Продължение от миналия брой
Христо Христов от град Самоков пише: „Не, не преувеличавам. „Дневник по Балканските войни през 1912 г. и 1913 г.“ на свещеника от Самоков Христо Зафиров Кондоферски, излязъл от печат в края на 2012 г., е една от най-забележителните книги, писани в последните сто и повече години.“ Според Вас кое е най-забележителното в книгата?
Господин Христо Веселинов Христов от Самоков е поет, писател, литературен критик, музикант и многостранно развита личност. Ценя го високо и се възхищавам от неговите дарования. Без някой да го подкани по „приятелска” линия”, той излезе с подробна рецензия и анализ, под название „Една велика книга” на страниците на в. „Приятел” преди 5 години.
За мен най–забележителното в книгата е искреността на автора и упованието му в Бога. Той е водил записки всеки ден, без да пропусне нищо съществено, описвайки достоверно и обективно всички страдания и терзания на войниците през войната. Рисува с възхита природните красоти, съобщава етническия състав на селата по пътя на Седма Рилска дивизия, всички географски забележителности, начин на живот на местното население, обичаи и трудова дейност.Съзнава ясно своята отговорност на летописец пред бъдните поколения. Отдава последна християнска почит на загиналите, указва точно къде ги погребва, за да не потънат в незнайни гробове. Записва имена, грижи се техни писма и лични вещи да стигнат до близките им. Милее и страда заедно със своите събратя, помага на санитарите, защитава и се застъпва за бедни войници, изживява със събратята си всички ужаси на войната.
Сърцераздирателни са картините по раздялата с по–малкия си брат Иван, който оставя вдовица на 21 годишна възраст с две невръстни деца в ръцете и когото погребва със собствените си ръце. Мисля, че всеки читател ще открие сам за себе си много трогателни сцени и горчиви истини в книгата. Обширен въпрос, въпрос, който ме затруднява да отговоря подробно, мила госпожо.
„Ние сме длъжници на героите-светци, дали живота си за обединението на България.“ Какво бихте добавили към тези Ваши думи?
Бих добавил, че „Епопея на забравените” от Иван Вазов, един от най-великите български поети и писатели, се продължава с този дневник на редови свещеник, какъвто бе дядо ми. Ние сме длъжни да извадим падналите герои от мрака на забвението и равнодушието. Да сторим смирено дълбок поклон пред тяхната памет! И никога да не забравяме своите корени.
Можем да имаме всякакви политически разногласия и пристрастия, но да забравим за нашите исторически светини, за безбройните жертви на наши предци е престъпление. Това е черна неблагодарност пред героите, дали живота си да го има Свещеният Храм България. Да го има през вековете!
Всъщност човешките нравственост и морал определят пред кого да се чувстваме задължени. Някои от нас нямат подобни терзания…
Бихте ли ни разказали нещо повече за Дневника на Вашия дядо?
От невръстно дете усетих благоговението и гордостта на нашето семейство от записките на дядо Христо. Преписани на чисто от многобройните листчета, с пръски от кал и дъжд върху тях, върху тетрадка с твърди черни корици и бели страници, тази ръкописна книга вълнуваше силно моето детско въображение. Измивах ръцете си със сапун преди да разгърна любимата книга и прочета със затаен дъх нещо от нея. Дядо я даваше на близки и на познати в Самоков, за прочит. През колко ръце е преминала тя – нямам представа… Няма петна и лекета по страниците, явно е четена от хора с чисти ръце и сърца. В тези времена имаше превъзходни българи между старите самоковци. Когато човек умре, оставена без надзор и грижи, и къщата му умира. Също така е и с книгите. Оставени да събират прах, те тънат в мрак и забвение, докато грижовни ръце ги разтворят отново с обич, за да възкръснат за нов живот след смъртта.
