„В „Посоки“ Командарев събира честни парчета българска реалност, използва закваската си на документалист. Със сценариста Симеон Венциславов месеци записват разкази на таксиджии, случките са истински, персонажите реални. Този подход и кинематографичната чистота в защитата му (оп. Веселин Христов) пратиха „Посоки“ в официалната селекция „Особен поглед“ на последния Кан.“ – в. „Капитал“
Филмът „Посоки“:
• Режисьор: Стефан Командарев
• Продуценти: Стефан Командарев и Катя Тричкова
• Сценаристи: Симеон Венциславов и Стефан Командарев
• Оператор: Веселин Христов
• Монтаж: Нина Алтъпармакова
• Сценография: Мария Койчева
• Във филма участват артистите: Васил Василев-Зуека, Иван Бърнев, Асен Блатечки, Ирини Жамбонас, Стефан Денолюбов, Юлиан Вергов, Васил Банов, Герасим Герасимов-Геро, Стефка Янорова, Анна Командарева, Николай Урумов, Георги Кадурин, Борислава Стратиева, Троян Гогов
• Филмът е копродукция между България, Германия и Република Македония.
Световната премиера на филма „Посоки“, премиери и участия във фестивали:
Световната премиера на филма „Посоки“ се състоя през 2017 г. в Кан. Голяма чест е, че на този престижен фестивал филмът бе включен в официалната селекция на конкурсната програма „Особен поглед“. От 29 години насам това беше първото участие на български игрален филм в официалната селекция на кинофестивала в Кан. Последното такова участие бе на филма „Време разделно“.
Впоследствие филмът „Посоки“ бе селектиран в още три фестивала, „Категория А“, което се случва много рядко: официална селекция на Международния филмов фестивал в Торонто – премиера за Северна Америка, официална селекция на Международния филмов фестивал във Варшава, официална селекция на Международния филмов фестивал в Талин.
Азиатската премиера на филма се състоя на Международния филмов фестивал в Бусан, Южна Корея.
Филмът „Посоки“ в кината по света:
Досега филмът „Посоки“ е представен в кината на: Франция (45 екрана), Италия, Испания, Португалия, Унгария.
Предстои да излезе по кината в: Гърция, Полша, Естония, Белгия, Люксембург, Холандия, Китай, Турция, Бразилия, в страните от бившата Югославия. Водят се преговори за представяне на филма по кината в Германия.
До момента филмът „Посоки“ е спечелил следните награди:
• „Специална награда на журито за целия актьорски състав“ на Международния филмов фестивал в Сараево (2017)
• „Специална награда на журито“; „Награда на акредитираните журналисти“; „Най-добра актриса“ (Ирини Жамбонас, поделена с Теодора Духовникова) на Фестивала на българското игрално кино „Златна роза“ (2017)
• „Награда на критиката“ на Международния филмов фестивал CinEast в Люксембург (2017)
• „Специална награда на журито“ на Международния филмов фестивал в Хайфа, Израел (2017)
• Специална награда на журито“ в Хихон, Испания (2017)
• „Специална награда на журито“ на Международния филмов фестивал Crime andPunishmentв Истанбул (2017)
• „Награда за най-добър оператор“ на Международния филмов фестивал в Тирана (2017)
Филми на Стефан Командарев:
„Посоки“ (2017), „Съдилището“ (2014), „Русенска кървава сватба“ (2009), „Градът на жените баданте“ (2009), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008), „Азбука на надеждата“ (2003), „Хляб на оградата“ (2002), „Пътят на хармонията“ (2001), „Пансион за кучета“ (2000), „Случайни чаши“ (1998), „Балонът“ (1997)
За първи път в историята на българското кино български игрален филм – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008) беше в краткия списък от деветте заглавия за номинация за чуждоезичен „Оскар“.
Филмът „Посоки“ в кината на България:
След блестящата си премиера на фестивала в Кан през 2017 г., както и премиери в редица други страни, на 26 януари 2018 г. филмът „Посоки“ излезе по кината в България. Същевременно филмът продължава да се представя изключително успешно извън България.
На 18 февруари 2018 г. филмът „Посоки“ бе представен с голям успех и в Българския културен институт в Берлин. След прожекцията представители на екипа на филма проведоха среща с публиката.
