Ние всички се оплакваме от многобройните закони в САЩ. Местни закони, щатски закони, федерални закони, правила на движение, въобще пълен ад. Някои сигурно, даже си мечтаят за време, когато ще забранят със закон законите, та поне малко да си отдъхнем. Как ли бихме живели тогава? За да си отговорим на този въпрос не е нужно да се обръщаме към фантастиката. Достатъчно е да прочетем едно малко парченце от историята на „Дивият запад” и по-точно на едно малко хвърковато градче-фантом, което, където и да се е появявало е било винаги на границите на закона. Следите на това странно създание и до ден днешен са видими на картата на Америка.
Тази история започва в средата на 19-ти век, когато железопътната компания „Юнийън Пасифик” е започнала да полага релсите на запад от Омаха. Тя е трябвало да придвижва заедно с екипа работници и малко напълно функциониращо градче. Предназначението му е било планирано предварително – то е служило, да се осигури снабдяване, подслон, храна и дрехи за работниците, а така също и инструменти за изкопаването на траверсите и за монтиране на релсите. Не на последно място и за доставки на оръжие за защита срещу войственните индиански племена. В момента, когато подвижното градче се е отдалечило от заселените зони в Небраска, странни съседи са започнали да се настаняват около него. Такива, каквито управата на железопътната компания не е била планирала, а и с които не би желала да има никакво вземане-даване. Салони за сервиране на алкохол, „хонки-тонк” зали за танцуване, места за играене на комар и подвижни публични домове са никнали като гъби, всеки път когато железопътните екипи са спирали на ново място, за да се приготвят за следващият строителен щурм.
Понякога железопътната линия е доближавала вече предварително заселено место с оскъдно построени сгради. Побойници, комарджии, търговци на евтин долнокачествен алкохол, проститутки, мошеници, джебчии, наемни убийци и разбойници – възможно най-лошата проба хора от Запада са се закачали като пиявици за жадните за алкохол и готови да похарчат и последният си долар за забавление ирландци и бивши войници, които са се канили да строят железопътните линии на компанията. Скоро се е появил и прякор за това спонтанно създадено градче, кацнало на края на релсите – „ад на колела” (hell-on-wheels). После, след като линиите са продължавали на запад, то се е размножавало, превръщало се е в гара, после в по-голям град и днес можем да го видим на картата с много имена като например Колумбус или Норт Плат в Небраска, или Джулесбърг в Колорадо, или много други, но всички разположени на територия, която със странна гордост е била наричана „Дивият запад”.
Колкото и да е странно много от тези градчета с изключение на Норт Плат са успели да оцелеят без създаване и намеса на така наречените комитети за саморазправа (vigilance committees). Тази организация в Норт Плат е имала интересна тактика – за да се избегнат екзекуциите е бил даван избор на провинилите се – бесило или напускане на града. В крайна сметка никой не е бил обесен.
В началото на 1867 година генерал Грийнвил Додж, главен инженер на железопътната компания е трябвало да избере следващата база. Генералът се е спрял на Чайен – малък град намиращ се в така наречената тогава „Територия Дакота”. Той е бил планиран да стане разпределителен пункт и постоянна квартира на оперативната дивизия на компанията. Линията е трябвало да го достигне през зимата на 1867-1868 г. Точно по същото време Генерал Кристофър С. Огър, командир на департамента на Плат е основал и форта „Д. А. Ръсел”, намиращ се на три мили северно от града.
Чайен е бил доста отдалечен от Йанктон, столицата на „Територията Дакота”. Властимеащите в Йанктон знаейки с какво ще се сблъскат, въобще не са искали да се занимават с допълнителни проблеми свързани с населено място като Чайен, а още по-малко и с град намиращ се на края на железопътните релси с цветущият прякор „ад на колела”. В един весник е било публикувано:
„Когато Джулесбърг е бил изоставен и замрял, неговите вмирисани остатъци са били преместени в Чайен, за да се смесят с вече и без това отровната атмосфера…”
В началото Чайен е бил организиран с правителствен чарт даден от Територията Дакота и администрация заета от Денвър. Войниците от близкият форт „Д. А. Ръсел” под командването на генерал полковник-бригадир Джей Д. Стивънсън са помагали да се спазва що-годе някакъв законен ред. Само че до края на зимата, официалните власти, дори с помощта на армията са се оказали напълно безпомощни пред престъпноста и насилието. Най-накрая по-активните жители са взели инициативата в свои ръце и са образували „комитет за саморазправа”.
