ЗДРАВКА ВЛАДОВА-МОМЧЕВА: ЗА ПЪТЕКИТЕ КЪМ СЪРЦЕТО

Уважаеми читатели, Салон за българска култура и духовност в Чикаго и в-к „България СЕГА“ започна поредица, в която се представят поети и писатели, членове на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. В настоящия брой ви представяме ЗДРАВКА ВЛАДОВА-МОМЧЕВА и нейния разказ „Хоровод“.

ЗА ПЪТЕКИТЕ КЪМ СЪРЦЕТО

Здравка Владова-Момчева е поетеса и писателка. Автор на стихосбирките „Преображения“/1999/, „These Simple Things/Тези прости неща“/билингва, 2000/, “Дете и жена, и пророчица“/2000/, “Тракийско съкровище“/билингва,2006/, „Посвещения“/2009/, романа „Вървище“/2002/ и сборникът с разкази „Ало, България!“/2012/, част от фонда на славянската секция на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон, САЩ. Носителка на първа награда в международния конкурс за поезия „Танц с думи“ на издателство „Palabras Press“, Канада, за стихотворението „Песента на Орфей/The Song of Orpheus“ и първа награда за акростих в литературния конкурс „Изящното перо 2019“ на Салон за българска култура и духовност, Чикаго, за стихотворението „Азбучна поема“.
През 2012 година е наградена със златен медал и Грамота от Държавната агенция за българите в чужбина за нейния принос в съхраняването на българския език и култура във Великобритания, и дългогодишна творческа дейност, насочена към запазването на българското съзнание и национален дух в чужбина, както и с почетното отличие „Неофит Рилски“ на Министерството на образованието, младежта и науката.
Творби на авторката са публикувани в България, САЩ, Канада, Италия, Великобритания, Испания и Южна Корея. Повече от десет години , постоянен автор със своя рубрика“ Очи в очи“ за вестник „БГ БЕН“, Великобритания. Член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Преподавателка по български език и литература в гимназиалния курс на Българско училище „Иван Станчов“ към Посолството на република България, Лондон.
Лондон е едно от местата на стара Англия, където ревниво се пазят консервативните традиции, спазвани от векове. Но дори и този сякаш застинал във времето и с нищо непроменящ се фон, Здравка Момчева успява да го обагри с цветовете на привнесения от нея неподражаем стил и художествена образност. И всичко идва от там – някъде далече от времето на нейното детство, когато с неподправеност и категоричност са се оформяли нейните вълшебни светове. Когато във фантазията на душата й пъстроцветни поляни, вълшебни панаири или стъпки на хоро прокарват пътеки към сърцето й, които винаги ще я връщат у дома… Където и да се намира по света.

