включим още актьори.

Мая Праматарова –драматург, сценарист, режисьор. Идва от Народния театър „Иван Вазов” и ТР „Сфомато”, била е в Москва-културния център, в Америка няма и година.
Има над 250 публикации в България, Италия, Русия и САЩ. В момента е член на Дейвид център към Харвардския университет,( David Center at Harvard University).
-Ние сме таланти, които влачим пространството в контакт с целия свят. Десет години не съм била в България, но си работя за България.
Завърших пиесата през декември. Изпратих я за прочит, пръв реагира Тони Наумовски, каза, че много го е развълнувала.
Януари играхме „Револвера” в Ню Йорк, Ставри дойде да ни гледа и така пиесата попадне в неговите ръце. Той реши да правим кастинг, имаше много артисти.
Смисъла на културата е в това. Ти си заобиколен с потоци информация. Образованието и културата ти дават тази професионалност да филтрираш. Мечтата ми като момиче бе да пиша. В Ню Йорк всичко е толкова динамично, шарено, затова като ходя навън си нося листчета и все пиша, пиша… Тук има много добра атмосфера. Това не са просто хора, дошли за по- добро, а защото са получили добро образование и тук търсят да направят скок в развитието си. Те го имат двойно, тройно образование, спечелени конкурси. Като трябва да се случи нещо, то се случва. Запознах се с тях, бяха подушили какво става. Започнах да пиша пиесата и… Имиграцията трябва да получи ново значение. Светът е единен сега, от едно място отива на друго.
Има папагал, защото го видях с един човек седнал в бара и до него имаше прибори.
Според Ставри,”във всеки персонаж живее по един папагал.”, затова избра и дублиране на героите. Той реши да има 7 души, 3 двойки, в търсене сложност на характера – сенчестите и тъмни страни на човека.
Февруари се започна и на 25 март бяхме на сцена. Партньорството с режисьор дава на пиесата пространство на образите. Ставри направи спектакъл. Привидна хармония, която се разрушава, хвърлят се текстове, те пълзят по лицата на актьорите, балерина прави танц и рухва на земята. Пълна тъмнина- на стената се появява карта на Манхатън, разширява се географски, пълзи като организъм, думите са като полепнали по телата. Имам усещането, че не гониш времето да го наваксаш, а влизаш в нормален ритъм. Житейската ситуация се изгражда или разрушава чрез изкуството. Искаме да задържим момента. Жестоко е това загубване на връзката в живота. Живеем бързо. Времето изчезва
Курабийките „мадленки”, които прави Мадлен,( по Пруст) е именно това- да задържим за миг усещането за изчезващото време.
Мая:
– Срещнаха се хора, които не се познаваха и станахме –трупа. Обедини ни енергията, вълненията. На публиката допадна, че съм уловила атмосферата на Манхатън. Имаше смях, парадоксални сцени в тъжни моменти. За първи път в щатите аз се почувствах като в Народния театър, това бе моя подарък като автор.
Ставри:
– Актьорите бяха невероятни, те дадоха персонални жертви- своя доброволен принос, но без сътрудничеството на консулството не бихме могли да се справим така. Разбиране, добра воля и съпричастност е най-малкото, което срещнахме от страна на консулството, в лицето на Радослав Точев.
Екипът на спектакъла е онази обединена култура и професионализъм, моста между Европа и Америка, енергийния заряд, даващ живот на замисъла. Живото предизвикателство за творческия тандем с Мая.
Албена Керванбашиева, завършва класически балет в България, тук учи техниката Марта Греъм, Евгения Радилова, освен диплома от НАТФИЗ има и от Американската академия за драматично изкуство. Подобно е образованието и на Жо Жо Христова, Христина Христова, дълги години работила в Ямболския куклен театър, завършила НАТФИЗ. Сергей Нагорни е американецът, приобщен към българската култура, завършил Американската академия за драматично изкуство, а Тони Наумовскаи е македонец, роден в Сидни, учил НАТФИЗ, а тук –в студиото на Лий Страстбург. Евгения Радилова и Ванина Кондова завършват школата у нас, а тук-Атлантик Тиатър.
Владимир Гусев с опит от предишните две пиеси на Мая допринесе със своята видеография изключително за визуалните ефекти.
Георги Арнаудов завършва Държавната консерватория, „Панчо Владигеров”, изучава и композиция във Флоренция. Изключителен музикант, известен със своите композиции в Европа, неговата музика е адекватната емоционална провокация и спойка в пиесата
На Ася Ник се дължи превода на английски.
Пиесите на Мая прескачат континентите, пътуват по света, защото са носители на онази сплав – катарзис на универсалния творец без граници. В техния микрокосмос от емоции е отразена вселената на човешкото ни битие. Пиесата започва от Ню Йорк, Манхатън -контраста на виртуалната близост и сетивната отчужденост.
Не случайно огромното им желание е да изиграят „Не минавай по моста” една седмица на Бродуей през есента. Те вече го обмислят и няма и съмнение, че успехът на премиерата през март ще продължи и на Бродуей. Защото това е човешкия въпрос за пътуването през живота. За къде бързаме? Защо не спрем, да поемем аромата на времето (аромата на мадленките), да свържем моста от миналото към настоящето, за да намерим хармонията в себе си. Това са въпросите с които не ни щади Мая Праматарова.

Кина Бъговска
В.”България Сега”
www.Bulgariasega.com