За читателите на вестник „България СЕГА“ г-н Стефан Командарев даде следното нтервю:
Г-н Командарев, във филма „Посоки“ са широко застъпени човешкият аспект и хуморът. Според Вас това ли еедна от тайните, с коитофилмът бързо завладява публиката? Кои са другите тайни?
Може би човешкият аспект и хуморът са едната от тайните. Всъщност, и в живота е така – в него са смесени тъжни и весели моменти. Още от самото начало идеята, която заложихме във филма, бе в него да съчетаем весели и тъжни моменти. И по мое скромно мнение това е едно от най-трудните неща в киното. Много по-лесно е да се направи черна трагедия без никаква надежда. Но да смесиш нещата, т.е. в един момент публиката да се смее, а след пет минути да плаче, е доста по-трудно. Определено хуморът допринася много за успеха на филма.
Мисля, че другото нещо, което е спомогнало и спомага филмът да завладее публиката, са историите. Те са истински. Диалозите са истински. Считам, че актьорите също са добре подбрани от мен. Режисьорът Милош Форман казва, че „75 процента от работата на режисьора е да избере правилните актьори“. Така че много са компонентите, които допринасят за успеха на филма.
Как мислите, истините ли са нещото, което най-силно вълнува зрителите на „Посоки“?
Да, истините. По принцип в кината има два типа зрители. Първият тип зрители са тези, които отиват на кино, вземат си пуканки, каничка с подсладена газирана вода и с престоя си в кинозалата искат да забравят света, проблемите, да избягат в някаква друга реалност. Вторият тип зрители са тези, които отиват да гледат филм, за да потърсят нещо ново. Тези зрители търсят предизвикателства. Те желаят да помислят, искат да ги развълнува нещо, да ги докосне, дори да ги провокира.
Бих могъл да кажа, че публиката на „Посоки“ е от втория тип публика. Много хора посочват в социалните мрежи, че гледат филма два или три пъти. Мисля, че разказаните във филма действителни истории допринасят много за това филмът да намери тази публика.
Бихте ли споделили как възникна идеята за филма „Посоки“?
Идеята възникна една вечер, след като се возих в едно такси в София. Шофьорът на таксито беше учен от БАН, физик, който през деня работи, а вечер кара такси, тъй като заплатата му в БАН е нищожна. Всъщност, именно той ми разказа вица за песимистите, оптимистите и реалистите. Оттам се започна.
Този физик ми разказа още, че хора с много други професии, сред които учени, учители, музиканти… също работят като таксиметрови шофьори. От него научих, че има дори трима свещеници в София, които работят и като таксиметрови шофьори. Сред таксиметровите шофьори има хора, които са загубили работата си. Много от тях карат нощно време такси.
Можем да кажем, че в таксиметровите шофьори се виждат различните лица на българското общество, които пък от своя страна се срещат в такситата със свои клиенти.
Таксито се явява едно специално място. Някаква магия има в него. От една страна човек е в едно затворено пространство, което е топло, уютно, в повечето случаи – чисто. От друга страна – в таксито има една анонимност – возиш се с един човек, в момента седиш до него, но едва ли ще го видиш отново.
Знаете ли, самите таксиметрови шофьори са ми споделяли, че много често играят ролята дори на психотерапевти, психоаналитици… Случва се също и това клиенти да споделят на шофьорите неща, които в друг случай не е толкова лесно да се споделят на някой.
Но именно в разговора ми с учения от БАН възникна идеята за филма „Посоки“.
Първата прожекция на филма „Посоки“ пред публика в България се е състояла пред 250 таксиметрови шофьори. Посочвате, че тази прожекция е била много важна, особена и „уникална като гледка“. Разкажете ни нещо повече за нея?
Тази среща се състоя през декември 2017 г. и тя действително беше много важна. Ние я дължахме на таксиметровите шофьори, защото те изключително много ни помагаха за самия филм и самия сценарий. Така например ние се срещахме с много шофьори, от тях събирахме истински истории. Впоследствие имахме трима таксиметрови шофьори, които четяха всеки вариант на сценария и бяха като наши консултанти. Дори и когато снимахме филма в колите на тези шофьори, те бяха с нас.
Срещата с тези 250 таксиметрови шофьори беше един жест от наша страна. Искахме тези хора да бъдат първите зрители, а същевременно да ни споделят дали сме успели или не. Искахме да знаем дали шофьоритевъзприемат филма като истински или фалшив. И наистина, когато светнаха лампите, по очите на хората познахме, че нещата с филма са се случили. Разговорът ни с таксиметровите шофьори, отзивите им за филма, въпросите им – всичко това беше за нас много важно.
