Чанг Гихуун е весел и остроумен човек и фотограф. Той е кореец по произход, роден е на 12.10.1977 година в Сеул. Завършил е фотография в университета Kyung-Il в родината си. Беше ми интересно да разбера мнението на един такъв любопитен и изучаващ околния свят азиатец за България, за нашата култура, и най-вече, да ми разкаже какво го е довело в страната ни, в която междувременно се е влюбил. Чанг Гихуун е пъстра, непредвидима личност, която веднага грабва сърцето ти и те кара да се усмихнеш широко… и… винаги е запасен с вярното си оръжие – фотоапарата :)… А ето и интервюто ми с него, в превод от английски език:
Здравей, искам да те попитам как се запали по фотографията? Кога разбра, че искаш да се занимаваш с нея професионално?
Ч. Гихуун: Когато завърших гимназия, хванах фотоапарат за първи път. Снимах мои приятели и снимах сценки, хора на улицата и т.н. Всъщност не знаех какво снимам, не беше нищо специално. Бях въодушевен и го правех от любопитство. Записах се да уча графичен дизайн в университета и имах шанс да уча фотография за половин година. След като завърших този курс, реших да сменя специалността си, което беше наистина вълнуващо и невероятно. Винаги съм снимал хора с изключение на периода 2010-2011 година, в които две години ръководех фотографския департамент на една компания, занимаваща се с козметични продукти 
Кое според теб е характерно за азиатския и по-специално корейския стил във фотографията, което да я разграничава например от европейската фотография?
Ч. Гихуун: Това е труден въпрос. Не го разбирам съвсем, но не мисля, че има разлика между азиатския и европейския стил във фотографията. Тъй като техните култура и начин на живот са различни, техният стил съответно също изглежда различен. Въпреки това за мен фотографията е просто вид изкуство само по себе си…
А колко фотоизложби имаш зад гърба си и къде си ги представял?
Ч. Гихуун: Имам две фотоизложби като част от моя проект ”Giving Me Voice”. Първата фотоизложба беше представена на “Fine Voice Festival” и спонсорирана от Jeil bank. Организатор беше Корейския съюз за хора с нарушено зрение. Втората бе показана през декември в Ieum center – Корейския център за култура и изкуство на хората с увреждания в същата конфигурация (в същия ред), както беше показана и в България – първо фотоизложба, а после концерт с незрящи участници, които са изпълнители, музиканти, танцьори и т.н.
Искам да те попитам повече за проекта “Giving me voice”? Как и кога се зароди идеята за осъществяването на такъв социален проект, какво по-точно представлява той?
Ч. Гихуун: Имам нагласата да гледам по-скоро извън, отколкото в самия център на нещата. Дори когато отида на някое непознато място, аз вървя по заобиколните пътеки и алеите повече, отколкото да се движа по самия главен път. Опитвам се, ако ми е възможно, да изуча местната култура и да вляза в крак с местните хора. Както знаете, има толкова много неща, намиращи се отвъд света, който ние вече познаваме и виждаме. Има толкова неща, които са много красиви и ценни, а не са лесни за виждане и ние не ги възприемаме. Това е прототипът на айсберга. Харесва ми да мисля за нещата, които са невидими, несъзнавани. Всеки знае за известните и добре познати неща без да бъдат показвани или без да се информира допълнително за тях. Когато се приготвях за европейския проект, за кратко се замислих за Великобритания, Франция, Германия и т.н., но почувствах, че не е необходимо да избирам тях, именно понеже те са вече добре познати.
Като се върна 16 години назад, през 2002 година, тогава преживях депресия, бях подтиснат след шестте месеца, през които за първи път учих фотография. 
Един ден докато бях в метрото, видях незрящ мъж, който държеше бял бастун отвън, пред затварящите се врати на метрото. Дотогава се чудех как незрящите “виждат” картината, която аз исках да снимам и да покажа. Това беше много, много труден казус. Реших да направя фотографии, които те да могат да видят, но не ми се получи. И…така се започна…
Започнах да фотографирам хора с увреждания. Бях се уморил да снимам в черно-бяло, в документален стил. Мислех го за твърде консервативно и попадащо в коловоза на рутината. Искаше ми се да бъде различно и да покажа хората с увреждания като по-красиви и очарователни.
