Ангелина Дичева – през вратата на родовата памет

от

Всеки от нас рано или късно се връща към своите корени, пътува към миналото, за да може да извърви настоящето и да потърси брод към бъдещето. Дали всички ние, преминали през мярката на времето и разстоянието, осъзнаваме колко много сме свързани с това, от което съзнателно сме се отдалечавали. Отговор на някои от тези въпроси ни дава Ангелина Дичева – белетрист, преводач и журналист. В нейното творчество откриваме връзката между поколенията, родовите отношения и изконните ценности, които ги съпътстват. И не само това. Нейните разкази и новели,както и последният й роман, са завладяващи със своята искреност и емоционална дълбочина, защото не са само повествование, а са преминали през сърцето и душата й. Осмислени и преживяни.
Ангелина Дичева е завършила „Българска филология” в СУ. Владее френски, полски, руски и английски език. Издала е шест белетристични книги – сборниците с разкази „Сърфинг в океана от делници”, „Мечти в джинси и сафари”, „С длани огъня покривам”, „Адам по риза”, „Нощна плячка”, „Джобна енциклопедия на любовта” и романа „Малкият лотос”. Превела е от полски език „Скалпирана земя”,”Гай Юлий Цезар”, “Октавиан Август”, “Евангелски сказания” и др. Има публикувани разкази в американски и английски литературни издания. През 2014 г. е наградена от Международната асоциация на писателите криминалисти за романа „Малкият лотос”, а през 2015 г. на международния европейски конкурс за литература в град Анкона, Италия – награда за разказа „Подарък за Рождество”. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, както и на Дамски литературен салон „Евгения Марс” и Салон за българска култура и духовност – Чикаго. Председател на журито в международния литературен конкурс „Изящното перо“, който беше проведен в рaмките на Фестивала на българската култура Чикаго-2017.
Посветила се е на писателска, журналистическа и преводаческа дейност от години, но въпреки това е човек, който не обича да бъде под светлината на прожекторите. Самата тя казва, че се чувства най-добре, когато има спокойствието и времето да пише. Да твори, да пресъздава онова, което я вълнува и да го извади от душата си чрез импресията на словото. Израснала в семейство на драматична актриса и баща журналист и писател, тя е обгърната от атмосферата на книгите и театъра, ориентирана към детайлите на случващото се – физически, емоционални, естетически. Спомням си когато разговаряхме в кабинета на апартамента й в София, особено впечатление ми направиха картините по стените, подбрани с вкус и премереност. Забелязах една интересна карикатура – в нея имаше изисканост на формата и психология на поведението.Тя побърза да ми спести въпроса: „Това е майка ми, рисувана от приятел на семейството, в една от ролите, които изпълнява в театъра“. Гласът й продължава да звучи: „Александър Добринов – художник, който от началото на миналия век налага портретния шарж като вид изкуство. За него казвали, че е рисувач на души чрез перо и четка. Правил е карикатурни портрети на Ф.Шаляпин, Д.Шостакович, С.Рихтер и много други.” Докато разглеждах другите картини, тя отговаряше на мислено зададените от мен въпроси: „Веса Василева – една от най-артистичните художнички от втората половина на двадесети век. Професор Стоимен Стоилов – негови картини има в библиотеката на Конгреса на САЩ и градската библиотека на Ню Йорк, но разбира се и в родната Варна. Васил Иванов – изящен майстор, чиито творби са притежание на частни колекции у нас и по целия свят”. Тези малки на пръв поглед детайли – естетически подбор, изисканост и точност в описанието – са определящи и в нейните произведения. Затова и героите са толкова пълнокръвни, истински, интригуващи. За да усетим пълнотата на характера им, тя ни превежда през тяхното детство, потапя ни в атмосферата на семейните отношения, описва случки, психологически моменти, които допринасят за избора на посоката в живота им. Разказите от книгата „Джобна енциклопедия на обичта“ (2010), „Насаме с вечерницата”, „Обеци”, „Офицерският плаж”, „Череша на дълга тънка дръжка”,„На Коледа” и др. се поглъщат бързо и „лакомо”, защото са храна за душата. Героите носят спомена за своите родители и родовата нишка назад във времето. Но не защото живеят с миналото, а защото то определя тяхното настояще – като морални устои, ценностна система, отношение към род и Отечество, достойнство и морал, които да предадат и на своите потомци. Още по-интересни обаче са разказите, чиито герои не растат в сигурността и уюта на дома, а между тях и родителите зее пропаст – физическа и духовна. Поемат към предизвикателствата на живота и правят своя избор- към светлия или тъмния път, към доброто или лошото. Сборникът „Сърфинг в океана от делници” (1982) съдържа разкази и новели за младежките проблеми – защо едно дете започва да краде, защо децата се отдръпват от родителите, защо някои млади хора бягат от родината си, защо са разочаровани от приятелството и любовта. В сборника с достоверни и пълнокръвни образи Ангелина Дичева засяга наболели въпроси и причините за прекъснатите връзки и уважението между поколенията.