Как подходихте, за да изберете актьорския състав на филма?
Подходихме с кастинг. Интересното бе например, че някои от актьорите се явяваха за две различни роли във филма. Опитвахме различни неща, т.е. проведохме сериозен кастинг – няколко кръга, така че да няма случайни избори.
За Вас като режисьор на филма, кое беше предизвикателството по време на снимките?
По принцип режисьорът на филма трябва да свърши две неща. Първото нещо е да избере правилните актьори, а след това да свърши работата с тях. С нашите актьори свършихме много работа по време на репетициите, които продължиха месеци наред. Второто нещо за режисьора е да следи дали неговият избор на актьори е верен, дали нещата се получават истински. Всъщност, това беше основната ми работа – да успея да придържам актьорите в посоката на автентичност, реализъм, документалност, да няма преиграване и тетралност. Когато си избрал правилните актьори, се работи много лесно. Смея да твърдя, че актьорите в нашия филм са добри.
Как бихте описали Вашата емоционална връзка с филмите Ви?
Мога да Ви споделя, че като завърша един филм, след това не го гледам. Прекалено силна е връзката с всеки мой филм. Това е по-скоро като някаква любовна история. Много силна. С много силни чувства. И когато историята свърши, човек трябва да се отдели. Така че и аз съм така. Години след като съм завършил един филм, не мога да го гледам. Мисля, че това е някаква защитна реакция от моя страна – по-малко да се вълнувам.
Един от зрителите на „Посоки“ казва, че „във филма има ангели и дяволи“. Така ли мислите и Вие?
Не. Мисля, че ангели и дяволи няма. Има хора, а във всеки човек има и нещо ангелско, и нещо дяволско. Няма изцяло само бели хора или изцяло черни хора. Това сме се опитали да покажем и ние – че във всеки един от героите на филма има и доброто, има и по-отрицателни качества. Така е и в човешкия живот.
Някои зрители казват, че героите на филма „Посоки“ са песимистични. Съгласен ли сте с това мнение?
Мисля, че повечето герои във филма са оптимисти. И повечето се опитват да правят нещата така, че да ги подобрят, търсят някакъв по-добър изход. Например единият герой успява да спаси самоубиец. Според мен нито един от персонажите не е песимистичен. Да, във филма има мрачни и тъжни неща, но тях ги има и в живота.
„България е страна на оптимистите, защото песимистите и реалистите вече са я напуснали.“ – казва един от героите на филма. Какво бихте споделили Вие?
Именно това е вицът, който ни разказва един от шофьорите във филма и както знаем, във всеки виц има някаква истина. Не твърдя обаче, че това е абсоютно така. От друга страна, не мисля, че сме съвсем от оптимистите. Първо, защото сме взели решение да си останем да живеем в България. Второ, защото си я обичаме, боли ни за нея и за това, което се случва в нея. С филма „Посоки“се опитваме да променим нещата в една по-оптимистична посока. Мисля, че това е един по-добър вариант за действие – с работата си да направим нещо, а не да критикуваме и да не полагаме никакви усилия.
Според Вас, кое е специфичното за таксиметрови шофьори?
При разговорите със зрители на филма „Посоки“ в България и чужбина установихме, че в балканските страни таксиметровите шофьори обичат да разговарят с клиентите си. Нещо повече. В България, качвайки се в таксито, клиентът предпочита да седне отпред до таксиметровия шофьор. Във Франция или Германия не е така. Това са културни различия.
Г-н Командарев, българите намират ли себе си в героите на филма? А представители на други нации?
Да, българите откриват себе си. Това същото ни казаха и на фестивала в Кан, а и на други места – хората откриват себе си във филма. Нашият страх беше – дали, показвайки реалността в България, няма да се изложим пред чужденците. Получава се, обаче, точно обратното – чужденците гледат филма и след това ни поздравяват за смелостта, за това, че показваме нещата. Хората от други страни ни споделят, че и при тях е същото. Чухме го и във Франция, и в Испания, и в Португалия, и в Италия, и на фестивала в Кан… Оказва се, че в общи линии проблемите са еднакви навсякъде. Специфична е единствено културната разлика. От друга страна разбираме, че с нашите неща ние не сме толкова уникални, колкото си мислим.
