"Бяхме в челните редици на Европа по свобода на словото, а в последните изследвания сме на последно място"

Разкажете ни нещо за вашата журналистическа кариера?
Кариерата ми започна почти на шега. Бях втори курс в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и двама състуденти ми предложиха да кандидатствам заедно с тях в най-слушаното тогава Радио 99. Честно казано имах доста резерви, но понеже това бяха едни от най-добрите ми приятели, се съгласих. Измислихме няколко концепции за предавания и един ден просто се изтърсихме в радиото и казахме: Ние сме студенти в НАТФИЗ, искаме да водим предавания тук, защото много ви харесваме. Шефове на радиото бяха Радко Янкулов и Владимир Игнатовски и взеха, че ни се довериха. Така започнах. После на дипломния ни спектакъл дойдоха хора от Нова телевизия (тогава още я нямаше в ефир – току що бяха взели лиценз) и ме поканиха да се присъединя към новосформиращия се екип. Там 5 години водех първото в България предаване за клубна рок музика- „Сoсa Сola Planet Live“. Групи като Б.Т.Р., Мери Бойс Бенд, Сленг, Биг Мама Скендъл, изпълнители като Ани Лозанова, Митко Кърнев, Лили Друмева и много други бяха показани за първи на широката публика именно в това предаване и може да се каже че тръгнаха от него. След това получих покана от БНТ да водя сутрешния блок „Точно в 7“. После работих в Btv, PRO.BG, Националното радио, екологичната телевизия VTV и пак в БНТ. От началото на тази година съм управител на MAG MEDIA – компания за ПР и реклама и насочвам усилията си към продуциране на тв и радио предавания, както и промотирането на проекти, свързани с екология – тема, към която съм много съпричастна.

Какво се е променило в българската журналистика за последните десетилетия?
Твърде много неща се промениха. В началото на промените много журналисти имаха силата и смелостта да показват случващото се такова, каквото е. Тенденциите от няколко години обаче е този бизнес да се окрупнява. Има няколко големи консорциума, които държат множество електронни, печатни и интернет медии и интересите на собствениците (най-вече икономически и политически) прозират в изданията им. Публична тайна е, че рекламният пазар също е монополен. Единици са колегите, които правят истинска разследваща журналистика. Бяхме в челните редици на Европа по свобода на  словото, а в последните изследвания сме на последно място. Това изведе на преден план така наречените „жълти вестници“, които в момента са с най-висок тираж. Не бих искала да генерализирам и да слагам всички под общ знаменател, но това, според мен, е най-голямата и тъжна промяна. Разбира се, ако се прави паралел между журналистиката от времето преди промените и сега – разликата е колосална. На фона на клонящия към нула прираст, тук има най-много медии на глава от населението в сравнение с другите европейски държави. Парадоксалното е, че колкото повече медии има, толкова повече няма какво да се гледа, слуша и чете. Но това е въпрос на критерии. Другата основна промяна е в подхода – в почти всички медии например, включително и националните, вече не се следи за чистотата на езика, поради което могат да се чуят и прочетат уникални словосъчетания и стилистични грешки, които буквално облъчват. Според моите разбирания, голямата грешка е липсата на приемственост. Масово се налагат твърде млади и неопитни в житейско и професионално отношение водещи, които за кратко време натрупват сериозно самочувствие, което обаче не е подплатено със съдържание.

Как се роди идеята да напишете книгата „ Кафе за събуждане“?
Никога не съм писала такава книга, но съм я представяла в предаването си по VTV заедно с нейния автор Димитър Божанов.

Кой медиен формат ви е най-любим: печатен, електронен, радио  или видео?
Повече от 18 години правя телевизия, така че тя е моята медия. Телевизорът ми е включен почти през целия ден, което граничи с професионално изкривяване, но считам това като част от работата ми. Журналистиката не може да се работи от 9 до 17 часа – това е професия, която изисква пълно отдаване и непрекъснато следене на информационния поток. Другата все по-поглъщаща времето ми медия е интернет. В това огромно виртуално пространство се случват много интересни неща и може да бъде изключително полезно, но като всяко нещо на този свят и то си има своите подводни течения и опасности.