Имах работа по организирането на фотоизложба, поради което първо работех с тях по заснемането на фотографиите. И след това организирах музикално представление. По мое мнение тези събития се предполага да бъдат представяни последователно. То е като децата, които израстват заедно в един квартал и могат да продължат да са заедно без някакви предразсъдъци и предубеждения. Отнема време. Не мисля, че просто като показвам фотоизложбата, това ще помогне на хората с увреждания. Това би трябвало да е само за мен. Така че помислих за някакво представление, от което имат нужда и те, а не само аз, поради което се получи проектът “Giving Me Voice“. След дълъг период на препятствия и учене, сега проектът се роди…
Как беше приета идеята в родината ти?
Ч. Гихуун: Всъщност не отне дълго време по реализирането на проекта “Giving Me Voice”. Проектът, разбира се, беше обсъждан дълго време. Но от началото на фотоизложбата през февруари до завършването на българския проект, включващ фотоизложбата и концерта тук, всичко това стана в рамките на само една година. Не очаквах да бъде избран за проект, подкрепящ международната обмяна от Министерството на културата, спорта и туризма към правителствената агенция в Южна Корея. Ще бъде лъжа ако кажа, че не съм очаквал с нетърпение такава награда, но и в противен случай нямаше да съм разочарован или обезсърчен, защото това е просто работа за мен. Наистина благодаря на хората около мен, на моделите и на екипа, с който работим. Те бяха загрижени за моята работа точно колкото и аз, и ме вдъхновяваха за концепцията и за това кое как да се направи. Всички тези фактори направиха възможно завършването на българския проект.
Защо реши да стъпиш и на европейска земя с него и да започнеш именно с България?
Ч. Гихуун: Обмислях започването на глобалния проект от три години. Така че разказах за това на чужденците около мен. Направих го в Европа, защото помислих, че тук е добро място за осъществяването на такъв проект поради отчитането на политиката и интереса спрямо хората с увреждания. Насред британските, френските, немските приятели, на които разказах, имаше и българка и тя изрази силно желание да ми даде информация. Каза ми, че тук има аудитория, която се интересува от хората с увреждания и би било хубаво да се работи и в България. Това ме накара да започна проекта си именно в България. 
Срещна ли трудности при реализирането на “Giving me voice” в България?
Ч. Гихуун: Можах да се срещна с много хора, не само с модели, но също със семействата, приятелите им, хората, които се грижат за тях. Както и в Корея, имаше хора, които чувстваха и показваха дискомфорт. Не е нужно да разказвам колко беше трудно.
Ако бях българин или говорех български език, може би проектът би бил по-добър. Преди да дойда в София търсих информация, събирах такава и от местния координатор и беше крайно ограничена, за да взема решение. (В ситуация, в която трябваше или да избирам, или да отстъпя, аз отстъпвах, защото беше работа за всеки друг, но не и за мен). Например винаги имах много срещи с модели и отделях време за разговори преди заснемането на фотографиите. Това е време, в което да се опознаем един друг за работата и да им обясня какъв е процесът по осъществяването на проекта. Само че в България, времето за срещи беше планирано единствено от координатора и разговорът трябваше да бъде с превод. Оставаше ми много още какво да желая, защото нямах достатъчно време да говоря с тях и да реализираме добър контакт. Мисля, че ще бъде по-добре в англоговорящите страни, но вероятно ще е същото в предстоящия глобален проект в държавите, които не са англоговорящи.
Какво е мнението ти за България, за нашата култура, природа, за хората?
Ч. Гихуун: Тя е много вълнуваща страна. Наистина бих искал да живея тук, при това от дъното на сърцето си. Като пристигнах в София се почувствах много комфортно и така, сякаш съм на познато място. Веднъж, след като отидох с екипа си до търговския център да напазаруваме, получих съобщение във Фейсбук от непознат човек. Оказа се охранителят, с който си говорихме там. Писа ми, че съм си забравил портфейла на щанда и той го е прибрал и го пази. Имаше значителна сума пари в него, както и кредитни карти, сметки и т.н. Когато се върнах дори не очаквах, че ще има пари в портфейла ми, но всичко си стоеше непокътнато. Беше удивително и наистина бях изненадан. Благодарих му, а след това го посетих и му направих малък подарък – корейски чай, който беше донесен в София от един от артистите. Не мога да забравя тази чиста и весела усмивка на охранителя.