В романа си „Малкият лотос” (2014), тя ни повежда на пътешествие към едно завръщане – физическо и емоционално, осъзнато и стойностно. Главният герой е успял в чужбина българин, който при завръщането си в родината преоткрива близките си от рода, с които е разделен физически от много време, но свързан с тях с мощната сила на кръвния импулс. И не само тях. Преоткрива и незабравената си любов, която се е опитал да скрие в сърцето си и да я покрие с праха на времето. Тази любов, заедно със силата на родовата памет, му помага да намери пътя към истинските си желания, така както сърцето му диктува, въпреки страховете от промяната. Сякаш преминава през вратата на другото измерение, назад към миналото, малко закъснял, но завинаги. Там в онзи отминал свят, който не се разпада, а само някоя носеща колона се разрушава под тежестта на времето. И сега, преосмислил истини и заблуди през призмата на преживяното, той я въздига в паметта и сърцето си. Този свят ще съществува дотогава, докато го има него и желанието му да го пренесе през годините и да оживява чрез поколенията. Защото на неговия син, който дори да е роден и живее в модерния Запад – космополитния Париж – е предаден този кръвен импулс към езика, традицията, земята, към рода и историята.
Интересен е и паралелният сюжетен план на повествованието. Заедно с извечните български традиции, върви и линията на светските интриги. Действието се развива на няколко места в Европа – Париж, Лондон, Мюнхен – световни търговски центрове, изпълнени с лукс, пари, безмислен разкош, суета, но и духовно присъствие у тези, които го търсят и се стремят към него. Включена е и криминална нишка, с много преплетени ситуации и интересна развръзка. Романът печели наградата на Международната асоциация на писателите-криминалисти през 2014 г.
Говорим с авторката и за театъра. Съвсем естествено е да има изострено чувство и високи критерии за него: „Майка ми стъпва на Варненската сцена като драматична актриса през 1932 г. За нея театърът беше над всичко”. По този повод в едно интервю Ангелина Дичева споделя: „Сещам се за „Тартюф” на Молиер. Един ден чувам майка ми как си говори в кухнята, влизам, а тя ми сочи към текста на масата, за да се включа, като й подавам реплики. И досега в съзнанието ми излизат цели пасажи от роли. Научих ги, докато с майка ми белехме картофи за мусака. Тя е играла всички женски образи в тази комедия. Незабравими остават и участията й в „Лейди Макбет”, „Ромео и Жулиета”, „Укротяване на опърничавата”, „Двамата веронци”, „Веселите уиндзорки” и много други. В по-късна възраст премина от ролите на главните героини към характерните. Веднъж игра като слугинче в комедия на Ст. Л. Костов – роля с малко текст, но публиката се смееше в захлас. Актьорите не бива да ги пенсионират, те живеят от въздуха на сцената”. Тя си спомня с умиление как потомката на рода Бъчварови и Захари Стоянов – очарователната актриса Грациела Бъчварова, говори за родителите й, за които смята, че са най-прекрасните хора, които е срещала. Къщата им е била място за срещи на актьори, писатели, журналисти и в дългите вечери са обсъждали и разговаряли с часове.
Като журналист Ангелина Дичева се е срещала с колоса на полското кино Анджей Вайда: „Питах го как работи, а той отговори, че щом завърши филма, вече не мисли за него, а започва да трупа материал за следващия филм. Говореше просто, ясно и кратко”. Интересен е споменът й и за един друг голям творец: „Помня и когато за първи път видях Радой Ралин в къщи. Като млад той е бил дописник от Сливен на литературния вестник на баща ми през 40-те години на миналия век. Той решава да се запознае с него – тогава така е било – собственикът се интересува от своите сътрудници. Тръгва за Сливен. Срещата им била на гарата, пристига баща ми, чака на перона двайсет минути, не вижда никого освен слабо момче в ученическа униформа. Едва тогава Димитър Стоянов, както е истинското име на Радой Ралин, се престрашава да му се представи. Баща ми очаквал да срещне поне двайсет и пет годишен младеж, защото вече е публикувал доста негови хубави стихове във вестника си. После Радой често гостуваше в къщи и говореха с часове в кабинета на баща ми.”
Срещите ми с тази неуморима и вечно търсеща личност са винаги интересни и енергийният заряд от тях остава за дълго в мен. А тя продължава да твори. Подготвя нов сборник разкази, издирва материали, организира срещи, участва в творчески събития. Но написаното от нея остава, за нас, които живеем днес. Да помним и знаем откъде идваме. Да се връщаме към миналото си, но не за да оставаме в него, а да преминаваме през вратите на родовата памет и да ги оставяме открехнати. За тези, които идват след нас.