/ДВ/ – Много от нас не са открили или се двоумят с какво наистина биха желали да се занимават. Как се зароди в теб желанието да се занимаваш с психология и мислиш ли, че това е твоята мисия в живота?
/МА/- Аз исках да уча етнография или актьорско майсторство. В НАТФИЗ минах актьорските изпити на „куклено актьорско майсторство“, а в Софийски университет балът ми стигаше за психология. Тогава, през 1986, тази специалност не беше на първо място като сега. Пръстът на съдбата ми посочи психологията. Избрах питомното пред дивото – психологията пред актьорското майсторство. После задърших и психотелесна терапия в Швейцария. Но винаги съм съчетавала старата с новата страст – театъра с психотерапията. Преподавам театротерапия, един от основните инструменти е тя в психотелесната терапия. Да, днес мисля, че психотерапията е моята мисия.
-Би ли дала съвет на тези, които се лутат и може би се страхуват да преследват мечтите си и да открият себе си, да се занимават с това, което би ги направило истински щастливи?
– Бих ги окуражила като им кажа, че след като завърших психология в СУ се лутах също. Нямаше къде да се работи с психология. Единственото място, което тогава открих бе доброволец в телефона на доверието. Занимавах се с журналистика в БНТ, работих като преводач в президентството, после работих за едни французи, които произвеждаха филтри за комини – не беше моето никъде. Накрая получих предложението за специализацията в Швейцария и вече се озовах в моя си „гьол“! Но не спрях да търся.
-Ти имаш издадена книга със заглавие “Как да се разболяваме качествено”. Според теб колко важна е психиката и волята ни в процеса на разболяване и оздравяване и въобще защо участваме в него доброволно?
– Защото сме неосъзнати. Това е общата ни и най-сериозна диагноза. Саморазболяваме се непрекъснато. Старателно, самоотвержено, ежесекундно. И не си даваме сметка. Нездравите модели на мислене, неверните вярвания, потиснатите емоции винаги разболяват. Разболяват и тялото, и душата. В „Как да се разболяваме качествено“ събрах 365 основни грешки, които правим, без изобщо да си даваме сметка, че са грешки, от които следват симптоми. Книгата е написана с чувство за хумор под формата на обърнати надолу с главата съвети как да си докараме болест. Илюстрирана е с карикатурите на Христо Комарнитски. Крайно време е днешният човек да започне да си отваря очите за истините. Обикновено този, кото не се подлага под съмнение и най-много мисли, че знае истините, най-малко е осъзнат. Това е коварното в случая. Не знаеш, че не знаеш. А после се чудиш откъде ти е дошло до главата това или онова. Всъщност, сам си го предизвикал.
-Можем ли да повлияем на близки, приятели и пациенти със своите емоции и убеждения, да ги мотивираме да се настроят към процес на оздравяване и как?
– Ние непрекъснато повлияваме другите и света. Ако сега се нацупите, как ще се отрази на близките ви? Ако те ви се нацупят, няма ли да ви се отрази на вас? Ако се усмихнете и разтворите ръце за прегръдка, другият човек отсреща също се усмихва. Ние непрекъснато си влияем. Огледалните неврони реагират.
Но не можем да го правим насила. Не можем да променяме някого с размахан пръст, както нерядко се опитват да правят някои. Можем да променяме другия, света, само променяйки себе си спрямо другия и света.
-Има ли връзка между финансовите и житейските ни затруднения и начина ни на мислене, принципи, убеждения и предразсъдъци?
Какви промени би препоръчала в тази насока?
– Разбира се, че има. Много хора смятат, че са станали черногледи, понеже животът им е бил низ от неудачи и не си дават сметка, че е и обратното – неудачите идват, поради черногледото мислене. Бих препоръчала да се тръгне на терапия. Психотерапията е безболезнен начин да се добави липсващото у нас. Но си има закономерности вътрешният свят и затова с четене на книги или опити за самостоятелно променяне невинаги се получава. Затова има психотерапевти, които четири години минимум усвояват тази професия, ходят на лична терапия, на супервизия, за да придобият специализираните компетентности как помагат за тази трансформация.
-Все по-обичайни са връзките без брак и разводите. На какво се дължи това според теб?
– Аз пък забелязвам, че се възвръща желанието за сключване на брак. Разводите са по-чести, да. Днес, понякога за щастие, понякога за нещастие, с много по-голяма лекота се разделят хората. В едните случаи е добре, защото в сравнение с бабите и дядовците ни, днес можем да променим избора си, ако сме разбрали с времето, че е бил неточен, но, от друга страна, често без да се положи усилие за израстване в партньорските отношения, някои хора си грабват шапката и напускат без да могат изобщо да узреят като партньори. Това се дължи на повечето индивидуална свобода, но и на недостатъчно осъзнатост. Нерядко срещам двойки с идеалистични очаквания или незряло поведение на партньорите. Което, разбира се, също не е осъзнато. Никой от нас не би правил нещо, ако знае, че е грешно или вредно. Правят се неверни неща с убеждението, че са верни.
-Много от нас, въпреки материално ориентирания начин на живот търсят духовната половинка в живота си, сродната душа. Как според теб е нужно да подходим към процеса на откриване на своята половинка и как можем да знаем, че това е той/тя?
