Петя Хараланова – неизреченият блян на петнадесетгодишните

Шапка Салон БЕЗ текст

Казват, че силата на чувствата се крие в младостта, успехите идват със зрелите години, а преживяното време ни дарява с мъдрост. Но мисля че нищо не може да се сравни с дръзкия устрем на тези, които сега политат към мечтите си – петнадесетгодишните. Петя Хараланова – свободна и неограничена от рамките на общоприетото, има своя „блян“, който макар и неизречен, е много истински и пазен дълбоко в нея. Загатнат с думи, изживян с чистота и трепет и затаен в душата й, тя ревниво го пази от чуждо посегателство. Родена е в София през 2003 г., на 26 март. Преди няколко години пристига в Америка, заедно с родителите си, двамата братя и най-малката сестричка – едно сплотено и задружно семейство, което се справя много бързо с новия начин на живот. Широко скроени са и двамата родители, които въвеждат децата в нещата, които вероятно ще определят по-нататък пътя в живота им. По-малките й братя Иван и Милчо се насочват към спорта и вече имат успехи в популярния в Америка хокей на лед. Занимават се също и с музика, свирят на китара и ударни инструменти. Петя е обърната повече към изкуството, което за нея е много важно. Изразява чувствата си, търсейки  да ги облече в точните думи, но започва да пише „по-сериозна“ поезия, когато е в шести клас. Силно емоционална, тя търси и други начини за изразяване и себеоткриване – свири на пиано, рисува, обича танца, изучава бойни изкуства. През 2017 г. взе участие в Международния литературен конкурс „Изящното перо“, за който написа специално стихотворението „Блян неизречен“. То беше отличено с Първа награда в категорията творци до 17 години. Предлагам ви едно интервю с Петя Хараланова, което да допълни представата за нея.

С.Г.: Петя, ти си само на 15 години, а вече пишеш стихове.  Вярваш ли в магическата сила на думите?

П.Х.: Като от части дете от части възрастен,имам много различно виждане за нещата. Има скандални мисли, които думите само загатват. Поезията все пак би била скучна без тези загатнати мисли. Също така ако човек никога не е чел стих, който да го кара да настръхне, никога не е погледнал тази част на изкуството.

С.Г.: В динамиката на времето, в което живеем днес, какво теб те вдъхновява?

П.Х.: Вдъхновяват ме най-много онези неописани моменти, които никой не смее да опише, защото са тъй красиви, без да се преувелечава, просто… истински моменти!

С.Г.: Какво мислиш за дълбочината на чувствата, независимо към кого или към какво са отправени? Когато ги има, може ли те да траят „повече от век“, както се изразяваш в едно от стихотворенията си?

П.Х.: Истинските чувства, колкото и да са скрити, траят най-дълго. И колкото и да са избледнели за другите, от нашата гледна точка са просто твърде набиващи се на очи. Просто някои от хората решават да ги крият толкова дълбоко, че забравят къде са ги сложили.

С.Г.: Готова ли си да се отдадеш на силата на завладяното чувство или се страхуваш, че силните чувства „убиват“?

П.Х.: Силните чувства могат или да създадат много красив живот, или да го отнемат. Да, те са опасни неща, но трябва и да рискуваме повече, за да направим своя живот (та даже и на другите) по-интересен.

С.Г.: Кое е най-трудното нещо, което си преодоляла досега в живота си и кой е най-радостният ти момент?

П.Х.: Трудността не трябва да е препятствие, а вдъхновение за полет. Може би най-трудният ми момент беше когато дойдох тук. Трябваше да съм една от многото, за да се харесам. Отне ми малко време да разбера, че за мен начинът е просто да бъда различна. Най-хубавият ми момент беше когато братята ми заспаха на моите рамене, а в мен беше сестра ми. Това винаги ще ми топли сърцето,макар да не го казвам често.

С.Г.: Големият наш поет и драматург Стефан Цанев казва, че на света няма нищо по-окрилящо от духа на поета. Ти чувстваш ли се окрилена, за да може поезията да стане твоя съдба?

П.Х.: Поезията не е толкова съдба, колкото белег. За мен това е начин да покажа някое чувство и да му се насладя до край от прост спомен за рана. Не говоря за дълбока рана, а по-скоро за ожулени колене от детството. Все пак на тази възраст не виждаме нищо и сме щастливи. Затова тези рани ни носят усмивки – защото са от онова време.

С.Г.: Как прие наградата, с която бе отличена на Международния литературен конкурс „Изящното перо“ 2017?

П.Х.: Зарадвах се. Отначало мислех, че няма да се хареса,но това не ми попречи да се изразя в стихотворна форма.

С.Г.: Ти живееш от скоро в Америка. Какво мислиш за живота тук и успя ли да намериш истински приятели, които са толкова важни в живота на всеки човек? 

П.Х.: В Америка всичко те подкрепя, на пръв поглед. Имаш възможност да бъдеш каквото поискаш, когато поискаш. Обаче като се вгледаш, всичко е твърде планирано и се губи истината. Приятели не се намират лесно. Засега мога да кажа,че имам може би двама–трима добри приятели, но всичко се променя.

С.Г.: Каква е философията ти за живота от гледната точка на твоите прекрасни 15 години?

П.Х.: За моите 15 години, от които 3 без разум,7 забравени и 5 недоизживяни напълно, мога да кажа, че животът е трагикомедия! Може би сцена с такива трагични артисти, че чак те карат да се забавляваш. Но това е моята гледна точка сега. Трябва ми още време да разбера какво е живота и най-вече коя съм аз. Затова може би ми е рано да говоря за така наречения живот в 21 век от моя гледна точка.

С.Г.: Какво би пожелала на читателите на в. „България СЕГА“?

П.Х.: Бих им пожелала да са все така задружни и да не забравят как от сърцата български тече по вените единствената, българската кръв. Пожелавам им също да бъдат себе си и да не забравят миговете си в България.

Интервюто взе специално за в. „България СЕГА“
Снежана Галчева –
Председател на Салон за
Българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“