– Г-жо Атанасова, Вие като изпълнител, не бихте ли дали друго заглавие на пиесата „Убийте тази жена”, като например, “Убийте таланта” или “Убийте актьора”?
– Заглавието на пиесата не трябва да се приема буквално. А освен това е и цитат. То не е описателно. “Убийте актьора” или “Убийте таланта”….Не. Не бих го променила. Това са разказвателни заглавия, а от разказвателност ние бягаме. Пиесата ни е базирана на две крайности: дали ще е смях и сълзи, дали ще е любов и омраза, дали ще е раждане и смърт, достатъчно е, че заглавието те кара да си зададеш въпрос. Отговорът е в пиесата.
– Не мислите ли, че физическата смърт на актрисата Мариана Димитрова, приключила живота си в странство, е предхождана от смъртта на таланта?
– Не, не мисля. Мариана не стана по-малко талантлива, когато дойде в САЩ. Тя беше, от актрисите, които най-добре, а и най-бързо се осъществиха на чужда почва – детска театрална студия, две главни роли в театъра, роли в киното, това не е малко за периода, в който живя тук. Талантът е като плевел – не можеш го уби толкоз лесно. Вярно е, че на всяка от нас, която не играе толкова често, сцената липсва. Такива (нeиграещи актриси) има обаче и в България. Имало ги е винаги. И на тях също сцената липсва. Това, че си извън България, не значи, че си изгубил или убил таланта, както и това, че си останал там, не значи, че си непременно талантлив. Обобщенията са неправилни, в която и да е посока. Мариана имаше тежки лични проблеми, не искам да говоря за това. Физическата й смърт не бе предхождана от смъртта на таланта й. Тя беше и си остана талантлива актриса до последен дъх.
Мир на праха й.
– Имаше ли опити и за убийство на българския театър?
– Мракът на 90-те отдавна мина. Днес българският театър цъфти и връзва. Той си е много жив, а е и добре. Театрите бълват продукция, салоните са пълни, раздават се награди, пътуват по света, правят се фестивали. Само в Пловдив знам за три. Обичам колегите си и им се радвам!
– Защо бе неуспешен Вашият опит за обратно връщане и реализация в родината и Вие поехте отново пътя на българска актриса в странство? Не е ли това самоубийство на таланта?
– Ще започна отзад напред. Фактът, че съм тук и ще се покажа пред почитаемата публика в Чикаго, означава, че съм добре и риткам. През 2000-та се върнах в България, не за да се реализирам като актриса. Като майка на две момчета, тогава едното на 10, а другото на 6, реших, че ще е много полезно, ако ги върна в България, за да се ограмотят на български, а и да вкусят тази безумна свобода, която детството в България предлага. Свобода, подкрепяна, разбира се, от огромен кръг баби, прабаби, лели, вуйни и приятели. Реших, че бих искала момчетата ми да закачат малко от това мачо поведение на българите, тотално изчезнало тук. Така че целта ми беше друга. Когато през 1990 се махнах от България, въобще не се заблуждавах, че ще се изявявам като актриса. Махайки се от България, се махнах от театъра. Тогава, разбира се, не знаех, че този период ще е 20 години. Мислех си, че след 2-3 години ще се върна обратно и всичко ще е постарому. Това беше мой избор и никой не мога да виня за това. През всичките тези години се опитвах да се съхраня физически и психически, тоест, оцелявах. Сега, когато децата ми са по-големи, мисля, че все още съм достатъчно силна, за да се справя с предизвикателството на представлението. Вижте… българска актриса в странство… самоубийство….убийте актьора…убийте таланта…Хайде малко по-весело! Нека да съм българска актриса в странство…с чувство за мярка. “Убийте тази жена” с чувство за хумор…Реализация, с чувство за надежда. Представление в Чикаго – успех!
– Имате ли идея за обединяване на българските актьори зад граница по примера на лекари, учители, художници и медии? Не сте малко на брой.
– Не, нямам. Радвам се обаче, че кръгът ми от актьори са разширява. Ето например, в Чикаго познавам Иван Ангелов, млад и харизматичен актьор, когото бих искала да видя на сцена и с когото дори да си партнирам в бъдещ проект. По-скоро си мисля, че ние тук имаме сила да правим наши собствени представления, които са избрали да живеят живота си от другата страна на океана.
– Какво очаквате от представлението в Чикаго?
– Вижте, театърът е връзка между актьор и публика. Почти любовна…Очаквам тази връзка с публиката в Чикаго. Очаквам да дойдат хора всякакви. И такива, на които театъра липсва, и такива, изпитващи недоверие, и такива, които ще влязат за първи път. Хора, с отворени сърца и души. Нека заедно да прекараме част от вечерта на 30 януари. Обещавам, че няма да има разочаровани. На добър час, Чикаго, чакам ви!
С обич, Светлана.
Интервю на Боянка Иванова, за в.”България Сега”