Джеймс Кисолм, кореспондент на „Чикаго Трибюн” е заявил с неприкрит цинизъм: „Когато започнат да се появат бесилки, това със сигурност е знак, че нещата започват да се оправят.”
Членовете на местният комитет за саморазправа, наречени „виджилантис” (vigilantes), са обесили на бърза ръка малко след признаването на Чайен за град, пет и така също в близкият Дейл Сити още трима души. Няколко мъже и жени са получили учтива, но твърда покана да си заминат или да последват примера на обесените.
През пролетта на 1968 година строителните работи са били възобновени. От Чайен железопътната линия е трябвало да се отправи към Шерман, намиращ се на билото на планината Ларами – най-високата точка на цялата транс-континентална линия. След това е трябвало да премине през широкият 13 фута и дълъг 40 фута мост при Дейл Грик, който се издигал на височина 125 фута над долината. Той е бил построен само за 30 дни и е бил един от най-красивите мостове по линиите на „Юнийън Пасифик”. Екипите поставящи траверсите и релсите са достигнали до Ларами на 9-ти май 1868 г. и още на следващият ден градчето вече е посрещнало първите пасажери.
Сам Рид, геодезистът на железопътната компания е „парцелирал” градчето и околната земя през февруари и парцелите са били обявени за разпродажба през април. Центърът на града е бил на две мили северно от форт „Сандерс”, построен през 1866 г. за защита на Денвър и транспортните маршрути до Солт Лейк Сити и Оверленд, както и на Лодж Пол Трейл от атаки на индианците „изровили тамахавката на войната”. Този пункт е бил от голяма полза при охраната на геодезистите и работниците на компанията по време на тяхната дейност в този район. Под зоркото наблюдение на армията, 300 души настанени в походен бивак от палатки, са прекарали зимата в непосредствена близост до местонахождението на бъдещият град. Някои от тези ранни обитатели са били търговци с добра репутация, надяващи се да заемат най-добрите места за строеж на сгради, удобни за техният бизнес. Повечето хора обаче, са били част от авангарда на идващият „ад на колела”, някои от тях изгонени от Чайен за да отърват бесилото. Още първата седмица, през която парцелите са били обявени за разпродажба, 400 от тях вече са били продадени или раздадени с договор. Когато първият влак е надул парната свирка в Ларами на 10 май, 500 сгради от най-различен размер и вид вече са го чакали там. Те са съхранявали всички инструменти и продоволствия, които работниците преди това са използвали в Чайен при строежа на железопътните линии.
Повечето от сградите са били паянтови съоръжения, които в случай на нужда е можело лесно да се преместят или ако града е нямало да просъществува – да се изоставят. Сред тях най-забележителната е била „Big Tent” (голямата тента), структура изградена от дърво и канава, обзаведена с площ за танцуване, оркестър и великолепен бар, с всяко възможно съоръжение измислено от човечеството за игра на комар и с изобилно предлагане на „паднали жени”, които е трябвало да помогнат на войниците от форт „Сандерс” и работниците от железопътната компания, по-безболезнено да се разделят с така трудно припечелените си пари.
Хората от Ларами са се опитали да сформират нещо като правителство. Група заинтересувани са се срещнали в салона „Тиволи” на първи май, за да изберат кандидати за различните офиси. На следващия ден са били избрани кмет, съветници, маршал и други общественни длъжности. Адвокатът Мелвил Браун е първият кмет на Ларами. Три седмици по-късно весник „Фронтиер Индекс” публикува неговата оставка. В него той категорично заявява, че този град е абсолютно неуправляем. Другите избранници бъзо са го последвали. Любопитно е, че те всички на практика, не са имали законното право да образуват правителство, тъй като „Територията Дакота”по това време все още не им е била издала разрешение наречено „чарт”.