ХОРОВОД

Здравка Владова-Момчева

За пръв път го видях на един панаир край Тунджа в Елхово, където се бяха изсипали всички цветове на света и играеха кючек. Бях само на десет години и щом нещо приковеше вниманието ми, палитрата от багри наоколо бликваше във фантазията ми като фонтан. Помня, че една ниска дъсчена ограда се беше врязала в корема ми, опашката на недоядено захарно петле лепнеше по косата ми, а аз, скубех карамелени парчета от бретона си, вторачила поглед в двойка млади цигани, които се покъсваха от кеф в някакъв вихър. Точно така. Не танц, а вихър. Телата им излитаха едно срещу друго и оставяха фантоми във въздуха. Срещаха се над навалицата, разменяха си плисъци светлина, а после сред воя на зурните, се сплитаха като камшици и държаха хората в нажежен кръг от възторг. Не можех ни да си тръгна, ни да остана. Щото нито тръгването, нито оставането щяха да ми донесат щастие. Щастието бумтеше само там, в бесния център насред тълпата и въртеше див гьобек с онези двамата. Нещо ме ръчкаше изотвътре да си вървя. Май ще да е била съвестта ми. Бях обещала да не се мотая из панаира и да се прибера навреме, ама пък от друга страна, кога пак светът щеше да ми дойде на крака в целия си блясък? Имаше цирк с изтървани камили, които пощипваха тревата край Тунджа, виенско колело с високоговорител, през който Лили Иванова виеше „панаири, пааанаииирии …“, сергии с разни работи, стрелбища, павилиончета, които продаваха „ледено“ и най-вече … свобода! Вихреше се пред мен въплътена в кючек и тъкмо най-сетне да се почувствам щастлива, видях… Кирето. Тоест, едно момченце малко по-голямо от мен, облечено в народна носия, ама толкова спретнато, злобно и хубаво, че направо ми секна меракът за безметежност. Почувствах се безполезна прахосница на собственото си време, безотговорница, засмукала карамеления си, неподстриган бретон, абе направо някакво недоразумение, потънало в непретенциозното си детство!
Сополът ти е засъхнал на бузата – каза момченцето и аз веднага се притесних, че този, към когото то подхвърли забележката, вече се е продънил в ада от срам.
Ти, ти, точно ти, да – каза хлапето и погледна през мен.
Имаше светли, черни очи. Години по-късно прочетох това сравнение у Йовков, ама вече бях виждала за какво става дума на живо. Та, имаше светли, черни очи, толкова сериозни и съсредоточени, че веднага се усетих виновна и грозна с оня залепнал сопол, нищо, че си беше лично мой и доскоро изобщо не пречеше на щастието ми.
Избърши го де – насмете ме хлапето – нямаш ли носна кърпичка?
Посинях от инат. Не щях да ми приказва и туй то! Ама исках да го гледам, както и да не изпускам от поглед какво ставаше с циганите, сергиите и всичките шарении, изсипани отгоре през продънената панаирджийска вселена, разпрала шапитото си над главите ни.
Ние след малко ще играем народни танци за … народа – с фукливо превъзходство оповести момченцето.
Ми … хубоу – наборсучих се още повече – играйте.
Стана ми чоглаво. Циганите играеха за всички, а тез, другите, щяха да играят само за народа!
Майка ти и баща ти къде са – не ме оставяше на мира малкият.
В Търново – съвсем ми се дорева – пратиха ме тука да ме гледат.
Кои да те гледат?
Вуйчо и вуйна, дядо и баба, бе – сопнах се аз – ти какво си ме заразпитвал! Я си отивай там да играеш за народа!
Кире, Киреее – провикна се устремена дружинна ръководителка, повела в тълпата китка живописни дечурлига, облечени в пъстроцветни носийки – ела веднага, че ще се качваме на сцената!
Малееее, приличаха на живи рози! И си приказваха кой какво направил, на кой батко му и кака му щели да дойдат, не знам какво си и разни такива. А като заиграха, не знам за народа, обаче всички, буквално всички, барабар с циганите, се нанизахме на едно безкрайно трептящо хоро, което ми опаса душата като червен пояс. Хем да я топли, хем да я пази, хем да не я пуска да отхвърчи надалеч от тоз панаир, щото една душа отплесне ли се по чуждите панаири, връщане назад няма!
Най-отпред играеше Кирето. Стъпваше на парá, нахъсан, строен и пъргав. У тях си беше, утъпкваше си земята, прескачаше всеки гьол, щадеше всяка тревичка, пък аз се спъвах отподир и се чудех кой откъде ме гледа.
Повлече ме онова хоро, от лято до лято, от панаир до панаир, оттатък детството, през девет планини в десета и все ме завърташе пак обратно към Елхово. Вече пазех диета от захарни петли, бях се въоръжила със себе си, имах си всичко и красиви очи, и буйни коси, и знаех кога да ги размятам като грива, когато излизах на Движението.
