В България има популярни имена, които се радват на прехвалена известност в пределите на държавата ни – имена, които са на „дневен ред“ и трупат слава сред населението. Медията нон-стоп ни ангажира със съществуването им, като вестниците и списанията постоянно ни занимават с живота им и ни натрапват клюките около тях, а лицата им (вече до болка познати) не слизат от телевизионния екран. Тези хора се радват на така наречената местна знаменитост – строго ограничена до териториалния край на България, с който изчезва всичко родно.
Но страната ни е родила повече от псевдозвездите, които днес ги има – утре не. Родила е истински легенди и имена от световна величина, които са изкачили не един или два върха в живота си и са прославили отечеството любимо. За жалост, разбира се, днес никой не ги споменава, защото тукашния небосклон е завоюван я от Криско, я от Гери-Никол или други имена, градящи кариера със срок на годност… Защото след някоя друга година кой ще иска да гледа и слуша застаряващ рапър все още съмнително пеещ за 12-годишните или увяхваща бунтарка с безсрамно къси панталонки, възпяваща задните си части?!
За истинските величия на България днес просто не говорим. А трябва!
Една такава легенда е оперната певица Стефка Евстатиева, която само преди броени дни отпразнува своя седемдесети рожден ден в Голямата ябълка на задокеанска Америка. Стефка има зад гърба си безброй бляскави участия на престижни сцени, разпръснати във всички точки на земното кълбо. Завладяла е сърцата на хиляди хора, успели да се докоснат до превъплъщенията й в оперите на градове като Виена, Франкфурт, Мюнхен, Милано, Мадрид, Париж, Верона, Буенос Айрес, Сидни, Сан Франциско и др. Пяла е за посетителите на най-големите и желани от всички артисти оперни театри, като „Ла Скала“, „Ковънт Гардън“, Парижката Гранд опера, Метрополитън, Виенската щатс-опера, „Арена ди Верона“ и „Театро Колон“. Едни от най-запомнящите й се роли са тези в оперите „Бал с маски”, „Аида“, „Силата на съдбата“, „Отело“, „Трубадур“, „Ернани“, „Бохеми“, „Мефистофел“, „Княз Игор“ и „Дама пика“. И е партнирала на имена като Хосе Карерас и Пласидо Доминго!
Днес родената в Русе през 1947г., но отраснала в Силистра Стефка Евстатиева живее в Ню Йорк.
Преди обаче да прелети Океана, първите си стъпки в операта прави в Русе.
Спомня си, че родителите й всъщност я накарали да изучава тънкостите на контрабаса, но тя никога не е спирала да мечтае за певческа кариера, дори когато се е трудила неуморно над инструмента в Русенското музикално училище. Завършвайки гимназия бива приета в Българската музикална консерватория в столицата, която сега е прекръстена на Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Там вече се отдава на първата си страст – пеенето, като учи при проф. Елена Киселова. Минала и това стъпало в живота си, през 1971 г. пред Евстатиева се отваря така желаната врата – тази на Русенската опера, от която тя става част.
Само след шест месеца й поверяват първата по-значима роля, а именно тази на Флора във „Травиата“ от Верди. 
Евстатиева с усмивка разказва за дебюта си, понеже по онова време доста се е притеснявала да не забрави встъплението и мелодията си, че накрая забравила… думите. Но това не я сломило или изплашило, напротив, като истински професионалист останала под прожекторите и започнала да пее произволни срички, които натъкмявала така, че да звучат като думи. Единствено колегите й усетили, че нещо не е наред и след представлението я питали на какъв език всъщност е пяла.
След Флора идва Амелия от „Бал с маски“, отново на Верди. А кратко след това печели втора награда и специалния приз на журито в международния оперен конкурс „Чайковски“ в Москва (важно е да се отбележи, че първа не се връчва). Това обаче далеч не е единствената награда за неоспоримия й талант. Сред призовете й са Голямата и специалната награда на журито за дует на конкурс на Белгийското радио и телевизия в Оостенде, Белгия, а също и Голямата награда и почетния приз на журито – златен пръстен, на Шестия международен конкурс за млади оперни певци в София. През 1982 г. следва и статуетката “Джованни Дзанателло”, връчена на нашенката за най-добър изпълнител на годината на прочутата „Арена ди Верона“ в Италия.
Талантът й не се побира само в една сцена или само в една държава, затова тя лети в целия свят, изнасяйки представления и трупайки успехи и почитатели. Един от най-големите звездни мигове за Стефка идва през 1985 година, когато е нейният дебют не къде да е, а в Метрополитън опера в Ню Йорк, където публиката остава без дъх от превъплъщенията й в постановките „Дон Карлос“, „Андре Шение“ и „Бал с маски“.
След промените настъпили в България през 1989-1990 година Стефка се мести със семейството си в градчето Ню Рошел, което се намира в близост до Ню Йорк. По онова време тя има много ангажименти в САЩ и Канада, които я обвързват в дългосрочен план със Северна Америка. Точно това, но и желанието й дъщеря й да научи английския език и да получи престижно образование, натежават на везните и семейството взема решение да се пресели в Щатите.
Краят на кариерата й настъпва драстично. След като чупи крака си певицата отказва всички роли. Метрополитън обаче желаят присъствието й и продължават да я искат на сцена. Трябвало е да играе в „Селска чест“, но все още не е приключил възстановителния й период и е била с бастун, а е трябвало да изкачва големи и стръмни стълби по сцената. Последната й покана е за „Мадам Бътерфлай“, но не се е чувствала удобно да играе 15-годишно момиче, когато тя самата е била на петдесет, а освен това заради травмата не е можела да коленичи. Тогава от Метрополитън много й се разсърдили, като и до днес не са поставили нейна снимка в сградата.
Това обаче далеч не е сломило тази прекрасна българка. И до днес тя работи с деца и преподава музика в хора към училище „Гергана“, в космополитния Ню Йорк, където на 7-ми май посрещна 70-годишния си юбилей.
Ние от в. „България СЕГА“ пожелаваме на Стефка Евстатиева да бъде жива и здрава, много щастлива и никога да не спира да ни радва с огромния си талант – независимо дали е на сцената или преподава на децата ни!
Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“