Ларами е имал и един друг много сериозен проблем – той е бил планиран от „Юниън Пасифик” на територия, предназначена за териториален резерв на форт „Сандерс”. Командирът бригаден генерал-майор Джон Гибон е дал достатъчно ясно да се разбере, че няма никакво намерение да признае на града правото му на съществуване. Този проблем е останал неразрешен за цели пет години, докато най-накрая размерът на резерва за форт „Сандерс” е бил намален. Следващата градска администрация буквално се е самоназначила. Кметската мантия е облякъл Аса Мур, собственик на увеселителните салони „Диана” и „Бел”. Маршал на града е станал Санфорд О. С. Дугган. Той е бил човек с „прекрасна” репутация. Докато е работил като детектив в Чайен е застрелял младия дървосекач Джон Морлей. Подведен за убийство първа степен, той е бил оправдан по липса на доказателства. Дугган напуска Чайен по „препоръка” на комитета за саморазправа. Преди да стане федерален дедектив, той е бил осъден за убийство в Блекхоук, Колорадо, но е успял да избяга от затвора. Също така е бил осъден в Денвър за разтрела на проститутката Кити Уелс, която го е издържала по това време. В крайна сметка пак е успял да избяга. Заместниците на маршал Дугган в Ларами са били Кон Уегър, Големият Ед Бернард, човек използващ името Нед Уилсон и Безсърдечният Ед Франклин. Заедно с Мур хората ги наричали „петимата боса”. Дългият Стив Янг е изпълнявал задълженията на мирновременен съдия. Други „общественници” са били Хлъзгавият Бил, Дейв Мюлинс и Морис Кон. Хлъзгавият Бил и Мюлинс са били в черният списък на комитета по саморазправа в Чайен. На Мур и неговата компания въобще не им е пукало за спазването на законите и не са си затормозаявали мозъците с въпроси от сорта, „дали земята пренадлежи на железопътната компания или на армията”.
Псевдо-управата в Ларами е управлявала от задните стаички на салоните Бел и Уест. Тя е имала силната подръжка на комарджиите, сутеньорите, проститутките и всякакви други престъпници, защото всъщност нейната истинска цел е била да създаде един град извън закона.
Първият комитет за саморазправа е имал само 30 души и е бил основан през август. Тяхната първа жертва е бил човек по прякор „Детето”. Той е бил подведен под отговорност за това, че е слагал упоителни вещества в чашите с алкохол, с цел да ограби жертвите си. Той също се е подвизавал и като въоръжен бандит. „Виджилантис” са го обесили на бесилка която в бързината не са успели да построят напълно.
„Детето” не е бил първият мъж линчуван в града. През 1888 г. екип, садящ дървета близо до Ларами се е натъкнал на ковчег. В него са намерили останките на добре облечен човек, висок преблизително два метра, с дълга, чуплива, кестенява коса. Главата е била отделена от трупа. По-старите обитатели на Ларами, които са били там още от самото начало, са го разпознали като сутеньор по прякор „Маджишън” (Вълшбникът). Те са твърдели, че „виджилантите” са го обесили през май, преди още да е имало каквито и да било организации за само разправа.
Екзекуцията на „Детето” не е уплашила ни най-малко Мур и неговата банда. Напротив, те са станали по-сплотени, по-агресивни и по-заплашителни към местните жители. Продължили са да използват незаконно придобиване на власт, за да прибират чрез изнудване парите на останалите местните жители, които не са били загубили на комар или похарчили за проститутки в тяхните салони. Всеки, който е бил скътал някой долар, незабавно е бил арестуван и съден в импровизиран съд, организиран в задните стаички в баровете или в публичните домове. Някои са били късметлии и са били освобождавани. Други, които биха създали неприятностти на бандитите, са били убивани на място или са били заравяни в прерията. Накрая, за да съкратят процеса, труповете на жертвите просто са били захвърляни в празни вагони. Група от граждани доброволци са организирали походен лазарет, за да се грижи за тези щастливци, които по накакъв начин са се отървали само с жесток побой.