Движението по Главната стана новият ми панаир. Как не я издълбахме от разминаване тази Главна, не знам! Отляво настъпваха елховските гимназисти, а отдясно ситнехме гостенките за ваканцията, от разни други, по-големи градове, дето ей тъй, уж от немай-къде, бяхме наминали тъдява. То не бяха светкавици през мигли, то не беше лющене на слънчоглед, то не беше улица, оплюта от шлюпки, то не бяха лакове, червила и отровна смрад от вносен полски одеколон. „Бич можи“, тъй го четяхме от етикета, пък то било цяла поезия и означавало „Може би“. Като го лиснех отгоре си, на Рума брат й веднага ми се лепваше и почваше да ми шепти:
Здравче, нали знаеш, че те тези работи стават с погледи и думи…
Ядец! Имам дебела глава и в нея кънти само вътрешният ми глас. Хич не ми минаваха тия и Руминият брат изчезваше изоставен някъде из Движението, докато аз, с погледи без думи, търсех едно високо и стройно момче, дето стъпваше на парá. Винаги вървеше насреща ми и ме облъчваше с онези черни и светли очи, които ме докосваха и отминаваха, сериозни и съсредоточени в тяхното си дълбоко.
Запознай ме с Кирето ма, како Ане – омалвах на една негова съученичка, която разхождах по Главната всеки ден с упорито, досадно постоянство.
Че ти откъде му знаеш името – кикотеше се тя – то бива, бива пуберитет, ама такова чудо не бях виждала!
Ама ми уйдиса. Още на другия ден го спря и го заприказва. Висях на китката й като пазарска чанта, прилошаваше ми от полския одеколон, но все се надявах, че бич можи, бич можи да бъда забелязана и аз, щото те тези работи ставаха с погледи и думи. Той сам се представи. Очевидно разбра кухата ни постановка и реши да й сложи край. Подаде ми ръка и отчетливо каза:
Кирѝл – като постави ударението на втората сричка.
После махна с ръка на кака Ани и неясно посочи някъде напред из Движението. Тръгна си, но след няколко крачки се обърна и ме погледна. От глава до пети. И този поглед беше първата ми прегръдка от мъж. Изпепеляваща. Като сбогуване.
Ох, много й хубав и много й умен – с провинциален копнеж, прошепна след него кака Ани – гениален математик! Няма равен в цялата гимназия. Приеха го в Харвард и сега от милицията му гледат досието. Да видим дали ще го пуснат да замине. Пък сега отива да се целува в градинката със Стефчето. И тя й отличничка. Ама едвам я приеха в София. С връзки …
Тичах нагоре по нашата улица, а покрай мен шумяха пендарените тополи. Септември настъпваше неудържимо. Скоро трябваше да си тръгна от Елхово.
Хвърлих се върху спалнята и надрасках първото си наивно стихотворение. Нарекох го „Хоровод“:
„Шушнат си тополите под есенни звезди.
Мисъл неспокойна челото ми бразди.
Обичам ли? Обичаш ли? Кажи ми, кой-кого?
И чувствам, че повлича ме вечното хоро …“
… и ме повлече. Тогава изобщо не подозирах колко дълго и изморително можеше да бъде това вечно хоро, през колко километри и съдби щеше да ме усуче, на колко езици щеше да ми припява и как щеше да ме завърне едно лято, през дупки като бездни в асфалта, по сбъркания път до … ямболските гробища. Отивахме в Грудово. Да си подберем приятелите и да се цопнем в морето на Созопол още следобед, че да имаме всичкото време на света след това, да се гмурнем обратно в изминалите години. Не планирахме да отбием към Елхово. Там вече отдавна нямаше кой да ме гледа.
Бяхме объркали посоката. До оградата някакви хора продаваха цветя на опечалените.
Извинете – отвори прозореца на колата съпругът ми – бихте ли ми посочили изход за Грудово? По магистралата е такава разруха, че се заблудихме и ето на, стигнахме дотук.
Всички рано или късно стигаме дотук – усмихнато отговори жилав, изпечен от жегата, човек и пъргаво приближи.
Карайте бавно след мен – каза той, ще ви преведа през една пряка пътека. Ама минава край слънчогледова нива, много е изровен теренът.
А цветята – попитах – кой ще ви наглежда сергията?
Ми никой – отговори той и ме погледна съсредоточено с черните си, светли, очи – мене тука всички ме познават. И живите, и умрелите Кирето си го знаят. Нито аз на тяхното ще посегна, нито те на моето. Спокойно! Тук съм си у дома. Елате след мен, да ви услужа…
Обърна се и тръгна напред. Стъпваше на парá, малко приведен, все още строен и жилав, прескачаше дупките и щадеше всяка тревичка. След няколко крачки се обърна и ме погледна. Не ме позна. Сърцето ми заби като луда камбана, изтървана на изток от Харвард, отърколена по прашния път, позлатен от хоровода на слънчогледите.

За в-к „България СЕГА“
Снежана Галчева – председател на Салон за
българска култура и духовност – Чикаго

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи |Join our main FB groups today:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

Поканете свои приятели, познати и роднини да се присъединят също!
Споделете тези групи на Вашите фейсбук стени!

2. Харесайте нашата главна ФБ страница | Like our main FB page:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви! Екип на в. “България СЕГА” | Thank you! “Bulgaria SEGA” newspaper