– На първо място е добре да правим разлика между влюбване и любов. Влюбването е началото на връзката, хормоните бушуват, не е нужно човек да прави нищо, идеализира партньора нерядко, виждат се предимно сходствата между двамата. После идва любовта. Любовта е работа. „Правим любов“ не е случаен израз. Тогава вече се разбира дали е половинката… Макар че тази дума, звучаща така поетично, е невротична. Двама цели индивиди е добре да влизат в отношения, а не две половинки. Защото докато е половинка другият, се проектират върху него сенчестите ни страни. А, ако ни напусне, оставаме отново с чувството, че сме наполовина. Ако всеки е постигнал интегритета си и е станал цял, взаимоотношенията за зрели. Но и тези неща се разбират по-добре, когато човек тръгне на терапия. Четейки тези редове може и да не схване за какво става дума. Психотерапията е процес не само на лекуване, а преди всичко на израстване и постигане на осъзнатост.
Търсим половинката несъзнателно, за да допълним себе си.
Така че, няма само една единствена половинка, има много хора, които ако си дадат шанс да станат цели, могат да имат хармонични отношения с много други цели личности.
-Днес добротата и чувствителността се смятат за слабост. Защо добродетелите не са “на мода” при младежите днес и как според теб е възможно да променим това?
– Пак за неверните вярвания става дума. В ценностната ни система има много сбъркани неща. Например, качеството „хладнокръвие“ се счита за положително, а всъщност е патологично. Да се изрязяват емоциите е жизненоважно. Да се потискат хронично е разболяващо. Или „себеотрицание“, например. Това също не е здравословно. Ако аз не се грижа за себе си и се самоотричам постоянно, не съм добър и към околните. Така наречените интроекти също много объркват живота ни. Например: „мъжете не плачат“, „парите са мръсни“, „какво ще кажат другите“ и още много други, наследени от предците ни убеждения, изкривяват поведението ни и водят до неудовлетвореност.
Добротата и чувствителността, за които говорите, зависят на първо място от началото на живота ни – как сме посрещнати на този свят. Затова казваме терапевтите, че най-голямото престъпление на тази планета е отделянето на бебето от майката след раждането. Тази травма нерядко анестезира чувствителността и е възможно да се наблюдава след това липса на емпатия. Разбира се, всеки случай е индивидуален. Към тази травма могат да се добавят грешни модели на възпитание, изкривените ценности днес, стреса и още много фактори.
Но като цяло не съм привърженик на твърдението, че е изгубено поколението. Напротив, много млади хора днес са по-здравомислещи от предишните поколения.
-Трудно е да си различен от тълпата и да отстояваш мнение, принципи и виждания за живота, които са различни от тези на околните. Как би посъветвала да се справим в такива моменти с негативизма на мнозинството и да съхраним позитивното виждане за живота?
– Балансът между „аз“ и „ние“ осигурява хармонията в живота. Понякога тълпата е за пренебрегване, понякога за съобразяване. Преценката на реалността ни подсказва кога кое е правилното. Но често и тази преценка е изкривена. Първо човек трябва да провери дали това, което отстоява наистина е коректно. Вече говорих, че много често защитаваме убеждения, които всъщност не са здравословни и верни. Ако се окажат зрели и осъзнати, просто левият крак се слага пред десния и така човек напредва по Пътя си. А винаги ще има хора, които няма да го харесват. Това е естествено. Важното е как се изразява обаче неодобрението. Проблемът е, че често се случва по садистичен, злонамерен начин, каквото никога не се случва в животинския свят, например. Затова твърдя, че рационално най-интелигентното същество на тази планета е човекът, но емоционално най-неинтелигентното същество на тази планета също е човекът.
Ако ме питате за негативизма на хейтърите (българската дума „злобар“ повече ми харесва), това са нещастни по своему хора. Щастливият няма да мрази никога! Но и тук драмата е, че злобарът не се преживява като злобар. Той се преживява като прав. Той чете това и не си дава сметка, че става дума за него.
-След пандемията много хора са потънали в тъга и отчаяние, в самота. Много семейства не виждат светлинката в тунела във финансово отношение. Как би ги посъветвала да продължат напред? Каква е искрата, с която би запалила пламъка на надеждата и вярата в по-добро бъдеше?
– Аз вярвам, че всяко трудно нещо е урок и изпитание. Изборите са два: предаваш се и се отчайваш или решаваш да редуваш краката и да продължиш да търсиш, да търсиш подкрепа, възможности, промени отвън и отвътре! Важно е обаче и да се питаш какво ти преподава тази ситуация. Когато научим урока, ситуацията учител си тръгва. Наблюдавам това вече от толкова години в работата си.
-Какво би било твоето послание към света?
– Да се опита всеки да се подложи под съмнение, за да открие заблудите – тези, които ни правят непораснали. Да чете книги за себепознание, да участва в такива семинари. Светът отчаяно се нуждае от промяна. Човекът – от порастване. Иначе е на път да се самоунищожи. Прави го бавно, полека, ежеминутно и ако продължава да не го вижда, продължава и да консумира негативните последици на собственото си невежество. Не си дава сметка, че е част от цялото и ако вреди на себе си, вреди и на цялото, ако вреди на цялото, вреди и и на себе си. Познавам хора, които са с много пари и не са щастливи, хора, които са с много професионални успехи и не са щастливи, хора, които имат власт и не са щастливи, хора, които са популярни и не са щастливи, хора, които са талантливи и не са щастливи. Има една ситуация, в която всеки човек е щастлив – когато изпитва любов към нещо, някого и света и усеща, че и него го обичат.
-Благодаря ти от сърце за това интервю Мадлен. То ще накара много хора да се замислят, да открият смисъла на всичко, което се случва в живота им в този момент и ще им даде стимул да продължат напред. Даниела Вълканова
за в. „България СЕГА“
Снимки: Силвия Димитрова