През август Сам Дугган е загубил длъжността си на шериф и е щял за малко да бъде обесен. Осемнадесет годишният Роберт Рид, син на Алън Рид и неговият приятел са играли на комар в „Big Tent”. Рид се е сбил с дилъра, защото е счел че е бил излъган. Дюган е започнал да преследва двете момчета по улиците и ги е застрелял в гърба, убивайки Рид на място и ранявайки сериозно неговият приятел. Раненият млад човек е бил завлечен в местният шерифски участък намиращ се не много далече от железопътната линия.
Бащата на Рид, контрактор в „Юниън Пасифик”, незабавно е отишъл да види при какви обстоятелства е бил убит синът му. Той е открил другото момче в ареста, захвърлено без никаква лекарска помощ с тежко кървящи рани. Веднага е извикал д-р Финфрок, хирурга на „Юниън Пасифик”, но когато лекарят е пристигнал, момчето вече е било починало от загуба на кръв. Разследвайки какво е станало, Рид е открил, че Дугган и Франклин са изнудили няколко стотин души да им дадат пари, за да бъде погребан Роберт и за да се осигури медицинска помощ за неговият приятел. Парите естественно веднага са потънали в джобове им. Рид Старши и Н. К. Босуел от асоцияцията на дедективите „Роки Маунтед”, заедно с тълпа от пет-шестстотин души, повечето от които измамени с пари, са заловили престъпниците и са решили да ги линчуват. Само че, Мелвил Браун в името на закона се е възпротивил и в крайна сметка тълпата е направила компромис. Те са решили да изгонят от града Дугган и Франклин, като са им обяснили, че ако се върнат обратно ще бъдат обесени. Дугган е бил ескортиран до Вирджиния Дейл намиращ се след границата с Колорадо, където му е била зададена посока към Денвър. Там той незабавно е бил арестуван и обесен на дърво край брега на реката Чери Грик на 2 декември 1868 г.
Тълпата е имала същите намерения и за „Безсърдечният” Ед Франклин, но кoгато хората са се завърнали в градчето той вече го е бил напуснал по собственно желание. Няколко дни по-късно „Безсърдечният” Франк се опитал да задигне няколко мулета от Форт Сандерс. В разразилата се престрелка с войниците, той е бил леко ранен и в последствие пленен. Независимо от раните, оковите и зорките пазачи, той е успял да избяга и се отправил към Денвър. Най-сетне неговата съдба го е застигнала в Колорадо. Тук на 22 ноември 1868 г. той е бил застрелян от един от членове на асоцияцията на дедективите „Роки Маунтед”.
В отчаянието си граждански комитет се е обърнал за помощ за установяване на законен ред към лейтенант-полковник Ейч Потер, който по това време е бил сменил полковник Гибон на поста командир на Форт Сандерс. Гражданите са очаквали той охотно да се озове на молбата им, тъй като неговите войници също много често са били малтретирани при техните визити в града. Потер обачер е отказал с обяснението, че малкото войници, които има на разположение или са заети да пазят екипит от работници, или с охраната на железопътните линии. Може би полковник Потер е бил повлиян от неговият началник, известният генерал Уилиям Т. Шерман, който е бил чут да нарича Ларами „мръсен, малък град” и който е писал на брат си, сенаторът Джон Шерман, че силно се надява по-скоро да бъде преместен от тази зона, защото войниците му постоянно са били изкушавани от изобилното предлагане на „женска плът”.
По-късно през септември хората са решили да организират многоброен комитет за саморазправа (vigilance committee). Организаторите са били Том Сиърс, участник в калифорнийската златна треска, ветеран от гражданската война на страната на „юниъна” и законен собственик на салон; Джон Райт, юниън-ветеран и производител на седла; Н. К. Босуел закален в лагерите на търсачите на злато в Колорадо, служил във Втора доброволческа колорадска кавалерия и настоящ член на асоциацията на детективи „Роки Маунтед”. Мелвил Браун отново силно се е възпротивил срещу употребата на насилие.
Комитета е организирал голям удар на 18 октоври 1868 г., запазвайки го в пълна тайна, набелязвайки шест от най-лошите жители за екзекуция и 40 други за депортация с набързо направена влакова композиция, замаскирана и скрита на железопътните релси. Членовете на комитета са се разделили на три групи. Всяка една от тях е била под командата на избран водач и е трябвало да удари определени обекти, за да плени предварително планираните индивиди.