Каква е според вас ролята на българските журналисти и медии в променянето на съзнанието на българите в България?
Ролята на журналистите и медиите във формирането на самосъзнанието и промяната на нагласите е огромна. Това е феномен, който, поне в България в момента не може да се каже, че е с положителен знак. Ефирът се напълни с помпозни и лишени от съдържание реалити формати, които на фона на дългогодишната духовна разруха и преобърнати ценности, оказват пагубно влияние  върху зрителите – особено върху младите. Може би моето поколение е леко изкривено в представите си за медиите и възпитателната им роля (в моето детство имаше само една телевизия и едно радио), но все пак човешката ми логика казва, че не би трябвало да гледаш телевизия, да четеш вестник или да слушаш радио и да не научиш нищо. Затова и социалните мрежи навлизат все повече в бита ни – задоволяват естествената нужда да споделяш, да общуваш, да учиш, да изразяваш мнение – все неща, които са дефицитни в ежедневието ни. И от друга страна – отпушват натрупаното напрежение. Негативните нагласи на българите отдавна са влезли в статистиката на Европа и интернет, както и тв и радио предаванията, които поддържат пряка връзка със зрителите и слушателите, са удобно поле за подобен тип изяви. Знаете ли, тук продължава от време на време да се води дебата за това кое е определящото за едно предаване или медия – това, което зрителите искат или отговорността към ценностите на едно силно и здраво общество. Според мен истината е по средата, но като цяло позицията „това искат зрителите и това се котира“ е удобно оправдание за липсата на критерии и самосъзнание за собствената ти отговорност към хората и се използва постоянно.

Вие сте в инициативния комитет на фестивала за детско филмово творчество „Арлекин“. Какво мислите за този проект?
Този проект за момента е единствен по рода си в България и аз го адмирирам от все сърце. Децата са изложени на множество опасности и вредни влияния и всяка възможност да се стимурира фантазията и креативността им е добре дошла. Проектът ги учи да изразяват себе си, да преследват желанията и мечтите си, да работят в екип. „Арлекин“ е много ценен и за родителите – чрез него те могат да разберат и преоткрият децата си, да погледнат в сърцата им. Докато четях сценариите при първата селекция едно нещо се открои отчетливо – децата искат да живеят в един много по-добър свят. Те искат да бъдат добри и да правят добро. Инстинктивно разбират, че самите те трябва да генерират доброто чрез действията си и така то ще им се върне. Това е най-силното послание, което идваше от всички сценарии и си дадох сметка колко ние, възрастните, сме заглушили детското в себе си и сме забравили тази простичка природна истина.

Гледате ли американска телевизия? Какво ви е мнението за американските ви колеги журналисти?
Да, гледам от време на време – някои от тях са сериозен еталон за това как трябва да се прави телевизия. Наскоро си пуснах някои от предаванията на Опра Уинфри и си казах, че и тук има колеги, които правят стойностна журналистика и ако имахме други мащаби и позиции, спокойно могат да научат на някои неща колегите си отвъд океана. В контекста на глобализацията и интернет, може и това да се случи някой ден.

Какво знаете за българската общност в Чикаго и въобще в САЩ?
Имам приятели, които от години живеят в САЩ. Знам, че българската диаспора в Чикаго е най-голямата и най-сплотената на фона на останалите български общности по света. Тук дълги години се говореше, че българите в чужбина са много разединени и не поддържат контакт един с друг, не се събират и не общуват. Преди години снимах филм в Лондон и видях с очите си как българи седят с гръб един към друг и не си говорят. В мои интервюта с такива българи винаги съм питала защо се получава така и в общи линии отговорите бяха идентични – Защото сме лоши, завистливи и гледаме да навредим, а не да помогнем! Много ми беше тъжно като чувах това! Надявам се, че вече не е така и тези взаимоотношения са се променили. Надявам се, че българите по света вече се поддържат, милеят за Родината и сънародниците си, отделят време за общуване помежду си и не се страхуват един от друг!