Също така и българската кухня ми е много вкусна. Любимата ми храна са млечните продукти, като сирене, прясно мляко, кисело мляко, особено айранът. Последното харесвам откакто бях малък, така че България е като рай за мен.
Впрочем казах на Ники Примов, с когото се сприятелих и беше модел за фотоизложбата ми, че си търся жена и той обеща, че ще ме запознае с български момичета. Не само аз и колегите ми от екипа, но също и артистите, които дойдоха от Корея заради проекта, казаха, че няма да забравят тази приятна страна. Дори ме помолиха да направя представление от проекта и с оркестъра на Софийската филхармония. Бих се радвал на съдействие в тази посока… 🙂 
Коя е следващата държава, с която ще продължи своебразното “турне” на “Giving me voice”?
Ч. Гихуун: Останах в България, за да приключа с някои задължения след края на проекта тук. Ще замина за Испания след два дни. В Корея се подготвях за проекта в Испания успоредно с подготовката за българския проект, за да може да не се получи пауза между тях. Опитах да се свържа с различни испански агенции и с испанското посолство. И в деня, в който приключих с българския проект, получих имейл, в който ме уведомяваха, че са заинтригувани от проекта и имахме среща в Барселона.
Има компания в Испания, която се казва “Once” и е известна с лотарийния си бизнес в Европа. Разбрах, че лотарийният бизнес осигурява работа за хора с увреждания, а голяма част от безработните са именно такива. Планирам да потърся подкрепа и спонсорство от тях за испанския проект, така че Испания е най-важната страна в Европа за реализирането на „Giving me Voice“ и ще остана там за месец, за да подготвя проекта за следващата година.
А хрумвало ли ти е да представиш проекта си някой ден и в САЩ?
Ч. Гихуун: Разбира се, че да. “Giving Me Voice” е като Олимпиада и планирам проектът да стъпи в толкова страни и на толкова континента, на колкото е възможно. Подготвям го за Европа, но след като приключа тук, ще пробвам и в други държави и континенти, както казах. Всъщност си мислех за Средния Изток в началото на тази година, но там има липса на интерес към културни събития и не е реалистично и лесно да се изпълни все още такъв проект там. Така че приемам предизвикателството за по-лесните страни първо… мисля за Индия и Тайланд в Азия, а също и за американския континент. Докато подготвях българския проект в Корея, чух, че една известна компания в САЩ е била заинтересована и се е занимавала с подобен публичен проект. Докато трае европейския проект, ще трябва да се готвя за САЩ. Дано намеря и подкрепа за целта…
Какво би искал да пожелаеш на читателите на вестник “България СЕГА” – вестника на българите в САЩ и Канада, които ще прочетат това интервю?
Ч. Гихуун: Благодаря ви, че четете това. Наистина ценя “България СЕГА” и факта, че давам това интервю. Целта ми е да информирам и популяризирам “Giving Me Voice“ на колкото се може повече хора, докато тече подготовката. Не съм известен и разпознаваем творец и не би било градивно или пък гаранция да промотирам в дадената местна мрежа и медии с моето име. Промотирах по улиците чрез плакати, които лепях по стените, листовки, които поднасях на минувачите и т.н. От най-голяма важност беше, че бях заедно с българските хора. Фокусирането върху общуването с хората беше важно за мен. Опитах да съм повече сред тях, отколкото сред корейци и да се срещам с повече българи навсякъде. Сега се чувствам сякаш остана още какво да се желае. Предполагам, че „Giving me voice“ ще бъде по-познат проект, когато и аз стана по-известен отколкото сега.. хаха 🙂
Благодаря ти за отделеното време! И до нови срещи, надявам се 🙂
Ч. Гихуун: Благодаря ти, Деспина Клер, че взе от мен това интервю. Искам да кажа още нещо на читателите – да обичат културата и изкуството и да се интересуват повече от тях. Също така ти желая да продължиш да поддържаш интереса си към “Giving Me Voice” и моля те, проверявай за настоящите новини в Инстаграм (“givingmevoice_official”). Скоро ще направим и Фейсбук страница и ще ви съобщаваме новините занапред. Много ти благодаря! 🙂
С уважение и признателност:
Деспина Клер
в. “България СЕГА”