Същата вечер в 8 ч. 500 души са се събрали на отсрещната страна на железопътните релси, скрити зад ремонтните работилници. Когато всичките групи за саморазправа са били готови за действие, Сиърс е трябвало да даде сигнал чрез изстрел, за да се започне разчистването. Както обаче обикновено става, някой е гръмнал предварително. Единственната група, която е била заела позиция, се оказва тази определена за атаката на салоните „Бел” и „Уест”. За повече от 15 минути шумът от изстрелите на барабанлиите се е смесил с писъците на момичетата, звуците на счупени стъкла и ругатните на мъжете и от двете воюващи страни.
Когато димът се е разсеял и редът е бил възстановен, резултатът от акцията е можело да се види – пет мъртви мъже и най-малко петнадест ранени, някои от които много сериозно. Сред мъртвите са били един човек от хората на комитета, двама бандити и двама музиканти – цигуларят Уили и тромпетистът Чарлз Бартън (който всъщност е бил човек на Аса Мур). Кон Уейгър и „Големият” Ед Бернард са получили тежки прострелни рани. Хората от комитета са ги завлекли навън към мястото където „Детето” е бил линчуван през август. Зашеметеният от престрелката Аса се е показал и е поискал хората му да будат освободени. В отговор Сиърс е и изкарал пистолета си като го е опрял в корема му, просъсквайки, че и той може да бъде екзекутиран след като и неговото име фигурира в черният списък. Тълпата е приела възторжено идеята и е провесила и тримата на въжето. Според Уилиам Оуен, който е бил девет годишен когато е бил свидетел на станалото, обесването не е било нужно, защото и тримата са били предварително разстреляни.
Заради създалата се суматоха и масовото „доброволно” имигриране, никога не става ясно, точно колко души са били убити и ранени. Със сигурност сред пътниците на влака е имало ранени и някои от тях може да са починали от раните си. За жената на кмета Мур – Диана, вестникът „Frontier Index” е писал:
„Диана, живата богиня, която е можело да се види на живо в разкошното заведение на Джей Си Крисманс намиращо се на „Front Street”е била сред тези, които са напуснали Ларами с влака.”
По-късно през 1876 г. някои от жителите я познават когато тя преминава през града с група емигранти пътуващи към Орегон на товарни каруци. Диана е разговаряла с тези, които са я познали, но не е попитала нито какво се е случило с Мур, нито къде той е бил погребан. Дългият Стив Янг е успял да отърве кожата, тъй като през цялото време на саморазправата е бил скрит. Следващата сутрин група „виджилантис” от комитета по саморазправа са успели да го открият на около девет мили от града в ранчото на Лоусън. Те са решили да му дадат шанс за спасение и са му предложили помилване срещу незабавно напускане на Ларами до 7 ч. най-късно на седващата сутрин. Той обаче е игнорирал заплахите като е отговорил че никой „сан оф ъ бич” не може да го накара да напусне града. „Виджилантис” са удържали на думата си и на другият ден са го закарали до главната железопътна линия пресичаща депото и са прехвърлили другият край на въжето висящо от примката на врата му през близкият телеграфен стълб. След това са го накарали да се изкачи нагоре по предварително приготвена стълба. В този момент Дългият Стив си е променил мнението и е започнал да се моли да го пуснат да замине. След като не е успял да ги смили, той се е опитал да му разрешат да си свали ботушите, но дори и това му е било отказано. Екзекуторите са издърпали внезапно стълбата под краката му. Най-нетърпеливият от тях е решил че Дългият Стив не умира достатъчно бързо и е увиснал хванат за краката му, за да ускори процеса. Въжето се е скъсало и жертвата е паднала на земята. Преди останалите да могат да го спрат, един стар трапер, който е бил от дясната страна на Дългият Стив, е започнал да го рита в лицето, като накроя е успял да му е размаже главата. Накрая хората от комисията по саморазправа са го окачили обратно на въжето, за да довършат екзекуцията. Никой от участниците или свидетелите не е направил опит да се маскира или прикрие самоидентичността си. Дори Джозеф Кук, епископалният духовник от Чайен е наблюдавал непосредствено ужасната сцена. По-късно той пише:
„В паметта ми е запечатана жестоката гледка, но съм сигурен, че всичко това е било необходимо. Намерението беше да се въведе ред.”