„Киното е пречистване.“ – казва Бернардо Бертолучи. Споделяте ли тези думи?
Да, доброто кино е пречистване и това важи в огромен процент за киното от неговото време. Уви, днес киното „пречистване“ е притиснато в ъгъла от киното „бързо забавление“. И… някак си съотношението не е в полза на киното „пречистване“. Но киното „пречистване“ го има. И се надявам да го има винаги.
На мнение ли сте, че филмът „Посоки“ ще допринесе за това българите да помислят за нови посоки?
Това вече се случва, имайки предвид всичките статии, които излезнаха в българския печат и медии, провежданите дискусии в социалните мрежи… Постигнахме този резултат – хората да се замислят. И сме доволни от него. Оттам нататък се надяваме нещо да се задвижи.
Посочихте, че сте събрали многобройни истории от таксиметровите шофьори. След големия успех на филма „Посоки“ възнамерявате ли да подготвите негова втора серия?
Идеята ни е да направим нещо като трилогия за нощна София. В момента дори имаме завършен сценарий за втория филм от тази трилогия. Действието във втория филм ще се развива в три патрулиращи полицейски коли в София като и този път стъпваме на реални събития. Много полицаи ни помагат. Най-големият полицейски синдикат ни помага. Някои от служителите ни свързват с полицаи, четат сценария и общо взето нещата вървят. Сега сме на етап финансиране.
Как мислите, можем ли да кажем, че българското кино през последните години е в подем?
Да, категорично. Този подем като че ли напук на всичко се случва. Нито парите за кино са станали повече, нито нещата са по-лесни… Преди няколко години имаше една малка промяна – беше създадена сесията за нискобюджетни филми. И една част от успехите на българските филми се дължи именно на камерни, евтини филми, които се направиха по този начин.
Да, такъв подем има. Миналата година с филма „Посоки“ бяхме в основната селекция на Кан. Тази година филмът „Áга“ бе в основната селекция на „Берлинале“. Филмът „Безбог“ на Ралица Петрова спечели „Златен леопард“ в Локарно. Филмите на Петър Вълчанов и Кристина Грозева „Урок“ и „Слава“ бяха също изключително успешни по света. Някак си българското кино е във възход. Има филми, които се случват въпреки, а не с помощта на институциите.
Във Франция, например, в редица статии на списания и в специализирани издания се заговори за българска нова вълна, за това, че нещо се случва в България. И се надяваме на този процес да му бъде помогнато, а не да бъде задушен.
Какво мислите по повод бъдещето на българското кино?
Трябва да има реално работеща киноиндустрия. Трябва да има сериозна подкрепа от страна на държавата. В известна степен ние сме в положението на пионерите на българското кино като Васил Гендов и др. Чудим се как да финансираме филмите. Би трябвало да не сме държавата с най-ниския процент (0,5%от БВП за култура), което е безумно само по себе си. Би трябвало да има също така ясен механизъм от типа на фонд „Българско кино“, който да финансира. Механизмът трябва да работи независимо от това кой е на власт и кой е министър на културата.
Идеята е отново да има повече български филми. Защото, когато има повече филми, има и повече качество, съществува и вътрешна конкуренция. Всички въздишат по това, че в близкото минало е имало хубави филми. Не трябва, обаче, да забравяме, че тогава се правеха по 30-40 филма на година. И от тези филми ние винаги сме имали хубави.
Какви български филми желаете да гледат децата Ви?
Желая децата ми да гледат български филми, които да ги вълнуват и да ги завладяват. Филми, които даги предизвикват да мислят за пътя в живота им.
Какво бихте пожелали на многобройните читатели на вестник „България СЕГА“ в България и по света?
Искам да им пожелая това, което пожелавам и на всички други: Няма значение кой къде живее, но всеки един от нас, спрямо своята възраст, професия и положение, по свой начин да помисли какво може да промени в България. Всички ние, българите в България и по света, да се замислим за личната си отговорност, за това с какво можем да допринесем за България. Само тогава ще се случат нещата в страната ни. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде!“
Уважаеми г-н Командарев,
Сърдечно Ви благодарим за желанието да участвате в интервю за вестник „България СЕГА“! Желаем Ви бъдещи успехи!
Д-р Ваня Велкова
в. „България СЕГА“,
Берлин