Оригиналът на дневника съдържа 395 страници, написани на ръка с красив, ситен почерк по стария правопис от дядо ми Христо. Тогава е бил на 33-34 годишна възраст. По–късно по молба на баща ми, дядо преписа през февруари 1966 г. Дневника в тетрадка с твърди корици – голям формат, пак по стария правопис. Ето какво е добавил в края на този препис, този път с 300 страници, по които дядо се труди цял месец. Тогава липсваше копирна техника: „През февруари 1966 г. този дневникъ преписах отъ оригиналадневникъ, по стария правописъ, за да го даря на градския музей да си го препишатъ и запазятъ за вечни времена. гр. Самоковъ, 28.ІІ.1966 г. Написалъ: икономъ Христо З. Кондоферски
След година баща ми си взе преписа обратно, като никой служител на този музей или градската библиотека не си направил труда да преписва и да запазва „за вечни времена”. Било е напълно безинтересно за тогавашните музейни работници да си губят времето с преписване.
Вие ли съхранявахте през годините Дневника на Вашия дядо и къде се намира ръкописът сега?
Моят баща съхраняваше до смъртта си Дневника, светла му памет, като негов наследник. След това оригинала, както и преписа, ги съхранявам грижливо аз. Ще бъдат предадени след смъртта ми на моите наследници и оставам на тях решението на кого по нататък да предават тези реликви. Считам този дневник за интелектуална собственост на град Самоков и се гордея със значимостта на този труд на дядо ми.
Какво още ще споделите за Вашия дядо като човек и свещеник?
Дядо беше човек с чисти помисли и дела. Той вярваше в хората и им прощаваше с голямо сърце всички грешки и слабости като техен духовен родител. Бил е настойник на много деца, загубили своите бащи през войните. Като свещеник беше трудолюбив, ревностен и достоен Божи служител, носител на забележителни християнски нравственост и морал.
Как протече животът на Вашия дядо след войните?
Дядо Христо и баба Милка са имали пет момчета. Петър, Васил, Зафир, Георги и Иван, моят баща. Зафирчо умира на година и няколко месеца от магарешка кашлица. Останалите синове доживяват до преклонна възраст. Чичо Петър, завършва акушерство и гинекология в Монпелие, Франция. Той подпомага финансово своите братя – Георги да завърши за стоматолог – хирург в гр. Нанси, Франция. Чичо Васил завършва текстилно инженерство в Лиеж, Белгия. И тримата говореха френски отлично. По изрично настояване на баща си и тримата се завръщат в родния Самоков (За да ги смачкат по–късно и тримата след великата дата.). Дядо и баба се гордееха с висшето образование и професионалните умения на синовете си. Дядо ми носеше черно расо до самата си смърт и помагаше на колегите си в богослуженията в Митрополитската църква , „Св.Никола“, „Успение Богородично“ и други.
Той ставаше още в 5 часа сутринта, зиме ринеше снега, а през лятото и есента всеки ден, се качваше в боровата гора на Ридо, за да напълни две торби с шишарки, които ползвахме за подпалки на печките с твърдо гориво. Пролетно време копаеше и плевеше в градината. Ходеше на пазар, метеше шумки по двора и цепеше дървата с малка и голяма секира. Повече от два месеца годишно ходеше из планината около Самоков, на екскурзии или по „печальовина”. Най–щастлив се чувстваше сред природата. Береше диви ягоди с килограми пролетно време, от които баба приготвяше сладко. Береше гъби, сливи, къпини, трънки и глогинки, диви круши, малини, бяло и червено межджан грозде, черни и червени боровинки, диви лешници и какво ли не? Сушеше по няколко торби „сушеници” на слънце. Нарязани сливи, круши, ябълки, от които баба ми често ни правеше ошав. Приготвяше и шипково вино, от горски плодове – плодови сокове. Колкото и бедни да бяха тогавашните времена, в къщите всичките продукти и плодове бяха натурални. Не се тровехме с гадости като в днешно време.
Много мъчително посрещна смъртта на съпругата си, баба попадия, с която бяха живели щастливо почти седем десетилетия. Надживя я с шест години и почина насън, с усмивка на хубавото и мъдро лице, което имаше. Живя праведно и се представи на Бога, за да му служи по натам в небесните му селения, оставяйки незабравими спомени сред своите близки и приятели.
Следва продължение
Д-р Ваня Велкова
в. „България СЕГА“, Берлин
Снимките са предоставени от г-н Александър Кондоферски и се публикуват с неговото съгласие.