Отрядът на „виджилантис” от Ларами продължава преследванията си и извън града с надежда да залови всички намиращи се в черният списък. Когато, обаче, неговите членове са пристигнали в Чайен, група местни официални представители и жители са им дали ясно да разберат, че никаква саморазправа няма да бъде поощрявана. Тогава хората от комитета са се отправили на запад. В Гилмер те са обесили нови пет човека, между които Дейв Мюлинс.
Като всеки комитет за саморазправа и групата от Ларами постепенно се е отклонила от първоначалната си кауза и управлението й е преминало в ръцете на хора, които са загубили чуство си за мярка и самите те е трябвало да бъдат спирани и контролирани. През декември Том Сиърс, вече заместник-шериф е арестувал млад човек на име Моритц и временно го е заключил в ареста на Ларами. Група „виджилантис” водени от градският матршал Ли Грисуолд са го извлекли от килията му към малка дървена сграда, зад Фронтиер хотел. Там са му окачили примка на врата и са го обесили на входа. Грисуолд и групата му са временно са се измъкнали безнаказано, но по-късно той е застигнат от възмездието, когато през 1872 г. е застрелян при опит да избяга от затвора в Денвър, където е бил задържан за убийство.
На 5 май 1869 г. градските полицаи Раудапоучи и Дъглас са задържали работниците в железопътната компания, Майкъл Мърфи и Джордж Хайс. Хипотетичните органи на закона, заедно с други мошеници са осъществявали схема на изнудване. Всеки, който е бил заподозрян че има някакви пари е бил вкарван в затвора и там е бил ограбван. В този случай, предишна разправа между Дъглас и Хайс е довела до конфронтация, но вместо в затвора двете жерви са били откарани в недовършена сграда, където са били оставени под наблюдението на младеж на име Ъруин. Ъруин не е бил част от заговора и не е знаел нищо за схемата за изнудване.
Планът на Раудапоучи и Дъглас е бил те да изчакат да се стъмни, да ограбят Дъглас и Хайс и след това да обесят Хайс. Само че някой е предупредил последният и когато атаката е започнала той е успял да избяга. Междувременно полицаите са убили Ъруин и са простреляли Мърфи, правейки го инвалид за цял живот. Хайс успява да събере приятели и се връща в града за да търси Раудапоучи, Дъглас и всички, които са им помагали. Те успяват да хванат Раудапоучи и още няколко измамници. Съдбата на пленниците е била предрешена – решили са да ги обесят. По молба обаче на Мърфи и Хайс, им е даден шанс да напуснат доброволно града. На следващият ден тридесет от най-изпечените измамници са напуснали Ларами. По-късно Раудапоучи е бил обесен в Колорадо.
На 25 юни 1869 г. президентът Андрю Джаксън е подписал закон, който отделя територията Уайоминг от Дакота и през май същата година ново правителство застава начело на новородената територия. През юни създаването на дистрикционен съд и местни власти слагат край на периода от беззаконие в Ларами.
Във връзка със свирепите саморазправи историкът Херберт Банкроф по-късно казва:
„Комитетите за саморазправа (vigilance committee) са демонстрация на сила, белег на отсъствие или импотентност на ред и законност.”
Това със сигурност се отнася и за събитията в Ларами. Независимо от интензитета на жестокостите и незаконната саморазправа, периодът на управлението на „виджилантис” е бил сравнително кратък. Веднага след като е било сформирано правителството, се пристъпило към създаването на законови изпълнителни и контролни органи, което пък от своя страна е довело до бързо създаване на социални ценности и култура, присъщи и на останалите щати.
Ето как се е проправила железопътната линия към империята на реда, в който живеем днес. Дали хората обаче, някога ще забравят това кървавото раждане на законите?
Тодор Паунов
в. „България СЕГА“
Материалът излиза с любезното съдействие на Americargo Trans, LLC – българска транспортна компания предлагаща на шофьори и собственници на камиони постоянни курсове за сола и тимове на дълга и къса дистанция. Повече подробности на телефон, 773-230-1153 код: в-к „България СЕГА”.