Интересуват ли се българите от това, което става с техните сънародници в САЩ?
Може би ще Ви разочаровам, но моите впечатления са, че само семействата, които имат близки в САЩ или другаде по света се интересуват от сънародниците си. Българското общество се измори изключително много от така наречения „преход“, който продължава повече от 20 години и ни донесе много болка и страдание. Станали сме инертни, затворени, незаинтересовани от това, което се случва около нас. Имам усещането, че жизнената ни енергия се изчерпва. А може би, просто така е по-лесно. Какви са причините могат да кажат социалните антрополози, аз мога само да констатирам. Доста често напоследък в обществото ни се говори за това как гърците отстояват правата си и как при най-малката промяна в статуквото излизат на улицата, докато тук се извършват откровени нарушения, дори конституционни и това не води до никаква гражданска реакция. В големите градове малко хора се интересуват от съседите си, камо ли от българите, които живеят в чужбина.

Позитивно или негативно е отношението в България към 2-та милиона българи в чужбина?
Не бих искала да обобщавам, но както и за много други теми – има полярни мнения. Една част от българите смятат, че сънародниците ни навън извършват предателство спрямо Родината си и в тежък момент не са тук, за да помагат. Друга част застъпват тезата, че всеки има право да решава сам как и къде ще изживее живота си и дори казват: Щом не си тук – спасил си се! Все пак, ми се струва, че като цяло отношението към българите в чужбина е положително. Има и много надежда – младите са отишли там, ще се научат кое как се прави и ще се върнат в България, за да оправят нещата. Този синдром „да дойде някой и да ни оправи“ продължава да бъде много силен в народопсихологията ни, но в конкретния случай е с положителен знак.

Каква е вашата професионална мечта?
В журналистическата си кариера имах късмета да се срещна с много обичани и успели хора. Щастлива съм, че сред интервюираните от мен личности се нареждат Райна Кабаиванска, Йосиф Сърчаджиев, Теодосий Спасов, Йълдъз Ибрахимова, Боби Йоцов, Бианка Панова, Валя Балканска, Васко Василев, Веско Панталеев Ешкенази, както и личности от световната сцена – проф. Ифра Ниймън, Рита Павоне, Матиа Базар … твърде много са, за да ги изброя. Някои от тях са мои приятели и се гордея с това! Интервюирала съм и много политици, лекари, хора на науката … В тази връзка нямам амбиции на всяка цена да интервюирам някого, въпреки, че не бих отказала среща с Барак Обама или Маргарет Тачър, но професионалната ми мечта се свежда до това да виждам все по-отговорни и лоялни към професията и аудиторията медии. Амбициите ми в момента са насочени към няколко телевизионни проекта, които ще продуцирам и сформирането на силен екип с високи професионални критерии.

Какво бихте искали да се промени в България?
Бих искала ние, българите, да станем по-отговорни към бъдещето си и към бъдещето на децата си! Поради изключителната несигурност и лошите условия за живот тук /имам предвид здравеопазването, работата на институциите, корупцията, с която сме известни в цяла Европа, бюрокрацията … /, обезверяването е огромно и ми се иска този процес да обърне хода си. Иска ми се свободата, вярата и това, което пише на сградата на Народното събрание – „Съединението прави силата“ отново да станат национални идеали!

Какво искате да кажете на българите в САЩ и Канада?
Това, което ми се иска да пожелая на българите в САЩ и Канада е преди всичко здраве, хармония, вяра, късмет и някой ден да се завърнат в България! Въпреки кризите и проблемите, България си остава едно райско кътче на планетата! А и си е нашето кътче! Много бих искала българите по света винаги да носят България в сърцето си и никога да не забравят откъде са тръгнали. Поздрави и Бог да пази всички българи!
Светлозар Момчилов
В.”България Сега”
www.Bulgariasega.com